Елена Феранте
Новото фамилно име (54)

53.

Насочихме се тримата едновременно към водата — аз в средата, те от двете ми страни. Трудно ми е да предам внезапното усещане за пълнота, което ме връхлетя, когато Нино каза ще се видим утре тук в седем. Разбира се, съжалявах за люшкащото се настроение на Пинуча, но с едно вяло съжаление, което не можеше ни най-малко да накърни блаженото ми състояние. Най-после бях доволна от себе си, от дългата и наситена неделя, която ме очакваше, а междувременно се чувствах горда, че се намирам тук, в този момент, с хората, които винаги са имали тежест в живота ми, тежест различна дори от присъствието в него на родители, братя, сестра. Хванах и двамата за ръцете, нададох вик на щастие и ги повлякох в студената вода, от която полетяха ледени пръски пяна. Потопихме се, сякаш бяхме един-единствен организъм.

Под водата веднага пуснахме пръсти. Никога не съм обичала студената вода в косите, по главата и в ушите. Веднага изплувах и издухах вода от устата. Те обаче вече плуваха, заплувах и аз, за да не изостана. Оказа се трудно начинание от самото начало: не съумявах да карам направо с глава във водата и спокойни махове; дясната ми ръка беше по-силна от лявата и се отклонявах; притеснявах се да не глътна солена вода. Опитах се да ги следвам, да не ги губя от поглед въпреки късогледството си. Ще спрат, помислих си. Сърцето ми силно биеше; забавих ритъм и накрая останах на място във водата, възхитена от това как уверено напредват към хоризонта един до друг.

Май бяха отишли прекалено навътре. Пък и аз, обзета от ентусиазъм, бях стигнала далеч отвъд въображаемата линия на сигурност, от която можех обикновено да се върна на брега с няколко маха и от която и Лила никога не се бе отдалечавала. А ето я сега там, в състезание с Нино. Макар и начинаеща, не отстъпваше, искаше да го следва неотстъпно и се отдалечаваше все повече.

Започнах да се притеснявам. Ако не й стигнат силите. Ако се почувства зле. Нино го бива, ще й помогне. Но ако получи крамп, ако и той не издържи… Огледах се, течението ме бе повлякло наляво. Не мога да ги чакам тук, трябва да се върна. Хвърлих поглед надолу, беше грешка. Светлосиньото бързо се превръщаше в тъмносиньо, а после ставаше непрогледно като нощ, макар че грееше слънце, повърхността на морето разпращаше отблясъци и яркобели нишки браздяха небето. Осъзнах бездната, усетих течната й нестабилност, почувствах я като масов гроб, от който нещо незнайно можеше да изскочи в миг и да ме докосне, да ме сграбчи, да забие зъби в мен и да ме повлече към дъното.

Опитах да се успокоя, извиках: Лила. Липсата на очила ме затрудняваше, водните проблясъци ме заслепяваха. Дойде ми на ума екскурзията с Нино на следващия ден. Заплувах назад бавно, по гръб, гребях с ръце и крака, докато не стигнах брега.

Седнах наполовина във водата, наполовина на сухо, видях едва-едва черните им глави като изоставени шамандури на повърхността, почувствах облекчение. Лила не само беше в безопасност, но беше успяла, беше удържала на ритъма на Нино. Какъв инат е, колко е крайна, колко е смела. Изправих се и отидох при Бруно, който седеше до багажите ни.

— Къде е Пинуча? — попитах.

Усмихна се срамежливо, стори ми се, за да прикрие разочарованието си.

— Отиде си.

— Къде?

— В къщата, каза, че трябва да си приготви багажа.

— Багажа ли?

— Иска да си тръгне, не й се ще да оставя мъжа си сам толкова дълго.

Взех си нещата и след като го предупредих да не изпуска от очи Нино и най-вече Лила, хукнах с още стичащи се от мен капки вода, за да се опитам да разбера какво пак ставаше с Пина.