Елена Феранте
Новото фамилно име (5)

4.

Зацелувахме се — зад едно дърво, в един вход, по тъмните улици. Качихме се на автобус, сменихме го с друг и стигнахме до гарата. Тръгнахме към блатата пеша и продължихме да си разменяме целувки по пустия път покрай железопътната линия.

Сгорещих се въпреки леката рокля и режещия вечерен хлад, който предизвикваше внезапни тръпки по кожата ми. От време на време Антонио се залепваше за мен в сянката и ме прегръщаше с такъв устрем, че ми причиняваше болка. Устните му горяха, топлината им възпламеняваше мислите и въображението ми. Сигурно Лила и Стефано вече са в хотела, казвах си. Сигурно вечерят. Сигурно са готови да прекарат нощта. Ех, да спиш прегърната от мъж, да не ти е студено. Усещах езика на Антонио да шари из устата ми и докато стискаше гърдите ми през плата на роклята, напипвах члена му през единия от джобовете на панталона му.

Черното небе беше осеяно със светлите мъгляви петънца на звездите. Миризмата на мъх и гнила почва от блатата започваше да отстъпва на сладникавия мирис на пролетта. Тревата беше мокра, водата внезапно пробълбукваше, сякаш в нея е цамбурнал я жълъд, я камък, я някоя жаба. Поехме по една пътека, която добре познавахме, стигаше до група изсъхнали дървета с тънки стволове и изпочупени клони. На метри от тях се намираше старата консервна фабрика, сграда с продънен покрив, от която стърчаха железни греди и ламарини. Почувствах спешна нужда да изпитам удоволствие, нещо като че ме дърпаше отвътре като добре изопната кадифена връв. Искаше ми се желанието да бъде удовлетворено с брутална сила, която да разпердушини на парчета изминалия ден. Усещах го приятно да се прокрадва, гальовно и остро, в долната част на корема ми, по-силно от друг път. Антонио настоятелно ме засипваше с любовни думи на диалект, изговаряше ги в устата ми, във врата ми. Аз мълчах, винаги мълчах по време на срещите ни, само въздишах.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Да.

— Кажи ми го.

— Да.

Не добавих нищо. Прегърнах го и го притиснах до себе си с всички сили. Искаше ми се да ме гали и целува по всяко кътче на тялото, изпитвах нужда да бъда мачкана, хапана, да остана без дъх. Той леко ме отдръпна от себе си и плъзна ръка в сутиена ми, като не спираше да ме целува. Но това не ми стигаше, тази вечер ми беше малко. Умерената близост, която до този момент той предпазливо бе наложил между нас и която аз също толкова предпазливо бях приела, сега ми се струваше недостатъчна, неудобна, ненужна. И все пак не знаех как да му кажа, че искам повече, липсваха ми думите. При всяка от тайните ни срещи бяхме изпълнявали ням ритуал, все едно спирахме на последователни гари. Той ме галеше по гърдите, вдигаше ми полата, пипаше ме между краката, тогава, все едно даваше сигнал, притискаше в мен конвулсията от нежна кожа, хрущял, вени и кръв, която вибрираше в панталона му. Но този път се забавих да му извадя члена, знаех, че щом го направя, той ще забрави за мен, ще престане да ме опипва. Нямаше вече да се занимава с гърдите ми, с бедрата, задника, пубиса, щеше да се съсредоточи само върху ръката ми и даже да я обгърне със своята, за да ме окуражи да я движа в нужния ритъм. После щеше да извади кърпата си и да я подготви за мига, в който от устата му щеше да излезе едно леко изхриптяване, а от пениса — опасната течност. Тогава щеше да се отдръпне, малко замаян и може би позасрамен, и щяхме да се приберем по къщите си. Обичайният финал, който сега обаче изпитвах смътна нужда да променя: не ме беше грижа, че може да забременея, без да съм омъжена, не ме беше грижа за прегрешението, за божиите наблюдатели, заели позиция в космоса отгоре, за Светия дух или който там го заместваше, и Антонио ме усети, озадачен. Както ме целуваше все по-напористо, на няколко пъти се опита да ми наведе ръката надолу, но аз я издърпах, притиснах пубиса си в пръстите му, докато ме опипваха, и натиснах силно няколко пъти, като изпусках дълги въздишки. Тогава той отдръпна ръката си и се опита да си разкопчае панталона.

— Чакай — казах.

Повлякох го към скелета на старата консервна фабрика. Там беше по-тъмно, по-закрито, обаче беше пълно с плъхове, чувах ги как плахо се промъкват и после се разбягват. Сърцето ми силно заби, страх ме беше от мястото, от мен, от обзелата ме мания да залича в поведението и в гласа си чувството за отчужденост, което бях открила в себе си преди броени часове. Исках да се сгромолясам обратно в квартала, да бъда каквато бях преди. Исках да се освободя от наученото, да изхвърля тетрадките, гъсто изписани с упражнения. За какво ли се упражнявах изобщо. Нямаше никакво значение каква можех да стана вън от сянката на Лила. Какво ли бях в сравнение с нея в булчинската рокля, с нея в кабриолета със синята шапчица и с костюма в пастелен цвят? Какво ли бях тук с Антонио, скришом, сред ръждясалите железа и шумоленето на плъховете, с повдигната над бедрата пола и смъкнати гащи, вманиачена, напрегната и обзета от чувство за вина, докато тя се отдава гола, с овладяна отмала, на ленените чаршафи в хотела с гледка към морето, оставя се Стефано да я насили, да влезе в нея докрай, да я дари със семето си, за да забременее, законно и без опасения? Какво бях, докато Антонио се опитваше да се справи с панталона си, наместваше ми между краката набъбналата си мъжка плът, опираше я в голотата ми и ме стискаше за задника, като се отъркваше в мен с движения напред-назад и пъшкаше. Не знаех. Знаех само, че не бях това, което исках в момента. Не ми стигаше да се отрива в мен. Исках да бъда проникната, исках, когато Лила се върне, да й кажа: и аз вече не съм девствена, каквото направиш ти, ще го правя и аз, няма да остана по-назад. Затова обвих врата на Антонио с ръце, целунах го, повдигнах се на пръсти, потърсих члена му с тялото си, търсех го без думи в опит да се напасна. Той се усети, помогна си с ръка, почувствах, че се насочва навътре в мен, изстенах от любопитство и страх. Почувствах също обаче, че прави усилие да се спре, да овладее тласъка с онази напориста сила, която бе потискал през целия следобед и сигурно още таеше в себе си. На път е да се откаже, помислих си, и се притиснах в него, за да го заставя да продължи. Но Антонио ме отдръпна от себе си с дълга въздишка и каза на диалект:

— Не, Лену̀, аз това искам да го направя, когато ми станеш жена, а не така.

Сграбчи дясната ми ръка, постави я на члена си с нещо като потиснато изхълцване и ме принуди да го мастурбирам. Примирих се.

По-късно, докато се отдалечавахме от блатата, ми каза смутено, че ме уважава и не иска да ме кара да направя нещо, за което после ще съжалявам, не и на това място, не и по този мърляв начин, без нужното внимание. Каза го, сякаш той е бил този, който е отишъл прекалено далече, може би наистина си мислеше, че е станало така. Не промълвих нито дума по целия път и се сбогувах с него с облекчение. Когато почуках на вратата у нас, ми отвори майка ми и въпреки че братята ми се опитваха да й попречат, без да вика и без да отправя упреци, с все сила ме зашлеви. Очилата ми хвръкнаха на пода и веднага й извиках с пронизителна радост в гласа, без дори отсянка на диалект:

— Видя ли какво направи? Счупи ми очилата и сега заради теб няма да мога да уча, няма да ходя повече на училище.

Майка ми замръзна, даже ръката, с която ме удари, остана да виси във въздуха като острие на брадва. Елиза, сестричката ми, вдигна очилата и тихо каза:

— Ето, Лену̀, не са счупени.