Елена Феранте
Новото фамилно име (44)

43.

Оставихме Нела и слязохме надолу с целия багаж. Лила весело ми се подиграваше през целия път към плажа.

— Колко си хитра — каза ми, — накара ме да дойдем на острова само защото и Нино е тук, признай си.

Не си признах, опитах да се защитя. Тогава Пинуча взе страната на снаха си и съвсем сериозно ме обвини, че съм я заставила да тръгне на дълго и уморително пътуване до Барано по мои си причини, без да се съобразя, че е бременна. От този момент нататък взех да отричам още по-твърдо и направо ги заплаших и двете. Заявих им, че ако започнат да правят разни намеци пред семейство Сараторе, още същата вечер ще си взема корабчето и ще се прибера в Неапол.

Веднага разпознах семейството. Бяха се разположили на съвсем същото място, както и преди години, и чадърът им си беше същият, същите бяха и банските, и плажните им чанти, и по същия начин се пържеха на слънце: Донато върху черния пясък, по гръб, подпрян на лакти; жена му Лидия седнала на кърпата и разлистваща списание. За голямо мое разочарование Нино го нямаше под чадъра. Веднага потърсих във водата и забелязах една черна точица, която се появяваше и изчезваше върху разлюляната морска повърхност — надявах се, че е той. След това известих присъствието ни, като извиках към Пино, Клелия и Чиро, които си играеха на брега.

Чиро беше пораснал, не ме позна и се усмихна колебливо. Пино и Клелия се втурнаха възторжено към мен, а родителите им се обърнаха с любопитство да видят кой е. Лидия веднага скочи на крака, извика името ми и ми помаха с ръка. Сараторе се затича към мен с широка, гостоприемна усмивка и отворени обятия. Измъкнах се от прегръдката му и само го поздравих с добър ден, как сте. Държаха се много сърдечно; представих им Лила и Пинуча, споменах кои са родителите им и за кого са омъжени. Донато на мига им посвети цялото си внимание. Започна чинно да ги нарича госпожа Карачи и госпожа Черуло, спомни си ги като малки, започна да ниже сладникави фрази за времето, което лети. Аз се заприказвах с Лидия, учтиво я разпитах за децата и най-вече за Мариза. Пино, Клелия и Чиро бяха много добре, както се виждаше, и ме наобиколиха в очакване да ме дръпнат да си играем. Колкото до Мариза, майка й ми обясни, че е останала в Неапол с леля си и чичо си, имала да се явява на четири поправителни през септември и трябвало да ходи на уроци.

— Пада й се — намуси се, — цяла година бездейства, сега нека се поизмъчи малко.

Нищо не казах, но вътре в себе си изключих възможността Мариза да се измъчи, щеше да прекара цялото лято с Алфонсо в магазина на Пиаца деи Мартири, радвах се за нея. Затова пък забелязах явни белези на измъченост по подпухналото лице на Лидия, в очите й, в съсухрените й гърди и натежалия корем. По време на целия ни разговор често проверяваше с плахи погледи мъжа си, който се беше заел да спечели симпатиите на Лила и Пинуча. Престана да ме слуша и не свали поглед от него, когато им предложи да влязат заедно във водата, след като обеща на Лила, че ще я научи да плува.

— Научил съм всичките си деца — чухме го да казва, — ще науча и теб.

Изобщо не попитах за Нино, а и Лидия, от друга страна, не го спомена. Но ето че черната точица в блестящата морска синева престана да се отдалечава. Обърна посоката си, започна да нараства, различих бялата пяна, която разпръскваше около себе си.

Да, той е, помислих си, силно напрегната.

Действително малко по-късно от водата се показа Нино, загледан с любопитство в баща си, който придържаше с една ръка Лила над водата, а с другата й показваше как да се движи. Когато ме видя и ме позна, не промени смръщения си израз.

— Какво правиш тук? — попита.

— На почивка съм — отговорих му, — минах да се обадя на госпожа Нела.

Той хвърли още един раздразнен поглед към баща си и двете момичета.

— Това не е ли Лина?

— Да, а другата е зълва й Пинуча, не знам дали я помниш.

Докато бършеше усърдно косата си с кърпата, продължи да наблюдава тримата във водата. Казах му, леко задъхана, че ще останем в Иския до септември, че сме в къща, недалеч от Форио, че сме с майката на Лила, а в неделя ще дойдат мъжете на Лила и Пинуча. Струваше ми се, че изобщо не ме слуша, докато му говоря, и въпреки това, макар и в присъствието на Лидия, му казах, че нямам какво да правя в края на седмицата.

— Обади се — каза той и после се обърна към майка си: — Трябва да тръгвам.

— Толкова бързо?

— Имам работа.

— Ама Елена е тук.

Нино ме погледна, все едно едва сега осъзнава присъствието ми. Бръкна в джоба на ризата, която висеше на чадъра, извади молив и тефтерче, написа нещо, откъсна листа и ми го подаде.

— Това е адресът ми — каза.

Ясен, решителен като киноактьор. Поех листчето, сякаш е реликва.

— Хапни първо нещо — примоли се майка му.

Не й отговори.

— И поне махни на татко си за довиждане.

Той смени банския си, като си уви кърпата около кръста и се отдалечи по брега, без да поздрави никого.