Елена Феранте
Новото фамилно име (58)

57.

Сигурна бях, че няма да дойде, обаче, когато стигнах до плажа, вече беше там, без Бруно. Стана ясно, че не му се търси път към върха и не му се рискува по непознати пътеки. Обяви, че е готов да тръгне, ако аз държа, но в тази жега предвиждаше бъхтене до изнемога и изключваше да попаднем на нещо, което би си струвало лишаването от едно хубаво къпане в морето. Започвах да се притеснявам, помислих си: кани се да ми съобщи, че се връща да учи. Изненадващо обаче ми предложи да наемем лодка. Преброи няколко пъти парите си, аз извадих моите дребни. Усмихна се и каза мило:

— Ти си се погрижила за сандвичите, остави на мен.

Минути по-късно бяхме в морето, той на греблата, аз седнала на носа на лодката.

Почувствах се по-добре. Реших, че може и Лила да ме е излъгала и че той не я е целунал. Но вътре в себе си знаех, че не е така: аз да, аз понякога лъжех (особено себе си), но тя, доколкото си спомнях, никога не беше лъгала. А и след малко самият Нино внесе яснота по въпроса. Когато стигнахме навътре в морето, той остави греблата и скочи във водата, скочих и аз. Не тръгна да плува както обикновено, докато се слее с вълнистата морска шир. Този път се гмурна към дъното, изчезна, показа се по-нататък, пак се гмурна. Аз, неспокойна на такава дълбочина, се повъртях около лодката, без да смея да се отдалеча прекалено, и когато се изморих, се изкатерих тромаво обратно. След малко дойде и той, хвана греблата и загреба енергично паралелно на брега към Пунта Императоре. До този момент бяхме разменили по някоя дума за сандвичите, за жегата, за морето, за това колко добре сме постъпили, че не сме тръгнали по стръмните пътеки към Епомей. За мое нарастващо учудване още не беше прибягнал до темите, за които четеше в книги, списания и вестници, макар че от време на време, за да не мълчим, подхвърлях по някое изречение, което да послужи за фитил и да възпламени страстта му към световните дела. Но не, друго му се въртеше в главата. По едно време действително пусна греблата, позагледа се в една отвесна скала, проследи полета на един гларус и каза:

— Лина каза ли ти нещо?

— За кое?

Стисна устни смутено и отговори:

— Добре, ще ти кажа аз какво се случи: вчера я целунах.

Така започна. Останалата част от деня прекара в говорене за тях двамата. Къпахме се пак, той отиваше да проучи разни скали и пещери, изядохме сандвичите, изпихме всичката вода, която бяхме взели, реши да ме научи да греба, но разговорите ни бяха все за това. Направи ми впечатление, че нито веднъж не се опита, както му беше навик, да превърне своя частен случай в общочовешки. Само той и Лила, Лила и той. Нищо не каза за любовта. Нищо не каза за причините, поради които се влюбваме в един, а не в друг. Само ме разпитваше настоятелно за нея и за отношенията им със Стефано.

— Защо се е омъжила за него?

— Защото е влюбена в него.

— Не може да бъде.

— Така е, уверявам те.

— Омъжила се е заради парите, за да подпомогне семейството си, да се уреди тя самата.

— Ако беше само заради това, можеше да се омъжи за Марчело Солара.

— Кой е той?

— Един с много повече пари от Стефано, дето какво ли не направи, за да я има.

— А тя?

— Не пожела.

— Значи, според теб се е омъжила за бакалина по любов.

— Да.

— А каква е тая история, че е дошла на море, за да забременее?

— Така каза лекарят.

— А тя иска ли?

— В началото да, сега не знам.

— А той?

— Той да.

— Влюбен ли е в нея?

— Много.

— А ти, отстрани, мислиш ли, че нещата между тях вървят?

— С Лина никога нищо не върви.

— Тоест?

— Имаха проблеми още от първия ден на брака, но беше заради Лина, която не умее да се приспособява.

— А сега?

— Сега нещата вървят по-добре.

— Не го вярвам.

Зацикли на това, все по-скептичен. Но аз настоях: никога Лила не е обичала мъжа си, както сега. И колкото по̀ не му се вярваше, толкова повече го убеждавах. Казах му съвсем ясно, че между тях не можеше да има нищо, не исках да си прави илюзии. Но това не изчерпа темата. Все по-ясно ми ставаше, че този ден между небето и морето ще бъде толкова по-приятен за него, колкото повече и по-подробно му разказвам за Лила. За него нямаше значение, че всяка моя дума го кара да страда. Важно му беше да научи всичко, което знам, и добро, и лошо, и да запълним всичките си минути и часове с името й. Така и направих, в началото ме заболя, но после нещата се промениха. През този ден установих, че разговорите с Нино за Лила можеха да представляват нов момент в отношенията на трима ни през следващите седмици. Нито аз, нито тя щяхме да го имаме. Но и двете можехме да получим вниманието му за целия остатък от ваканцията — тя като обект на безизходна страст, аз като всезнаеща съветница, държаща под контрол както неговата лудост, така и нейната. Утеших се с тази възможност за централна позиция. Лила беше дотичала да ми каже за целувката на Нино, а той тръгна от признание за целувката и ето че цял ден ме занимава. Щях да им бъда нужна и на двамата.

Всъщност Нино вече не можеше без мен.

— Според теб никога ли няма да може да ме обикне? — попита ме по едно време.

— Взела е решение, Нино.

— Какво решение?

— Да обича мъжа си, да има дете от него. Нали затова е тук.

— А моята любов към нея?

— Когато човек се чувства обичан, го привлича идеята да откликне. Възможно е да се почувства поласкана. Но ако не искаш да страдаш, не очаквай повече. Колкото повече обич и уважение й се засвидетелства, толкова по-жестока става. Винаги е била такава.

Разделихме се след залез-слънце и известно време имах усещането, че съм прекарала един хубав ден. Но още по пътя се заизмъчвах отново. Как си мислех, че ще издържа на този тормоз, да говоря за Лила с Нино, за Нино с Лила, и още от утре да присъствам на техните спорове и закачки, близост и докосвания? Реших да заявя още с пристигането си, че майка ми ме вика обратно у дома. Но щом влязох, Лила остро ме нападна:

— Къде беше? Ходихме да те търсим. Имахме нужда от теб, трябваше да ни помогнеш.

Научих, че имали тежък ден. Пинуча подлудила всички. Накрая се развикала, че ако мъжът й не я иска у дома, значи не я обича и тогава тя предпочита да умре заедно с детето. Тогава Рино отстъпил и си я отвел в Неапол.