Елена Феранте
Новото фамилно име (59)

58.

Едва на следващия ден осъзнах последствията от заминаването на Пинуча. Отсъствието й се отрази положително на вечерта — никой не врънкаше, в къщата настана спокойствие, времето се изниза мълчаливо. Когато се оттеглих в стаичката, Лила ме последва и проведохме привидно лишен от напрежение разговор. Бях сдържана и внимавах да не се изпусна да издам какво чувствам в действителност.

— Разбра ли защо поиска да си тръгне? — попита ме Лила по повод Пинуча.

— Защото иска да е с мъжа си.

Направи знак, че не, и каза сериозно:

— Уплаши се от собствените си чувства.

— Тоест?

— Влюбена е в Бруно.

Учудих се, тази възможност не ми беше хрумвала.

— Пинуча?

— Да.

— А Бруно?

— Даже не е забелязал.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Бруно си е набелязал теб.

— Глупости.

— Каза ми го Нино, вчера.

— На мен днес нищо не ми каза.

— Какво правихте?

— Наехме лодка.

— Ти и той, сами?

— Да.

— За какво си говорихте?

— За всичко.

— И за онова нещо, което ти казах ли?

— Кое?

— Знаеш кое.

— За целувката ли?

— Да.

— Не, нищо не ми каза.

Макар и капнала от многото часове, прекарани под слънцето и от къпането в морето, успях да не объркам нищо по време на разговора. Лила отиде да спи, а аз се почувствах, все едно плувам на място върху чаршафа, а тъмната стаичка е озарена от тъмносини и червеникави светлини. Пинуча си била тръгнала на бегом, защото се е влюбила в Бруно? Бруно не искал нея, а мен? Поразмислих се за отношенията между Пинуча и Бруно, в ушите и очите ми изникнаха отново изречения, интонации и жестове и се убедих, че Лила е права. Изведнъж сестрата на Стефано ми стана много симпатична, беше проявила сила и си бе наложила да си замине. Но Бруно да ме бил набелязал, не ми се вярваше. Той даже не ме и поглеждаше. Да не говорим, че ако имаше някакви намерения, както твърдеше Лила, щеше той да дойде на срещата вместо Нино. Или поне щяха да дойдат заедно. Вярно или не, и без друго не ми харесваше: твърде нисък, твърде къдрав, с ниско чело и вълчи зъби. Не и не. Ще стоя по средата, реших. Така ще направя.

На другия ден пристигнахме на плажа в десет и заварихме двете момчета там, разхождаха се напред-назад по брега. Лила оправда отсъствието на Пинуча с няколко думи: имала си работа, тръгнала си с мъжа си. Нито Нино, нито Бруно изразиха минимално съжаление и това ме смути. Как може някой така да изчезне, без да остави празнина? Пинуча беше прекарала две седмици с нас. Бяхме се разхождали заедно петимата, бяхме си бъбрили, шегували се бяхме, къпали се бяхме в морето. През тези петнайсет дни й се беше случило нещо, което със сигурност я беше белязало и никога повече нямаше да забрави това си първо море. А ние? Ние, които по различен начин сме означавали много за нея, на практика не чувствахме липсата й. Нино например не направи никакъв коментар за това неочаквано отпътуване. А Бруно само каза сериозно:

— Жалко, даже не си взехме довиждане.

Минута по-късно вече говорехме за друго, все едно тя никога не е идвала на Иския и в Читара.

Не ми се понрави и бързото преразпределение на ролите. Нино, който винаги в разговор се обръщаше към мен и Лила заедно (много често даже само към мен), веднага започна да говори само на нея, като че сега, когато бяхме останали четирима, вече нямаше нужда да се старае да ни забавлява и двете. Бруно, който до миналата събота се занимаваше само с Пинуча, се прехвърли на мен, все така свенлив и готов да услужи, като че ние с нея не се различавахме по нищо, дори по това, че тя беше женена и бременна, а аз не.

На първата ни разходка по брега се отправихме четиримата, един до друг. Скоро обаче Бруно съзря обърната от вълните черупка, каза: „Хубава е“, и се наведе да я вземе. Аз от любезност останах да го изчакам и той ми подари черупката, която не беше нищо особено. В това време Нино и Лила продължиха напред, така че се превърнахме в две двойки, които се разхождат по брега, те двамата напред, ние отзад, те в оживен разговор, аз в опит да завържа разговор с Бруно, който от своя страна не ми помагаше. Опитах се да ускоря крачка, той неохотно ме последва. Трудно беше да установим истински контакт. Говореше общи неща, да кажем за морето, за небето, за гларусите, но беше очевидно, че играе роля, която според него беше подходяща в моя случай. Сигурно с Пинуча беше говорил за друго, иначе беше трудно да си представи човек, че с удоволствие са прекарали заедно толкова време. А и да беше измислил по-интересни теми за разговор, щеше да ми е трудно да разбера какво казва. Ако трябваше да попита колко е часът или да си поиска цигара или вода, имаше ясен глас и разбираемо произношение. Но влезеше ли в ролята на всеотдаен младеж (харесва ли ти черупката, виж колко е хубава, подарявам ти я), се оплиташе, не говореше нито на италиански, нито на диалект, а на някакъв език, който от притеснение му се получаваше накъсан, звучеше някак под сурдинка, все едно се срамува от това, което казва. Кимах в съгласие с глава, но почти не го разбирах, междувременно надавах ухо да чуя за какво си говорят Нино и Лила.

Предполагах, че той се е разприказвал на сериозни теми, които изучава, или че тя развива идеи, дошли й от книгите, които ми беше отмъкнала, и на няколко пъти се опитах да скъся разстоянието, за да се намеся в разговора им. Но всеки път, когато успявах да се доближа достатъчно, за да доловя някое изречение, изпадах в недоумение. Той й говореше, стори ми се, за детството си в квартала, и то с красноречив, почти драматичен тон; тя го слушаше, без да го прекъсва. Почувствах, че се натрапвам, забавих крачка и реших да остана назад и да скучая с Бруно.

Когато решихме да се изкъпем в морето, пак не успях навреме да възстановя предишната ни групичка от трима. Бруно ме бутна във водата без предупреждение, потопих се цялата и си намокрих косата, което не исках да се случва. Когато се показах от водата, Нино и Лила се държаха на повърхността на няколко метра от нас и продължаваха да водят сериозен разговор. Останаха във водата много по-дълго от нас, но не се отдалечиха много от брега. Изглежда, бяха толкова погълнати от нещата, за които говореха, че се отказаха и от ритуала на плуването надалеч.

В късния следобед Нино за пръв път се обърна към мен. Попита грубо, като че очакваше и без друго отрицателен отговор:

— Защо не се видим след вечеря? Ще дойдем да ви вземем и ще ви върнем.

Никога не ни бяха предлагали да излезем вечерта. Хвърлих въпросителен поглед към Лила, но тя отмести очи. Казах:

— В къщата е майката на Лила, не можем да я оставяме все сама.

Нино не отговори, приятелят също не му се притече на помощ. Но след последното ни къпане, преди да се разделим, Лила каза:

— Утре вечер ще дойдем във Форио, за да се обадя на мъжа ми. Може да отидем заедно да ядем сладолед.

Това нейно хрумване ме подразни, но още повече ме подразни случилото се после. Щом момчетата тръгнаха към Форио, още докато събираше нещата си, тя започна да ме упреква, сякаш през целия ден, час по час, случка след случка, та чак до предложението на Нино и явното противоречие между моя и нейния отговор, аз съм била виновна за всичко по някакъв непонятен, но неопровержим начин.

— Защо остана с Бруно през цялото време?

— Аз?

— Да, ти. Да не си посмяла вече да ме оставиш сама с тоя.

— Какви ги говориш? Вие бързахте напред, без да ни изчакате.

— Ние ли? Нино бързаше.

— Можеше да кажеш, че трябва да ме изчакаш.

— А ти можеше да кажеш на Бруно: размърдай се, че ще ги изгубим. Дай да се разберем: като толкова ти харесва, излезте си двамата довечера. Така си свободна да говориш и да правиш каквото си искаш.

— Аз съм тук заради теб, не заради Бруно.

— Не ми изглежда като да си тук заради мен, правиш си каквото ти се ще.

— Ако не ти понасям вече, ще си тръгна утре сутрин.

— Така ли? И утре вечер да ходя сама да ям сладолед с тия двамата?

— Лила, ти си тази, която каза, че иска да отиде с тях за сладолед.

— Ами да, нали трябва да отида да се обадя на Стефано, какво ще си помислят, ако ги срещнем във Форио?

Продължихме в същия дух и вкъщи след вечеря, в присъствието на Нунция. Не беше истинско скарване, а двусмислени реплики с върхови моменти на злост, в които и двете се опитвахме да си заявим разни неща, без да се разбираме. Нунция, недоумяваща, ни слуша известно време и каза:

— Утре след вечеря ще дойда и аз да ядем сладолед.

— Пътят е дълъг — казах.

Лила обаче се намеси остро:

— Да не би да ходим пеша. Ще вземем моторна триколка, богати сме.