Елена Феранте
Новото фамилно име (6)

5.

Налегна ме такова изтощение, че колкото и да се опитвах да си почивам, не минаваше. За пръв път започнах да бягам от училище. Отсъствах, мисля, петнайсетина дни, без да казвам дори на Антонио, че вече не ми се учи, че искам да се откажа. Излизах в обичайния час и по цяла сутрин обикалях пеша из града. Доста опознах Неапол в онзи период. Ровех се из книгите втора ръка при уличните търговци на Порта Алба, поглъщах, без да искам, заглавия и имена на автори и продължавах към Виа Толедо и морето. Или пък се качвах към „Вомеро“ по Виа Салватор Роза, стигах до „Сан Мартино“, връщах се през „Петрайо“. Или пък изследвах „Доганела“, стигах до гробището, разхождах се из тихите алеи, четях имената на умрелите. Случваше се млади безделници, изкуфели старци, дори изискани господа на средна възраст да ми отправят неприлични предложения. Ускорявах крачка с наведен поглед, бягах, щом надушех опасност, но не се отказвах. Напротив, колкото повече отсъствах, толкова повече тези дълги скиталчески утрини разширяваха дупката в мрежата от училищни задължения, в която бях уловена от шестгодишна възраст. Когато дойдеше време, се прибирах вкъщи и никой не подозираше, че аз, точно аз, не си идвах от училище. Прекарвах следобедите в четене на романи, после тичах при блатата да се срещна с Антонио, предоволен от постоянството ми. В него напираше въпросът дали съм се виждала със сина на Сараторе. Можех да го прочета в погледа му, но не смееше да го зададе, страх го беше да не се скараме, да не се разсърдя и да го лиша от кратките минути на удоволствие. Прегръщаше ме, за да ме почувства до тялото си, и да прогони всякакво съмнение. В такива моменти изключваше възможността да му нанеса обида, като се срещам и с другия.

Грешеше: в действителност, макар и да изпитвах чувство за вина, мислех непрекъснато за Нино. Желаех да го срещна, да говоря с него, а от друга страна ме беше страх. Опасявах се, че ще ме унижи с превъзходството си. Страх ме беше да не засегне отново причините, поради които статията ми за сблъсъка с учителя по вероучение не е била публикувана. Страхувах се да не би да ми изложи безмилостните редакционни аргументи. Нямаше да мога да го понеса. И докато обикалях из града, а и вечер в леглото, когато не можех да заспя и си давах ясна сметка колко празнини имам за попълване, предпочитах да вярвам, че текстът ми е бил отхвърлен чисто и просто от липса на място. Да смекча нещата, да ги оставя да избледнеят. Но не беше лесно. Не се бях показала на висотата на Нино, следователно не можех да се изправя до него, да го заставя да ме слуша, да споделя мислите си. А и кои ли точно мисли, като хич ги нямах. По-добре да се самоотлъча, стига толкова с книгите, оценките, похвалите. Надявах се лека-полека да забравя всичко: понятията, които ми пълнеха главата, живите и мъртвите езици, даже правилния италиански, който излизаше от устата ми дори когато разговарях с братята и сестра ми. Лила е виновна, че поех по този път, казвах си, и нея трябва да забравя: Лила винаги е знаела какво иска и го получи; аз нищо не искам, аз съм направена от нищо. Надявах се да се събудя на сутринта без желания. Веднъж опразнена от тях — така планирах, — привързаността на Антонио и моята привързаност към него ще са достатъчни.

Един ден по пътя към къщи срещнах Пинуча, сестрата на Стефано. От нея научих, че Лила се била върнала от сватбеното пътешествие и че била организирала празничен обяд, за да отпразнува годежа на зълва си и брат си.

— Ти и Рино сте се сгодили? — попитах, като се направих на учудена.

— Да — отговори ми, сияеща, и ми показа пръстена, който й беше подарил.

Помня, че докато Пинуча говореше, имах една-единствена, нездрава мисъл: Лила е организирала празненство в новия си дом и не ме е поканила, е, по-добре така, радвам се, стига съм се сравнявала с нея, не искам да я виждам повече. Чак когато всяка подробност от годежа беше обсъдена, предпазливо попитах как е приятелката ми. Пинуча се усмихна злобничко и отговори на диалект: прави опити да се научи. Не попитах какво. Прибрах се и спах целия следобед.

На следващия ден излязох, както обикновено, за училище, или по-скоро да се направя, че отивам на училище. Едва бях прекосила шосето, когато видях Лила да слиза от кабриолета и да се вмъква в двора ни, без дори да се обърне да си вземе довиждане със седналия зад волана Стефано. Беше стилно облечена, носеше големи тъмни очила, макар че нямаше слънце. Направи ми впечатление, че шалът й от небесносин воал бе сложен така, че да покрие и устните й. Помислих с ненавист, че това е новият й стил, вече не се правеше на Жаклин Кенеди, а на загадъчна дама като онези, каквито си мечтаехме да станем като малки. Продължих си по пътя, без да я извикам.

След няколко крачки обаче се върнах, но не с определена цел, просто не устоях. Сърцето ми биеше силно, изпитвах смесени чувства. Може би исках да я накарам да ми каже в лицето, че приятелството ни е приключило. Може би исках да й изкрещя, че съм решила да престана с учението и да се омъжа и аз, да отида да живея у Антонио с майка му и братята му, да мия стълбите като лудата Мелина. Преминах с бърза крачка през двора, видях я да влиза във входа на свекърва й. Тръгнах нагоре по стълбите, същите, по които се бяхме качили като малки, за да отидем при дон Акиле да го накараме да ни върне куклите. Извиках я и тя се обърна.

— Върнала си се — казах.

— Да.

— А защо не ми се обади?

— Не исках да ме виждаш.

— Другите могат да те виждат, а аз не, така ли?

— За другите не ми пука, за теб да.

Вгледах се в нея, разколебана. Какво не искаше да виждам? Изкачих стъпалата, които ни деляха, внимателно отместих шала и повдигнах очилата й.