Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storia del nuovo cognome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Новото фамилно име

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 17 ноември 2017

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0121-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530

История

  1. — Добавяне

49.

Още по пътя към къщата казах на Лила:

— Ако съм ти дала книга, която, между другото, не е моя, те моля да не я носиш на плажа. Не мога да я върна на Галиани цялата в пясък.

— Извинявай — каза тя и ме целуна весело по бузата.

Може би за да се извини, поиска да носи и моята чанта, и тази на Пинуча.

Лека-полека си възвърнах доброто настроение. Прецених, че Нино неслучайно е споменал, че отива в Барано: искал е да знам и сама да взема решението да го посетя, докато е там. Такъв си е — казах си, и все повече ми олекваше, — иска да го следват; утре ставам рано и отивам. Лошото настроение обаче не напусна Пинуча. Обикновено лесно се сърдеше, но бързо й минаваше, особено сега, когато бременността бе заоблила не само формата на тялото, но и ръбатия й характер. Обаче ставаше все по-начумерена.

— Нещо неприятно ли ти каза Бруно? — попитах я по едно време.

— Ами, не.

— А какво е станало?

— Нищо.

— Да не би да не ти е добре?

— Много съм добре, и аз не знам какво ми е.

— Иди да се приготвиш, че Рино ей сега ще пристигне.

— Да.

Но остана с мокрия бански да разлиства разсеяно един фотороман. С Лила се преоблякохме и приготвихме, тя се наконти като за празненство, а Пинуча не помръдна. Тогава дори Нунция, която мълчаливо се бъхтеше да приготви вечерята, кротко я попита:

— Пинỳ, какво ти е, драга, няма ли да отидеш да се преоблечеш?

Никакъв отговор. Чак когато чу ръмженето на моторчетата и гласовете на младежите, които се провикваха отдалече, Пина скочи, хукна към спалнята си и се заключи с вик:

— Не го пускайте да влиза, чухте ли!

Прекарахме една странна вечер, която по различни причини накрая доведе до объркване и мъжете. Стефано, привикнал вече с постоянните караници с Лила, неочаквано откри насреща си едно мило момиче, което се оставяше на милувките и целувките му, без да се мръщи както друг път; Рино, свикнал Пинуча да се глези и да се лепва за него, и то още по-плътно да се лепва сега, като бременна, се разочарова, че жена му не изтича да го посрещне на стълбите, и когато отиде да я потърси в спалнята и най-после я прегърна, усети само усилието, което полагаше, за да изглежда доволна. И не само това. Когато след някоя и друга чаша вино подпийналите младежи започнаха с похотливите си подмятания, за да дадат знак на жените си, че ги желаят, Лила много се смя; Пинуча обаче се дръпна рязко, когато Рино й прошепна не знам точно какво на ухото, и му изсъска, наполовина на италиански:

— Престани, ама че си простак.

Той се разсърди.

— Простак, аз? Простак?

Тя издържа няколко минути, после, когато долната й устна затрепери, изтича да се скрие в спалнята.

— От бременността е — каза Нунция, — нужно е търпение.

Мълчание. Рино приключи с вечерята, после изпуфтя и отиде при жена си. Повече не се върна.

Лила и Стефано решиха да пообиколят с моторчето и да видят как изглежда плажът нощно време. Оставиха ни, като се смееха и си разменяха целувчици. Разтребих масата, след като се преборих с Нунция, която иначе не би ми дала да си мръдна пръста. Разговорихме се за това как са се запознали и са се влюбили с Фернандо и тя каза нещо, което силно ме впечатли. Каза:

— Цял живот обичаш някой и така и не разбираш кой е той наистина.

Фернандо бил и добър, и лош, тя много го бе обичала, но и го беше мразила.

— Така че — заяви, — няма защо да се тревожим: на Пинуча сега й е докривяло, но после ще й мине; Лина помниш ли я как се върна от сватбеното пътешествие? Е, я ги виж сега. Цял живот е така: веднъж отнасяш шамарите, друг път целувките.

Прибрах се в стаичката си и се опитах да довърша Шабо, но се сетих колко очарован остана Нино от начина, по който Лила му разказа за онзи Руни, и ми мина желанието да си губя времето с идеята за нация. Нино също е хлъзгав, помислих си, и него не можеш да го разбереш кой е. Уж не се интересуваше от литература, а ето че Лила взима случайно да чете сборник с пиеси, споделя две-три дреболии и той се запалва. Разрових се да видя дали има други литературни текстове между книгите, но нямаше. Затова пък се оказа, че липсва една книга. Възможно ли е? Галиани ми даде шест. Едната сега беше у Нино, една четях аз, на мраморния перваз на прозореца имаше три. Къде беше шестата?

Търсих навсякъде, също и под леглото, и междувременно си спомних, че книгата беше за Хирошима. Ядосах се, сигурно я беше взела Лила, докато съм била в банята. Какво й ставаше? След години в обущарницата, годеж, любов, бакалия, сделки с братята Солара, да не би да е решила да стане пак каквато беше в началното училище? Беше дала признаци за това, разбира се, когато направихме онзи облог, който, независимо от резултата, със сигурност беше начин да ми покаже желанието си да продължи да учи. Но имаше ли продължение, зае ли се с това наистина? Не. Достатъчни се оказаха обаче брътвежите на Нино, шест следобеда на пясъка под слънцето, за да се върне желанието й да учи, вероятно и да се състезава отново коя от нас знае повече, така ли? Затова ли се беше впуснала да хвали госпожа Оливиеро? Затова ли й се видя хубаво, че някой може да се запали за цял живот по важните въпроси и да нехае за ежедневните дреболии? Излязох от стаята на пръсти, като внимавах вратата да не изскърца.

Къщата беше тиха, Нунция си беше легнала, Стефано и Лила още не се бяха върнали. Влязох в стаята им: хаос от дрехи, обувки, куфари. Намерих книгата на един стол, казваше се „Хирошима на другия ден“. Взела я беше, без да ми поиска разрешение, сякаш моите неща бяха и нейни, сякаш това, което бях, го дължах на нея, сякаш намерението на Галиани да ме образова се дължеше на факта, че тя ме е подготвила, с някой неясен жест или едва загатнато изречение, да завоювам тази привилегия. Понечих да си взема обратно книгата. Но се засрамих, отказах се и я оставих там.