Елена Феранте
Новото фамилно име (47)

46.

Малко по-късно се запознах и с приятеля му, Бруно Сокаво, нисичко момче на около двайсет години с тясно чело, възчерна къдрава коса и приятно лице, което обаче беше нашарено от следите на някогашно, явно свирепо акне.

Изпратиха ме до къщата покрай морето, добило виненочервени оттенъци на здрачаване. По пътя Нино повече не ме хвана за ръка, въпреки че Бруно на практика ни остави сами: или вървеше напред, или изоставаше, като че не искаше да ни пречи. Тъй като Сокаво не ме заговори нито веднъж, не го направих и аз, беше срамежлив, което караше и мен да се срамувам. Но докато се разделяхме пред къщата, именно той изведнъж попита:

— Ще се видим ли утре?

Тогава Нино попита къде ходим на плаж и настоя да му дам точни указания. Направих го.

— Сутрин ли ходите, или следобед?

— И сутрин, и следобед, на Лина са й предписали морски бани.

Обеща, че ще минат да ни се обадят.

Изкачих стълбата към къщата на бегом, хвърчах от радост, но още с прибирането ми Пинуча ме взе на подбив.

— Мамо — каза на Нунция по време на вечерята, — Ленуча стана гадже на сина на поета, един с дълга коса, кльощав, дето си мисли, че е нещо повече от другите.

— Не е вярно.

— Съвсем вярно е, видяхме ви да се държите за ръка.

Нунция не обърна внимание на подигравателния тон и прие нещата с привичната си сериозност.

— Какво работи синът на Сараторе?

— Студент е в университета.

— Тогава, ако се обичате, ще трябва да изчакате.

— Няма какво да чакаме, госпожо Нунция, ние сме само приятели.

— Да де, но ако, да кажем, стане така, че се сгодите, той първо ще трябва да завърши, после да си намери подходяща работа и чак като я намери, ще можете да се ожените.

Тук весело се намеси Лила.

— Иска да ти каже, че ще мухлясаш дотогава.

Нунция обаче й се скара:

— Не говори така на Ленуча.

И за да ме утеши, разказа, че се била омъжила за Фернандо на двайсет и една, Рино го родила на двайсет и три. После се обърна към дъщеря си и без да я упреква, просто напомняйки как стоят нещата, й каза:

— А пък ти се омъжи твърде млада.

При тези думи Лила се разсърди и отиде да се затвори в стаята си. Когато Пинуча почука, за да влезе да спи при нея, й извика да не й досажда, „имаш си стая“. Как да кажа в тази ситуация: Нино и Бруно обещаха да минат утре да ни видят на плажа? Отказах се. Ако стане, помислих си, добре, а ако не стане, защо да им казвам? Междувременно Нунция кротко покани снаха си да легне в нейното легло и я помоли да не се сърди на дъщеря й, задето е толкова нервна.

На Лила не й стигна нощта, за да се успокои. В понеделник се събуди в още по-лошо настроение от предишната вечер. Защото мъжът й го няма, оправда я Нунция, но нито аз, нито Пинуча й повярвахме. Скоро открих, че се сърди главно на мен. По пътя към плажа ме накара да й нося чантата и когато пристигнахме, ме върна на два пъти, първо да й взема едно шалче, после, защото й трябвала ножичката за нокти. Когато се опитах да се оплача, беше на ръба да ми напомни, че ми плаща. Спря се навреме, но не съвсем, така че я усетих — също както когато някой посяга да ти удари шамар и после се отказва.

Беше много горещ ден, стояхме във водата през цялото време. Лила дълго се упражнява да се задържи на повърхността и ме накара да стоя до нея, в случай че се наложи. И продължи да се държи лошо. На няколко пъти ме упрекна, каза, че е била глупава да разчита на мен: като не съм знаела и аз да плувам, как съм щяла да уча нея. Припомни със съжаление уменията на Сараторе като инструктор и ме накара да обещая, че на следващия ден ще отидем пак на плажа Маронти. Междувременно обаче продължаваше да прави опити и напредна доста. Удаваше й се да запомня всеки жест на мига. Благодарение на тази си способност се беше научила да поправя обувки, да реже сръчно салами и сирена, да мами в кантара. Такава си беше по рождение, способна беше да научи изкуството на гравирането само като наблюдава някой златар, след което да направи по-добра изработка от него. И наистина, ето че престана да се задъхва уплашено и започна да придава завършеност на всяко движение, сякаш наслагваше очертанията на тялото си върху прозрачната морска повърхност. Със стройните си крака и ръце загребваше вода в спокоен ритъм, без да прави пяна като Нино и без показната напрегнатост на Сараторе-баща.

— Така добре ли съм?

— Да.

Вярно беше. Само за няколко часа се научи да плува по-добре от мен, да не говорим за Пинуча, и започна да ни се подиграва, че сме некадърни.

Нуждата постоянно да ни демонстрира превъзходството си рязко се изпари, когато, около четири часа следобед, твърде високият Нино и Бруно, който му стигаше до рамото, се появиха на плажа едновременно с един прохладен ветрец, от който желанието ни да се къпем намаля.

Пинуча първа ги забеляза да се приближават покрай водата между деца, играещи с кофички и лопатки. От учудване чак избухна в смях и обяви:

— Пристига онзи с правилната граматика.

И наистина. Нино и приятелят му, наметнали плажни кърпи на рамо, с цигари и запалки в ръка, напредваха с бавна крачка и шареха с погледи сред плажуващите.

Усетих внезапен прилив на сила; развиках се и заразмахвах ръце, за да ни забележат. Значи, Нино удържа на обещанието си. Значи, още на следващия ден усети необходимост да ме види отново. Значи, е дошъл специално от Форио, помъкнал със себе си мълчаливия си колега, и тъй като с Лила и Пинуча нямаше никакви допирни точки, очевидно беше, че е предприел тази разходка само заради мен, единствената неомъжена и без приятел. Колкото повече обзелото ме щастие се подхранваше от доказателства — Нино постла светлосинята си хавлия до мен, разположи се върху нея и ми посочи свободния й край, а аз, единствената седнала на пясъка, се преместих с готовност до него, — толкова по-сърдечна и разговорлива ставах.

Лила и Пинуча пък онемяха. Престанаха да ми се подиграват, престанаха да се препират помежду си; слушаха Нино, който започна да ни забавлява със смешни случки от ежедневния им учебен режим.

Измина доста време, преди Пинуча да се осмели да произнесе нещо на смесица от италиански и диалект. Сподели колко топла е водата, каза, че продавачът на охладен кокосов орех още не се е появил, а много й се ядяло. Нино не й обърна внимание, беше погълнат от веселите си истории, но по-отзивчивият Бруно, неспособен да пренебрегне желанието на една бременна госпожа поради опасността детето да се роди с петно с форма на кокосов орех, предложи да отиде да й купи едно парче. На Пинуча й хареса, че й говори хем със срамежливо запъване, хем любезно, като човек, който не би си позволил да обиди никого, и с радост се заприказва с него, но тихо, за да не пречи.

Лила обаче продължаваше да мълчи. Изобщо не я занимаваха любезностите, които си разменяха Пинуча и Бруно, но не изпусна нито дума от онова, което си казахме аз и Нино. Почувствах се неловко, че надава ухо, и на два пъти подхвърлих, че бих се разходила с удоволствие до фумаролите^[1], с надеждата, че Нино ще каже: да вървим. Но той тъкмо се беше разприказвал за безразборното строителство на Иския, така че автоматично се съгласи, но после продължи да говори. Въвлече и Бруно, може би недоволен, че си приказва с Пинуча, и го накара да потвърди наличието на някои незаконно застроени терени точно до къщата на родителите му. Имаше спешна нужда да се изкаже, да даде израз на всичко прочетено, да облече в думи преките си наблюдения. Това беше неговият начин да подреди мислите си — като говори, говори, говори, но си помислих, че със сигурност е и признак на самотност. Почувствах се горда, че приличам на него — и аз исках да заявя своята идентичност и ерудиция, да я наложа и облека в думи: ето това са нещата, които знам, ето такава съм станала. Но Нино не ми даде възможност, макар че, да си призная, на няколко пъти се опитах да взема думата. Продължих да го слушам, както и останалите, и когато Пинуча и Бруно заявиха: „Е, ние тогава ще се разходим, отиваме да намерим кокосов орех“, загледах настоятелно Лила — надявах се, че ще отиде със зълва си и ще остави мен и Нино най-после сами, да съпоставим знанията си, разположени един до друг на една и съща хавлия. Тя обаче изобщо не реагира, Пина осъзна, че ще й се наложи да се разхожда сама с любезния, но все пак непознат младеж, и й стана неприятно, така че ме попита:

— Лену̀, хайде, нали искаше да се разходиш?

Отговорих й:

— Да, но нека си довършим разговора тук, може после да ви настигнем.

Недоволна, Пина тръгна с Бруно към фумаролите; двамата бяха съвсем еднакви на височина.

Останахме да разнищваме въпроса за попадането на Неапол и Иския, а и на цяла Кампания, в ръцете на най-ужасните хора, които само се преструват на почтени.

— Хищници — определи ги Нино с растящо настървение, — рушители, кръвопийци, хора, които си слагат в джоба купища пари, а не си плащат данъците: строителни предприемачи и техните адвокати, камористи, монархофашисти и християндемократи, които се държат, все едно бетонът се бърка някъде в небето и Господ лично го мята с една голяма мистрия на блокове по хълмове и брегове.

Не може обаче да се каже, че и тримата разнищвахме въпроса. Разнищваше го той, а аз от време на време прибягвах до някои от информациите, прочетени в „Южни хроники“. Колкото до Лила, тя се намеси предпазливо само веднъж, когато той сложи и търгашите в списъка на мошениците. Попита го:

— Кои са търгашите?

Нино прекъсна по средата на едно изречение и я погледна стъписан:

— Собствениците на магазини.

— А защо ги наричаш търгаши?

— Така се казва.

— Мъжът ми е търгаш.

— Не исках да те обидя.

— Не съм се обидила.

— Плащате ли си данъците?

— За пръв път чувам да се говори за тях.

— Наистина ли?

— Да.

— Данъците са важни за планирането на икономиката на дадена общност.

— Щом така казваш. Помниш ли Паскуале Пелузо?

— Не.

— Той е зидар. Ако го няма всичкият този бетон, ще остане без работа.

— Аха.

— Обаче е комунист. Баща му, комунист и той, според съдиите е убил моя свекър, който натрупал пари от черна борса и лихварство. А Паскуале е като баща си, никога не е бил привърженик на мирните действия, по този въпрос не е съгласен дори с другарите си комунисти. Обаче, въпреки че парите на мъжа ми идват директно от парите на свекър ми, аз и Паскуале сме добри приятели.

— Не разбирам накъде биеш.

Лила направи физиономия, сякаш се подиграваше на самата себе си.

— И аз не разбирам, надявах се да ми стане по-ясно, като ви слушах.

И толкоз, повече нищо не каза. Но докато говореше, не прибягна до обичайния си агресивен тон, изглеждаше, че наистина иска да й помогнем да разбере, защото в квартала нищо не е ясно и всичко е пълна бъркотия. Изказа се почти изцяло на диалект, сякаш искаше смирено да поясни: не играя номера, държа се естествено. Съвсем искрено изброи разни неща, без да търси, както обикновено правеше, обединяваща нишка между тях. И наистина нито тя, нито аз бяхме чували тази презрителна формулировка, натоварена с културен и политически смисъл: търгаши. И наистина нито тя, нито аз си имахме понятие за съществуването на данъци: нашите родители, приятели, годеници, съпрузи, роднини се държаха, все едно такова нещо няма, а в училище не ни учеха на нищо, което да има, макар и далечна връзка с политиката. И все пак Лила успя някак да обърка този следобед, само допреди малко така различен и наситен. След размяната им на реплики Нино се опита да продължи с това, за което говореше, но се оплете и предпочете да се върне към смешките от съжителството му с Бруно. Каза, че ядат само пържени яйца и колбаси и че изпиват неимоверни количества вино. После се почувства неловко от собствените си смешни разкази и сякаш му олекна, когато Пинуча и Бруно се върнаха, дъвчещи кокос, с мокри коси, очевидно току-що излезли от водата.

— Много ми беше забавно — възкликна Пина, но изразът й гласеше: големи сте гаднярки, оставихте ме да се размотавам с някакъв, дето изобщо не го познавам.

Когато момчетата си тръгнаха, ги поизпратих малко, колкото да стане ясно, че са мои приятели и са били дошли заради мен.

Нино каза намръщено:

— Лина е съвсем объркана, колко жалко.

Кимнах в съгласие, взех си довиждане с тях и постоях малко с крака във водата, за да се успокоя.

Когато се върнахме в къщата, ние с Пинуча бяхме весели, а Лила умислена. Пинуча разказа на Нунция за посещението на двете момчета и най-неочаквано започна да хвали Бруно, който толкова се беше постарал да не допусне детето й да се роди с петно с форма на кокосов орех. Момче с обноски, каза, студент е, обаче не е прекалено досаден; не дава вид да го е грижа как е облечен, обаче всичко по него, от банския до ризата и сандалите, всичко е скъпо. Любопитно й беше, че могат да се печелят пари и по друг начин, различен от този на брат й, на Рино, на братята Солара. Направи ми впечатление едно нейно изречение: почерпи ме с разни неща на бара на плажа, без да парадира с това.

Свекърва й, която през цялата ни почивка така и не слезе до морето, а само ходеше на пазар, грижеше се за къщата и ни готвеше вечерята и обяда, който си носехме на плажа, я слушаше, сякаш снаха й разказва за някакъв приказен свят. Естествено, веднага забеляза, че дъщеря й витае в облаците, и честичко й хвърляше изпитателни погледи. Но Лила явно беше просто разсеяна. Не се заяде с никого, прие отново Пинуча да спи в леглото й, пожела на всички лека нощ. След което направи нещо напълно неочаквано. Тъкмо си бях легнала, когато надникна в стаичката ми.

— Ще ми дадеш ли една от твоите книги? — попита.

Погледнах я изненадано. Иска да чете? От колко време не беше отваряла книга — три, четири години? И защо точно сега е решила да започне отново? Взех томчето на Бекет, което използвах да трепя комарите, и й го подадох. Стори ми се най-достъпният текст, с който разполагах.