Елена Феранте
Новото фамилно име (43)

42.

На сутринта Нунция, поела задачата да се грижи за нас, отиде да търси къде да пазарува, а ние слязохме на плажа Читара, като през целия ни дълъг престой си мислихме, че се казва Четара.

Само какви бански костюми носеха Лила и Пинуча под плажните си рокли… — цели, разбира се, като годеници мъжете им се бяха отнесли демократично, особено Стефано, но сега не им позволяваха бански от две части. Цветовете и новите им материи живо блестяха, а деколтетата и кройките на гърбовете елегантно обгръщаха кожата им. А аз, под една светлосиня рокля с дълъг ръкав, носех същия бански, избелял и вече размъкнат, който преди години ми уши Нела Инкардо в Барано. Съблякох се неохотно.

Тръгнахме на дълга разходка на слънце, стигнахме до някаква река с топла вода и се върнахме. Двете с Пинуча се къпахме няколко пъти, а Лила не, нищо че беше дошла именно за това. Нино, разбира се, не се появи и се разочаровах, сигурна бях, че някак като по чудо трябваше да се случи. Когато те двете тръгнаха да се прибират, аз останах на плажа и тръгнах по брега в посока Форио. Вечерта се оказах толкова изгоряла, че май имах температура и се наложи през следващите дни да си остана в къщата; гърбът ми се покри с мехури. Отдадох се на чистене, готвене и четене така енергично, че Нунция чак се трогна и не престана да ме хвали. С извинението, че съм седяла затворена в къщата, за да се пазя от слънцето, всяка вечер карах Лила и Пина да вървим пеша до Форио, което си беше доста ходене. Размотавахме се из центъра, купувахме си сладолед. Виж, тука наистина е хубаво, оплакваше се Пинуча, а при нас е такова мъртвило. Но за мен Форио също беше мъртвило: Нино така и не се видя.

Към края на седмицата предложих на Лила да отидем до Барано и Маронти. Лила прие с възторг, а Пинуча не искаше да остане да скучае с Нунция. Тръгнахме рано. Под роклите си бяхме облекли банските, в един сак носех хавлии за всички, сандвичи и бутилка вода. Обявих, че целта е да се обадя на Нела, братовчедката на госпожа Оливиеро, на която бях гостувала по време на първия ми престой в Иския. Тайното ми намерение обаче беше да се видя със семейство Сараторе и да взема от Мариза адреса на приятеля на Нино във Форио. Разбира се, опасявах се, че може да попадна на бащата, Донато, но се надявах, че е на работа; от друга страна, само и само да мога да видя сина му, бях готова да рискувам и да поема някое и друго непристойно подхвърляне.

Когато отвори вратата и ме видя, застанала там като някой призрак, Нела остана с отворена уста и се просълзи.

— От радост е — оправда се.

Но не беше само затова. Напомних й за братовчедка й — тя, както ми съобщи, не се чувствала добре в Потенца, където, вместо да оздравее, се измъчвала. Заведе ни на терасата, предложи ни какво ли не, обърна специално внимание на Пинуча заради бременността й. Сложи я да седне, поиска да й пипне леко издадения корем. В това време аз поведох Лила на нещо като поклонническа обиколка: показах й онази част от терасата, където бях прекарвала часове на слънце, мястото, което заемах на масата по време на хранене, кътчето, където вечер си постилах за спане. За част от секундата ми се привидя отново Донато, наведен над мен, да плъзва ръка под чаршафа и да ме опипва. Изпитах отвращение, но това не ми попречи да попитам Нела небрежно:

— А семейство Сараторе?

— На плажа са.

— Как върви тази година?

— Ами…

— Прекалено взискателни ли са?

— Откакто той е повече журналист, отколкото железничар, да.

— Тук ли е?

— Да, взел си е отпуск по болест.

— А Мариза тук ли е?

— Мариза не, но всички, освен нея са тук.

— Всички ли?

— Точно това казах.

— Ама нищо не разбрах.

Тя искрено се разсмя.

— Днес и Нино е тук, Елену̀. Когато му потрябват пари, се появява за половин ден, после се връща при някакъв приятел с къща във Форио.