Елена Феранте
Новото фамилно име (49)

48.

Денят се точеше бавно. Аз и Лила спокойно си лежахме на слънце в очакване на времето, когато щяха да дойдат Нино и Бруно със студените напитки, но настроението на Пинуча започна да се влошава без причина. Все по-начесто подхвърляше по някое нервно изречение. Ту се опасяваше, че двамата няма да дойдат, ту заявяваше, че не можем да си губим времето в очакване да се появят. Когато момчетата се зададоха, в обичайния час и с напитките, се държа сприхаво; твърдеше, че е уморена. Минути по-късно обаче, все така в лошо настроение, промени решението си и се съгласи с пуфтене да отиде за кокосови резенчета.

Лила пък направи нещо, което не ми хареса. Цяла седмица не ми беше казала нищо за книгата, която й заех, бях дори забравила за нея. Но щом Пинуча и Бруно се отдалечиха, вместо да изчака Нино да ни заговори, го попита без предисловие:

— Бил ли си някога на театър?

— Няколко пъти.

— Хареса ли ти?

— Горе-долу.

— Аз никога не съм била, обаче съм гледала по телевизията.

— Не е същото.

— Знам, но е по-добре от нищо.

Тогава извади от чантата си книгата, която й бях дала — сборника пиеси на Бекет, и му я показа.

— Тази чел ли си я?

Нино взе книгата, разгледа я и отговори смутено:

— Не.

— Значи има и неща, които не си чел.

— Да.

— Трябва да я прочетеш.

Лила започна да ни говори за книгата. За мое учудване вложи много енергия, така както правеше някога — подбираше думите, за да съживи пред нас хора и предмети и да ни предаде емоцията, с която ги обрисуваше и ни ги представяше, съвсем реални, тук и сега. Каза, че няма защо да се чака атомна война, в тази книга тя все едно вече се е случила. Говори дълго за една госпожа, която се казвала Уини^[1] и в даден момент възкликвала: още един божествен ден, и издекламира тази фраза така развълнувано, че гласът й потрепери: още един божествен ден, непоносими думи, обясни ни, защото нищо, нищо в живота на Уини, нищо в действията или в мислите й не било божествено, нито в този, нито в кой да е предишен ден. Но добави, че най-много я бил впечатлил Дан Руни^[2]. Дан Руни, разказа ни, е сляп, но не съжалява за това, защото смята, че животът е по-добър, ако не го виждаш, и дори стига дотам да се пита дали, ако стане глух и ням, животът няма да е още по-истински — живот чист, живот без нищо друго, освен живота.

— Защо ти хареса? — попита Нино.

— Още не знам дали ми е харесала.

— Но е възбудила любопитството ти.

— Накара ме да мисля. Какво означава, че животът е повече живот без зрението, слуха, дори без говора?

— Може би е само измислица.

— Не, каква ти измислица. Тук има нещо, което внушава хиляди други неща, не е измислица.

Нино не отговори. Втренчи се в корицата на книгата, сякаш подлежеше на дешифриране, и попита:

— Прочете ли я?

— Да.

— Би ли ми я заела?

Този въпрос ме срази, изпитах болка. Добре си спомнях как Нино ми каза, че литературата не го интересува особено и че неговите четива са други. Бях дала на Лила Бекет точно защото знаех, че няма да ми послужи за разговорите с него. А сега, когато тя му говореше за книгата, не само че я слушаше, а искаше да му я заеме. Казах:

— На Галиани е, тя ми я даде.

— Ти прочела ли си я? — попита ме.

Наложи се да призная, че не съм, но веднага добавих:

— Мислех да я започна тази вечер.

— Ще ми я дадеш ли, като я свършиш?

— Ако ти е толкова интересна — побързах да отговоря, — прочети я първо ти.

Нино ми благодари, изчегърта с нокът остатък от комар от корицата и се обърна към Лила:

— Ще я прочета за една нощ и утре ще я обсъдим.

— Утре не, няма да се видим.

— Защо?

— Ще бъда с мъжа ми.

— А!

Стори ми се, че му стана неприятно. Очаквах с трепет да се обърне към мен, за да попита дали ще се видим на другия ден. Но той заяви с досада в гласа:

— И аз не мога утре. Тази вечер пристигат родителите на Бруно и трябва да отида да спя в Барано. Ще се върна в понеделник.

Барано ли? Понеделник? Надявах се да ми предложи да отида при него на плажа Маронти. Но беше разсеян, може би из главата му още се въртеше Руни, на когото не му стигаше да е сляп, а искаше и да е глух и ням. Не ми предложи.