Елена Феранте
Новото фамилно име (52)

51.

В понеделник Нино се появи не в четири следобед, а — като призрак, материализиран от желанието ми — в десет сутринта. Изненада ни много. Току-що бяхме пристигнали на плажа, наежени и трите, защото всяка от нас смяташе, че другите прекалено дълго са се бавили в банята. Пинуча беше особено нервна, че косата й се е сплескала, докато е спала. Заговори първо тя, мрачно и агресивно. Попита Нино, още преди той да ни обясни как така се е решил да наруши графика си:

— Бруно защо не дойде, по-хубаво занимание ли си намери?

— Родителите му са още там, тръгват си на обед.

— После ще дойде ли?

— Предполагам, че да.

— Защото, ако не дойде, аз си отивам да спя, с вас тримата ми е скучно.

И докато Нино ни разказваше колко лошо е прекарал неделята в Барано и как, като не можел да отиде у Бруно, дошъл направо на плажа, тя се намеси един-два пъти, за да попита с хленчещ глас кой ще влезе с нея във водата. И тъй като нито аз, нито Лила й обърнахме внимание, влезе във водата сама и сърдита.

Какво да я правим. Ние предпочетохме да изслушаме много внимателно списъка с неправдите, причинени на Нино от баща му. Нарече го измамник и безделник. Стоял си в Барано, защото си бил удължил отпуската по болест — мнима болест, надлежно документирана обаче от един лекар от Националната здравна служба за държавни служители, негов приятел.

— Баща ми — заяви с отвращение — е във всичко и с всичко във вреда на обществения интерес.

След което, без никаква връзка, направи нещо напълно неочаквано. С внезапно движение, от което подскочих, се наведе и ме целуна по бузата — силно и шумно, после изрече:

— Наистина се радвам да те видя.

И с известно неудобство, сякаш си даваше сметка, че проявената към мен експанзивност може да прозвучи нелюбезно, ако я приложи към Лила, попита:

— Може ли да целуна и теб?

— Разбира се — съгласи се Лила и той я целуна леко, беззвучно, като едва доловимо докосване.

След което се разприказва оживено за театралните текстове на Бекет: ах, колко му били харесали онези мъже, заровени до врата в земята; и колко красива била мисълта за огъня, който запалва в теб настоящето; и макар че сред хилядите удивителни неща, които казвали Мади и Дан Руни, му било трудно да открие точното място, което Лила бе цитирала, но все пак идеята, че животът се усеща по-добре, когато си сляп, глух и ням, та дори и без усещане за вкус и за допир, била принципно интересна сама по себе си и според него означавала: да премахнем всички филтри, които ни пречат да се насладим напълно на hit et nunc^[1], да бъдем истински.

Лила не беше убедена, каза, че е мислила за това и че животът в чистото му състояние я плаши. Изрази се с известно въодушевление:

— Животът, без да виждаш и без да говориш; без да говориш и без да чуваш; животът без обвивка и без съд, който да го съдържа, е безформен — възкликна.

Не употреби точно тези думи, но със сигурност използва „безформен“, и то с жест на отвращение. Нино повтори с половин уста: „Безформен“, все едно беше мръсна дума. После пак се зае да сипе разсъждения, още по-превъзбуден, и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, си свали потника, като извади на показ почернялото си, слабо тяло и ни повлече към водата, докато аз виках, преливаща от щастие:

— Не, не, не, студено ми е, не!

А той ми отговори:

— Ето, най-после още един божествен ден — с което разсмя Лила.

Значи, мислех със задоволство, Лила не е права. Значи, със сигурност съществува един друг Нино: не онова мрачно момче, което се вълнува само когато обсъжда съдбините на света, а това момче, това момче, което си играе, повлича ни във водата стремглаво, за да ни сграбчи и притисне до себе си, после плува, за да избяга, оставя се да го стигнем, да го хванем, да го натиснем двете под водата, и се прави на победен, уж че сме го удавили.

Когато дойде Бруно, нещата се получиха още по-добре. Тръгнахме всички заедно на разходка и Пинуча лека-полека си възвърна доброто настроение. Пак поиска да влезе във водата, приядоха й се кокосови резенчета. От този момент и през цялата седмица след това се превърна в нещо нормално момчетата да идват на плажа още от десет сутринта и да остават до залез, когато ние обявявахме: „Трябва да се прибираме, че Нунция ще ни се кара“, и те се примиряваха, че им се налага да отидат да поучат малко.

Колко свободно се държахме сега. Когато Бруно занасяше Лила, като я наричаше госпожа Карачи, тя го удряше с юмрук по рамото на шега и го подгонваше със заплахи. Когато той проявяваше прекалено внимание към Пинуча, защото носеше в утробата си дете, Пинуча го хващаше под ръка и му казваше:

— Хайде, отиваме на бегом, приискало ми се е нещо газирано.

Що се отнася до Нино, сега често ме хващаше за ръка, прегръщаше ме през рамо и едновременно с това прегръщаше през рамо и Лила, хващаше я за показалеца или за палеца. Благоразумната дистанция поддаде. Превърнахме се в групичка от петима младежи, които се веселяха със и без повод. Играехме всякакви игри и който загубеше, трябваше да си плати. Разплащахме се обикновено с целувки — разбира се, на шега: Бруно да целуне покритите с пясък крака на Лила, Нино да целуне ръката ми, после бузите, челото, ухото с шумно млясване в ушната мида. Провеждахме дълги състезания по плажен тенис, топката летеше след резките удари по изпънатата кожа на ракетите — Лила я биваше, Нино също. Но най-пъргав и точен от всички беше Бруно. Двамата с Пинуча винаги излизаха победители, и когато играеха срещу Лила и Нино, и срещу Нино и мен. Победите им се дължаха и на установилото се помежду ни правило да бъдем внимателни с Пина. Тя тичаше, мяташе се, въргаляше се в пясъка, забравила за състоянието си, така че накрая предпочитахме да я оставим да спечели, само и само да се кротне. Бруно добронамерено я упрекваше, караше я да седне, казваше стига толкова и се провикваше:

— Точка за Пинуча, браво!

Една щастлива нишка се прокрадваше през часовете и дните, все по-дълга. Вече не ме беше яд на Лила, че ми взима книгите, даже ми се струваше, че това е нещо хубаво. Не ме беше яд, че когато възникнеше спор, тя все по-често изказваше мнението си, а Нино я слушаше внимателно и изглеждаше, сякаш му липсват думи, за да отговори. Дори ми се стори вдъхновяващо, че в тези случаи той изведнъж преставаше да се обръща към нея и най-неочаквано се заемаше да разсъждава с мен, сякаш това му помагаше да се върне към своите убеждения.

Така стана и когато Лила обяви, че чете за Хирошима. Породи се много остър спор, защото, както разбрах, Нино се отнасяше критично към Съединените щати и не му харесваше, че американците имат военна база в Неапол, но и го привличаше начинът им на живот — твърдеше, че иска да научи повече за него, — затова му стана неприятно, когато Лила каза, в общи линии, че хвърлянето на атомните бомби над Япония е военно престъпление, дори повече от военно престъпление, войната нямала почти нищо общо, а било престъпление от надменност.

— Спомни си Пърл Харбър — предпазливо се обади той.

Аз не знаех какво е Пърл Харбър, но се оказа, че Лила знае. Каза му, че Пърл Харбър и Хирошима са несравними неща, че Пърл Харбър е малодушен военен акт, а Хирошима е безмозъчно и крайно жестоко отмъщение — ужасно, много по-лошо от нацистките престъпления. И заключи: американците трябва да бъдат съдени като най-долни престъпници — тези, които са водени от целта да държат в страх оцелелите и да ги поставят на колене. Така се разпали, че вместо да контраатакува, Нино замълча и се умисли. И ето че после се обърна към мен, все едно нея я нямаше. Каза, че проблемът не е в жестокостта или в отмъщението, а в спешната нужда да се сложи край на най-пагубната война и заедно с това, именно чрез използването на новото ужасяващо оръжие, на всички войни. Говореше с равен глас и ме гледаше право в очите, сякаш го интересуваше само моето съгласие. Беше прекрасен момент. Той самият беше прекрасен, когато реагираше така. От вълнение се просълзих и едвам успях да преглътна сълзите си.

И отново дойде петък, много горещ ден, който прекарахме главно във водата. И нещо изведнъж отново взе да куца.

Вървяхме нагоре към къщата, току-що се бяхме разделили с момчетата, слънцето бе слязло ниско в синьо-червеното небе, когато Пинуча, внезапно смълчана след часове на безгрижно и превъзбудено бърборене, хвърли чантата на земята, седна на бордюра и се разпищя; издаваше кратки, тънки писъци като кучешко скимтене.

Лила присви очи и я изгледа, все едно вижда не зълва си, а някаква грозна гледка, за която не е подготвена. Аз се върнах назад, уплашена, и я попитах:

— Пинуча, какво има? Лошо ли ти е?

— Не мога да понасям тоя мокър бански.

— Всички сме с мокри бански.

— Мене ме дразни.

— Хайде, ела, спокойно. Не си ли гладна вече?

— Не ми казвай спокойно. Дразниш ме, когато кажеш спокойно. Не мога да те трая повече, Лену̀, теб и твойто спокойно.

И продължи да скимти, като се удряше по бедрата.

Чух Лила да се отдалечава, без да ни изчака. Почувствах, че го направи не защото се подразни, или защото й беше безразлично, а като че заради нещо парещо в това поведение, от което можеше да се изгори, ако е наблизо. Помогнах на Пинуча да стане и взех чантата й да я нося.