Елена Феранте
Новото фамилно име (57)

56.

Разказа ми с подробности. Изнурена от дългото плуване и все пак доволна, че се е показала на висота, се опряла на него, за да полага по-малко усилия да се задържи на едно място. Нино обаче се възползвал от близостта й и притиснал устните си в нейните. Тя веднага затворила уста и макар че той се опитвал да я отвори с върха на езика си, тя не спряла да я стиска. „Ти си луд — казала му и го отблъснала, — омъжена съм.“ Нино обаче й отговорил: „Аз те обичам много отпреди мъжа ти, още откакто се състезавахме в училище“. Лила му заповядала да не е посмял да повтори и заплували към брега.

— Така натискаше, че ме заболя устата — завърши, — още ме боли.

Очакваше да реагирам, но успях да се въздържа от въпроси или коментар. Когато ме посъветва да не отивам на планина с него, освен ако и Бруно не дойде с нас, й отговорих студено, че ако Нино целуне и мен, не бих намерила нищо лошо в това, аз не бях омъжена, нито си имах приятел.

— Жалко само — добавих, — че не ми харесва: целувката му за мен би била като да докосна с устни умрял плъх.

След което се направих, че едва сдържам прозявката си, тя ми хвърли поглед, в който ми се стори, че има обич и едновременно с това и възхищение, и отиде да си легне. От момента, в който излезе от стаята, до сутринта не спрях да плача.

Днес изпитвам известно неудобство, когато се връщам към това страдание, изобщо не проявявам разбиране към онази, която бях тогава. Но през онази нощ ми изглеждаше, че вече няма защо да живея. Защо Нино се беше държал така. Целуваше Надя, целуваше мен, целуваше Лила. Как можеше това да е същият човек, когото обичах, толкова сериозен, така отдаден на мисълта. Часовете минаваха, а на мен ми бе невъзможно да приема, че може да бъде толкова дълбок в отношението си към големите световни проб-леми, колкото и повърхностен в чувствата и любовта. Започнах да поставям под въпрос себе си — бях се оставила да бъда заслепена, поддала се бях на една илюзия. Как е възможно аз, нисичка, твърде пълна, очилата, аз, която бях старателна, но не и умна, аз, която се правех на образована, но не бях, да съм си помислила, че му харесвам, макар и само за ваканцията? И всъщност наистина ли съм си го мислила? Разнищих подробно поведението си. Не, не бях способна да заявя ясно чувствата си пред себе си. Не само се стараех да ги скрия от останалите, но и на самата себе си ги признавах скептично, без увереност. Защо така и не казах ясно на Лила какво изпитвам към Нино? И защо сега не нададох вик на болка пред нея, за да й призная какво ми причинява с тази среднощна изповед, защо не й разкрих, че още преди да я целуне, Нино беше целунал мен? Какво ме караше да се държа така? Дали не потисках чувствата си, защото ме беше страх от унищожителната сила, с която дълбоко в себе си желаех неща, хора, похвали, победи? Страх ме беше, че ако не получа каквото искам, тази сила ще избухне в гърдите ми и ще ме тласне по пътя на мрачни чувства като това, което ме накара да сравня красивата уста на Нино с мършата на плъх? Значи, затова дори когато правех крачка напред, винаги бях готова да се върна назад? Затова ли винаги имах в запас приветлива усмивка и весел смях, когато нещата тръгнеха на зле? Затова ли рано или късно все пак намирах приемливи оправдания за онези, които ми причиняваха мъка?

Въпроси и сълзи. Денят вече настъпваше, когато осъзнах какво се е случило. Нино искрено си е мислел, че обича Надя. Със сигурност, поради доброто мнение на госпожа Галиани за мен, години наред беше изпитвал уважение и симпатия към мен. Но сега, на Иския, бе срещнал Лила и бе разбрал, че още от детството тя е била — и винаги щеше да бъде — истинската му и единствена любов. Ами да, сигурно е, че така е станало. И как да му се сърдя? Къде е вината му? Имаше нещо наситено, сублимно в тяхната история, сродства по избор^[1]. Извиках на помощ стихове и романи вместо успокоителни. Може би, помислих си, съм учила само за това: да се успокоявам. Тя беше запалила пламъка в гърдите му, а той години наред го бе носил, тлеещ, без да забележи; и сега, когато пламъкът се е разгорял, какво можеше да направи, освен да я обича. Въпреки че тя не го обичаше. Въпреки че беше омъжена, следователно недостъпна, забранена: бракът трае цял живот, и отвъд смъртта. Освен ако брачната клетва не бъде престъпена, с което човек се самоосъждаше на адските мъчения до деня на Страшния съд. Когато се зазори, изглеждаше, че съм внесла яснота. Любовта на Нино към Лила беше невъзможна любов. Като моята към него. Само в този план на неосъществимост целувката, с която я беше дарил насред морето, започваше да придобива смисъл за мен.

Целувката.

Не е било избор, просто се е случило, още повече че Лила умееше да случва нещата. Но аз не; сега какво ще правя. Ще отида на срещата. Ще изкачим Епомей^[2]. Или пък не. Ще си тръгна довечера със Стефано и Рино. Ще кажа, че майка ми ми е писала и има нужда от мен. Как ще ходя да се катеря с него, като знам, че обича Лила и я е целунал. И как ще издържа да ги гледам всеки ден как плуват заедно все по-надалече. Бях съсипана, заспах. Когато се събудих внезапно, намисленото през нощта бе притъпило болката. Хукнах към срещата.