Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storia del nuovo cognome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Новото фамилно име

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 17 ноември 2017

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0121-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530

История

  1. — Добавяне

45.

Мъжете им дори пристигнаха по-рано. Очакваха ги в неделя сутринта, а те дойдоха в събота вечерта, много весели, яхнали и двамата по една „Ламбрета“; предполагам, че ги бяха наели на пристанището на Иския. Нунция приготви специални ястия за обилна вечеря. Разприказваха се за квартала, за магазините, за процеса на производство на новите обувки. Рино много се хвалеше с моделите, които изработваше в момента заедно с баща си, но в подходящия момент не пропусна да пъхне под носа на Лила разни скици, които тя неохотно прегледа, като му предложи някои промени. После седнахме на масата и двамата младежи ометоха всичко, като се надпреварваха кой ще се натъпче повече. Нямаше и десет часа, когато завлякоха жените си по спалните.

Помогнах на Нунция да разчистим масата и да измием чиниите. След това се затворих в стаичката и почетох малко. Едвам дишах от горещина, но ме беше страх да не ме изпохапят комарите, така че не отворих прозореца. Въртях се насам-натам в леглото, плувнала в пот; мислех си за Лила, за това как постепенно се пречупи. Разбира се, не проявяваше кой знае каква привързаност към мъжа си; от жестовете й изчезна дори онази нежност, която понякога, когато бяха още сгодени, се беше случвало да забележа; по време на вечерята коментираше с отвращение как Стефано се тъпче и налива; беше обаче очевидно, че са постигнали равновесие, макар че можеше и да е нетрайно. Веднага щом той се запъти към спалнята след някой и друг шеговит намек, Лила го последва, без да се бави, без да му каже върви, ще дойда след малко, примирена с установения ред на нещата. Между нея и съпруга й я нямаше плътската веселост, което демонстрираха Рино и Пинуча, но нямаше и съпротива. До късно посред нощ чувах шума от стаите на двойките, смеховете и стенанията, отварящите се врати и отворените кранове на чешмата, водата в тоалетната, затварянето на вратите. Най-накрая заспах.

В неделя закусвах с Нунция. Изчаках до към десет някой от тях да се появи, но това не стана и отидох на плажа. Останах до обяд и никой не дойде. Върнах се в къщата. Нунция ми каза, че двете двойки са отишли на разходка из острова с моторчетата и че са поръчали да не ги чакаме за обяд. И наистина, върнаха се към три часа, подпийнали и доволни, изгорели от слънцето; и на четиримата много им беше харесало в Казамичола, в Лако Амено, във Форио. Двете момичета със светнали очи ми хвърляха лукави погледи.

— Лену̀ — почти извика Пинуча, — познай какво стана.

— Какво?

— На плажа срещнахме Нино — каза Лила.

Сърцето ми спря.

— А…

— Майко мила, колко хубаво плува — възкликна Пинуча и заразмахва ръце във въздуха.

А Рино:

— Не се държа лошо, поинтересува се как се правят обувки.

И Стефано:

— Приятелят му се казва Сокаво, това е онзи Сокаво с мортаделата, баща му е собственик на фабрика за колбаси в Сан Джовани а Тедучо.

И пак Рино:

— Виж, тоя наистина е пълен с пари.

И пак Стефано:

— Остави го студента, Лену̀, няма пукната пара, прицели се в Сокаво, струва си.

След още приказки и подигравки (разбра ли сега как Ленуча ще стане най-богатата от всички, една такава добричка изглежда, обаче) се оттеглиха пак по стаите.

Стана ми много мъчно. Бяха срещнали Нино, бяха се къпали с него, говорили си бяха с него — без мен. Сложих си най-хубавата рокля — онази от сватбата, както обикновено, нищо че беше горещо, — сресах се внимателно, косата ми беше изсветляла до съвсем светлорусо от слънцето, и казах на Нунция, че отивам да се разходя.

Отидох във Форио пеша, изнервена от дългия път, който извървях самичка, от жегата, от несигурния изход на това си начинание. Намерих къщата на приятеля на Нино, извиках го няколко пъти от улицата, уплашена, че може и да не отговори.

— Нино, Нино.

Показа се.

— Качи се.

— Ще те почакам тук.

Почаках; беше ме страх, че може да се държи лошо с мен. Обаче, когато се показа от вратата, изглеждаше рядко дружелюбен. Какъв смут предизвикваше у мен ръбатото му лице. И каква приятна отмала изпитвах при вида на издължения му силует с широки рамене и тесен гръден кош, на изопнатата му, потъмняла кожа, покриваща слабото тяло, сякаш само кости, мускули и сухожилия. Каза, че приятелят му ще ни настигне по-късно, и отидохме да се разходим из центъра на Форио между неделните сергии. Попита ме за книжарницата на Виа Медзоканоне. Разказах му, че Лила ме е помолила да дойда с нея на почивка и че съм напуснала. Не споменах за това, че ми даваше пари, все едно да я придружавам, е работа и тя ме е назначила. Затова пък го попитах за Надя, а той каза само:

— Всичко е наред.

— Пишете ли си?

— Да.

— Всеки ден ли?

— Всяка седмица.

Това беше разговорът ни, нямахме нищо повече наше за казване. Нищо не знаем един за друг, помислих си. Може би да го попитам как вървят отношенията с баща му, но с какъв тон да го кажа? Пък и не видях ли с очите си, че вървят зле? Почувствах се неудобно, мълчах.

Той обаче с готовност се прехвърли върху единствената тема, която можеше да оправдае срещата ни. Каза, че е доволен да ме види, защото с приятеля си можел да говори само за футбол или за изпитни предмети. Похвали ме. Галиани има нюх, каза, ти си единственото момиче в училище, което проявява любопитство за неща, които не са свързани само с изпитването и оценките. Заговори на важни теми и веднага преминахме и двамата на хубавия, разпален правилен италиански, в който бяхме ненадминати. Той тръгна от проблема с насилието. Спомена за една мирна манифестация в Кортона и умело я свърза с побоя, нанесен на протестиращите на един площад в Торино. Каза, че иска да разбере повече за връзката между имиграция и индустрия. Одобрих, но какво ли знаех аз за тези неща? Нищо. Нино го забеляза и подробно ми разказа за бунта на младежи от юга, потушен жестоко от полицията.

— Наричат ги неаполитанци, мароканци, фашисти, провокатори, анархосиндикалисти. А всъщност са млади хора, за които не отговаря нито една институция, дотолкова изоставени сами на себе си, че когато се ядосат, рушат наред.

Опитах се да измисля нещо, което да му хареса, и подхвърлих:

— Ако не се познават достатъчно проблемите и не се намери своевременно решение, неминуемо е да се стигне до безредици. Но вината не е в тези, които се бунтуват, вината е в тези, които не са способни да управляват.

Погледна ме с възхищение и каза:

— Точно така мисля и аз.

Това ми достави огромно удоволствие. Почувствах се окуражена и внимателно преминах към разсъждения на тема връзката между индивидуалност и универсалност, като се опирах на Русо и на това, което бях запомнила и от други текстове, дадени ми от Галиани. След което го попитах:

— Чел ли си Федерико Шабо?

Споменах името, защото това беше авторът на книгата върху идеята за нация, от която бях прочела няколко страници. Не знаех нищо друго, но в училище се бях научила да оставям впечатление, че знам неимоверно много. Чел ли си Федерико Шабо? Беше единственият момент, в който Нино не изказа съгласие. Разбрах, че не знае кой е Шабо, от което изпитах чувство на пълнота, което направо ме наелектризира. Заех се да му разяснявам малкото, което бях прочела, но скоро схванах, че да знае и да демонстрира познанията си е едновременно негова силна и слаба страна. Чувстваше се силен, ако е главно действащо лице в разговора, и слаб, ако му липсват думи. И действително помръкна и бързо ме прекъсна. Поведе разговора встрани, заговори за местната власт, за спешната нужда да бъде призната със закон, за автономност и децентрализация, за икономическо планиране на регионална основа, все неща, за които не бях чувала и дума. Да забравим Шабо, значи — оставих го да говори. Харесваше ми да го слушам, да гледам разпаленото му лице. Очите му се оживяваха неимоверно, когато се въодушевеше.

Продължихме така поне един час. Чужди на глъчката наоколо и на грубия диалект, почувствахме се единствени, само аз и той, с нашия прецизен италиански в разговор на теми, които занимаваха само нас и никого другиго. Какво правехме? Дискусия ли водехме? Упражнявахме се да се изправим в бъдеще пред хора, които са се научили да използват думите като нас? Давахме си знак един на друг, че има основа, върху която да изградим дълго и плодотворно приятелство? Ерудирано прикритие на сексуално желание? Не знам. Със сигурност не изпитвах особено влечение към тези теми, към нещата и реалните хора, които засягаха. Не беше резултат от възпитание или навик, беше обичайният ми стремеж да не се изложа. Но със сигурност беше хубаво, чувствах се като в края на учебната година, когато видех колонката си с оценки и прочетях: преминала. Но скоро осъзнах, че не можеше да става и дума за сравнение с разговорите, които водехме преди години с Лила и които разпалваха въображението ми; в които си взимахме една на друга думите от устата, а възбудата ни нарастваше като буря, заредена с електричество. С Нино беше различно. Интуитивно долових, че трябва да внимавам и да казвам това, което той иска да кажа, като прикривам както невежеството си, така и малкото неща, които аз знаех, а той не. Така и направих и се почувствах горда, че споделя с мен убежденията си. Но ето че стана друго. Внезапно обяви стига толкова, хвана ме за ръка и съобщи, сякаш сочеше флуоресцентен надпис: сега ще те заведа да видиш един изглед, който никога няма да забравиш, и ме помъкна към Пиаца дел Сокорсо, като не само не ме пускаше, ами сплете пръсти с моите — толкова бях стъписана от това как стискаше ръката ми, че нямам спомен от морската ивица, извита като арка и толкова синя.

Не морето, друго ме беше разтърсило. Един-два пъти пусна пръстите ми, за да си оправи косата, но после веднага пак ме хващаше за ръката. За момент си зададох въпроса как се съотнася този интимен жест към връзката му с дъщерята на Галиани. Може би за него, отговорих си, е само израз на приятелството между мъж и жена. Ами когато ме целуна на Виа Медзоканоне? И това не е нищо, нови обичаи, нов стил младежко поведение; пък и, така или иначе, става дума за нещо малко, само едно кратко докосване. Трябва да се задоволя с този миг на щастие, с безразсъдството да пожелая тази ваканция, после ще го загубя, ще си отиде, има си съдба, която по никакъв начин няма как да е и моя.

Завладяна от тези пулсиращи мисли, чух изръмжаване на мотор зад мен и настоятелни викове. С пълна газ ни задминаха двете моторчета на Рино и Стефано с жените им на задните седалки. Намалиха, върнаха се назад със сръчна маневра. Пуснах ръката на Нино.

— А твоят приятел? — попита го Стефано, като форсираше мотора.

— Ще дойде след малко.

— Поздрави го от мен.

— Да.

Рино попита:

— Искаш ли да направиш едно кръгче с Ленуча?

— Не, благодаря.

— Хайде де, виж, че й се иска.

Нино се изчерви и каза:

— Не мога да карам мотор.

— Лесно е, като колело.

— Знам, но не е за мен.

Стефано се засмя.

— Ринỳ, този е учен човек, остави го.

Никога не го бях виждала толкова весел. Лила беше плътно прилепнала зад него и обхванала талията му с ръце. Подкани го:

— Да вървим, ако не побързате, ще изпуснете корабчето.

— Да, да, да тръгваме — извика Стефано, — ние утре сме на работа, не сме като вас, само да се печем и да се къпем в морето. Чао Лену̀, чао Нино, и да се държите добре.

— Много се радвам, че се запознахме — каза Рино сърдечно.

Докато потегляха, Лила помаха на Нино с ръка и извика:

— И да я изпратиш до къщата.

Държи се, все едно ми е майка, помислих с известна неприязън, прави се на голяма.

Нино отново ме хвана за ръка и каза:

— Рино е симпатичен, обаче Лила защо се е омъжила за тоя кретен?