Елена Феранте
Новото фамилно име (53)

52.

Лека-полека се успокои, но прекара вечерта в цупене, все едно кой знае какво сме й направили. И когато по едно време се озъби и на Нунция — взе да я критикува как е приготвила пастата за вечеря, — Лила не издържа, рязко премина на диалект и ожесточено я засипа с изобретателните обиди, на които беше способна. Пина реши тази нощ да спи при мен.

Спеше неспокойно. Отгоре на това сега, като бяхме две, в стаичката не се дишаше от жега. Плувнала в пот, се престраших да отворя прозореца и ме нападнаха комарите. Това окончателно ме разбуди и едвам дочаках да съмне, за да стана.

Сега и аз бях в ужасно настроение, с няколко пъпки от ухапвания по лицето, които ме загрозяваха. Отидох в кухнята. Нунция переше мръсните ни дрехи. Лила също беше станала, закусваше попара с мляко и четеше една от книгите ми, кой знае кога си я беше присвоила. Щом ме видя, ме заоглежда изпитателно и попита с искрена загриженост, каквато не очаквах:

— Как е Пинуча?

— Не знам.

— Сърдиш ли се?

— Да, не съм мигнала, а и виж ми лицето.

— Нищо не виждам.

— Нищо не виждаш ти.

— Нино и Бруно също няма да забележат.

— Това какво общо има?

— Държиш ли на Нино?

— Сто пъти ти казах, че не.

— Спокойно.

— Спокойна съм.

— Да внимаваме с Пинуча.

— Внимавай ти, на теб ти е зълва, не на мен.

— Сърдита си.

— Да, да и да.

Денят беше още по-горещ от предишния. Отправихме се към плажа угрижени; лошото настроение се предаваше от една на друга като инфекция.

На половината път Пинуча се сети, че си е забравила кърпата, и пак я хванаха нервите. Лила продължи напред с наведена глава, без дори да се обърне.

— Ще отида да ти я взема — предложих.

— Не, връщам се вкъщи, не ми се ходи на плаж.

— Да не ти е лошо?

— Много си ми е добре.

— Тогава?

— Виж колкав ми е коремът.

Погледнах й корема и казах, без да мисля:

— Ами аз? Не ми ли виждаш пъпките по лицето?

Разкрещя се, нарече ме идиотка и отмина с бърза крачка, за да настигне Лила.

Когато пристигнахме на плажа, ми се извини и измънка толкова си добронамерена, че понякога ме ядосваш.

— Не съм добронамерена.

— Исках да кажа, че си добра.

— Не съм добра.

Лила, която правеше всичко възможно да не ни обръща внимание и се взираше в морето по посока Форио, каза с леден тон:

— Престанете, идват.

Пинуча подскочи. „Правилната граматика“, промърмори с внезапно омекнал глас и прекара червилото по устните си, въпреки че вече си беше сложила достатъчно.

Двете момчета не бяха в по-добро настроение от нас. Нино се обърна към Лила саркастично:

— Довечера ще дойдат ли мъжете ви?

— Разбира се.

— И какво ще правите?

— Ще ядем, ще пием и ще си легнем.

— А утре?

— Утре ще ядем, ще пием и ще си легнем.

— И в неделя вечер ли ще останат?

— Не, в неделя ще ядем, ще пием и ще си легнем само следобед.

Намесих се и аз, подигравайки се със себе си.

— Аз съм свободна: не ям, не пия и не си лягам.

Нино ме погледна, все едно открива нещо, което досега не е забелязвал, и то така, че прокарах ръка през дясното си слепоочие, където беше най-голямата ми пъпка от комар. Каза ми сериозно:

— Така, утре се срещаме тук в седем сутринта и се качваме в планината. Като се върнем, отиваме на плаж до късно. Какво ще кажеш?

Усетих как във вените ми плъзна ликуваща топлина и казах с облекчение:

— Добре, в седем, аз ще донеса храната.

Пинуча попита отчаяно:

— А ние?

— Вие си имате мъже — измърмори той и произнесе мъже, все едно казваше жаби, смоци, паяци, така че тя се изправи рязко и тръгна към морето.

— В този период е малко по-чувствителна — оправдах я, — но е заради бременността, иначе не е такава.

Бруно каза с обичайното си търпение:

— Ще я заведа да вземем кокосови резенчета.

Проследихме го с поглед: дребен, но добре сложен, със силен гръден кош и яки бедра, той крачеше спокойно по пясъка, сякаш слънцето бе пропуснало да нажежи зрънцата пясък, по които стъпваше.

Щом Бруно и Пина се запътиха към заведенията, Лила каза:

— Да отидем да поплуваме.