Елена Феранте
Новото фамилно име (51)

50.

Неделята беше скучна. Цяла нощ се мъчих в жегата, не посмях да отворя прозореца заради комарите. Заспах, събудих се, пак заспах. Да отида ли до Барано? И какво ще постигна? Да прекарам деня в игри с Чиро, Пино и Клелия, докато Нино плува с часове или лежи на слънце, без да промълви и дума, в безгласен спор с баща си? Събудих се късно, в десет, и щом отворих очи, от много далеч ме застигна тревожно усещане за липса.

Научих от Нунция, че Пинуча и Рино вече са на плажа, а Стефано и Лила още спят. Натопих неохотно хляба в кафето с мляко, отказах се окончателно от Барано и се отправих към плажа, изнервена и натъжена.

Там заварих Рино да спи на слънце с мокра коса и натежало тяло, отпуснато по корем на пясъка, а Пинуча да се разхожда напред-назад на границата между пясъка и водата. Предложих й да отидем до фумаролите, тя недружелюбно ми отказа. Тръгнах на дълга разходка сама в посока Форио, за да се успокоя.

Сутринта едвам се влачеше. Когато се върнах, се изкъпах и се излегнах на слънце. Чувах Рино и Пинуча, които си разменяха изречения, все едно мен ме нямаше, от типа:

— Не заминавай.

— Имам работа, обувките трябва да са готови за есента. Ти ги видя, харесаха ли ти?

— Да, обаче тия неща, дето Лила те е накарала да ги добавиш, са грозни, махни ги.

— Не, добре седят.

— Виждаш ли? Каквото и да кажа аз, за теб е без значение.

— Не е вярно.

— Съвсем вярно е, ти не ме обичаш вече.

— Обичам те, знаеш и колко ми харесваш.

— Айде стига, виж ми корема.

— Ще го покрия с десет хиляди целувки тоя корем. По цяла седмица си мисля за теб.

— Тогава не отивай на работа.

— Не мога.

— Тогава довечера си тръгвам и аз.

— Вече сме платили нашата част, трябва да останеш до края на почивката.

— Не искам вече да си почивам.

— Защо?

— Защото, щом заспя, сънувам ужасни неща и после цяла нощ будувам.

— И когато спиш при сестра ми ли?

— Тогава още повече, тя, сестра ти, ако можеше, щеше да ме убие.

— Иди да спиш при мама.

— Майка ти хърка.

Тонът на Пинуча беше непоносим. През целия ден не успях да разбера защо беше това оплакване. Че спеше малко и лошо, беше вярно. Но че иска Рино да остане и дори тя да си отиде с него, ми се стори лъжа. По едно време осъзнах, че се опитва да му каже нещо, което и самата тя не знае и затова успява да го изрази само по този нахален начин. Но после се отказах, вниманието ми бе привлечено от друго. Преди всичко от изблиците на Лила.

Когато се появи на плажа с мъжа си, ми се видя още по-щастлива от предишната вечер. Реши да му покаже как се е научила да плува и заедно заплуваха навътре — в открито море, твърдеше Стефано, макар всъщност да се отдалечиха само на метри. Елегантна и прецизна в загребванията и в ритмичния начин, по който се беше научила да завърта глава, за да извади уста от водата, тя веднага го остави зад гърба си. После спря да го изчака със смях, докато той я настигаше с тромави движения и изправена глава, като пуфтеше с лице, цялото във водни пръски.

Още по-весела беше тя следобеда, когато отидоха да се разходят с моторчето. Рино също искаше да пообиколи и понеже Пинуча отказа — страхуваше се да не би да падне и да изгуби бебето, — той ми каза: „Ела ти, Лену̀“. За мен беше първото преживяване от този род: Стефано караше бързо напред, Рино го следваше и… вятър, страх да не падна или да не се блъснем, нарастваща възбуда, силен мирис от потния гръб на мъжа на Пинуча, подтикван от бабаитско самочувствие да нарушава всички правила и да отговаря, ако някой протестира, като в квартала — с резки спирачки и заплахи, винаги готов да се сдърпа, за да защити правото си да върши каквото му скимне. Беше забавно, завръщане към вълненията на недорасло момиченце, много различни от тези, които предизвикваше у мен Нино, когато се появяваше следобед на плажа с приятеля си.

През онази неделя често споменавах двете момчета, особено ми харесваше да произнасям името на Нино. Бързо установих, че и Пинуча, и Лила се държаха, все едно с Бруно и Нино не сме се виждали и трите, а само аз. В резултат на това, когато мъжете им си взимаха довиждане, за да хукнат да хванат корабчето, Стефано ми каза да поздравя сина на Сокаво от негово име, все едно съм единствената, която има възможност да го срещне отново, а Рино взе да ме занася с изречения от сорта:

— Кой ти харесва повече, синът на поета или синът на търговеца на мортадела? Според теб кой е по-хубав? — все едно жена му и сестра му не бяха способни да изразят мнение.

Накрая ми стана неприятно от реакцията и на двете, когато мъжете им си тръгнаха. Пинуча се развесели и реши да си измие косата, която — съобщи на висок глас — била пълна с пясък. Лила се помота неохотно из къщата и отиде да се просне на леглото, без да я е грижа за безпорядъка в стаята. Когато надникнах, за да й пожелая лека нощ, видях, че дори не се е съблякла: четеше книгата за Хирошима с присвити очи и сбърчено чело. Не я упрекнах, само й казах, може би малко кисело:

— Как така внезапно се завърна желанието ти да четеш?

— Не е твоя работа — отговори ми.