Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Storia del nuovo cognome, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Вера Петрова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Новото фамилно име
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17 ноември 2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0121-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530
История
- — Добавяне
41.
Слязохме на острова втората неделя на юли: Стефано и Лила, Рино и Пинуча, Нунция и аз. Двамата мъже бяха натоварени с багаж, бдителни като древни герои, попаднали на непозната земя; изпаднали в затруднение поради липсата на щитовете, тоест колите си; раздразнени от ранното ставане и съответния отказ от неделното безделничене в квартала. Жените им, празнично облечени, им се сърдеха, но по различен начин: Пинуча — защото мъжът й се беше натоварил прекалено, без да остави нищо за носене на нея, а Лила — защото Стефано се правеше, че знае какво да направи и накъде да тръгне, но ясно се виждаше, че нищо не знае. Що се отнася до Нунция, тя имаше вид на човек, който съзнава, че го търпят от немай-къде, и внимаваше да не каже нещо не на място, което да подразни младите. Единствената наистина доволна бях аз, нарамила сака с малкото ми багаж, възбудена от миризмите на Иския, от звуците, от цветовете, които от момента на пристигането ни напълно съвпаднаха, без капка разочарование, с това, което помнех от летуването преди години.
Качихме се на две моторни триколки — притиснати тела, пот, багажи. Къщата, набързо наета с помощта на един доставчик на колбаси, роден в Иския, се намираше по пътя към място, наречено Куото. Беше бедна сграда, собственост на братовчедка на доставчика, извънредно слаба жена над шейсетте, неомъжена, която ни посрещна неучтиво и делово. Стефано и Рино помъкнаха куфарите нагоре по тясна стълба, като се шегуваха един с друг, но и ругаеха заради усилието. Хазяйката ни въведе в стаи, потънали в полумрак, пълни с религиозни изображения и светещи кандила. Но когато отворихме кепенците, над пътя, над лозята, над палмите и пиниите видяхме дълга ивица море. По точно: спалните, които Пинуча и Лила избраха след пререкания от сорта твоята е по-голяма, не, по-голямата е твоята, гледаха към морето, а стаята, която се падна на Нунция, имаше нещо като илюминатор, но разположен високо, и така и не разбрахме какво се виждаше оттам, а тази, която се падна на мен, беше съвсем мъничка, едва побираше леглото и гледаше към един кокошарник, граничещ с тръстикова горичка.
В къщата нямаше нищо за ядене. По съвет на хазяйката отидохме в едно тъмно ресторантче без никакви други клиенти. Настанихме се колебливо, с намерение просто да си напълним стомасите, но накрая дори Нунция, недоверчива към всякаква храна, която не е сготвила тя самата, призна, че е било вкусно, и пожела да вземем някои неща за вкъщи, за да стъкми вечеря. Стефано с нищо не показа, че възнамерява да поиска сметката и след известно безгласно протакане Рино се примири и я плати цялата. После ние, момичетата, предложихме да отидем да видим плажа, но двамата мъже се възпротивиха, твърдяха, че са уморени, и се прозяваха. Настояхме, особено Лила.
— Ядохме твърде много — каза, — добре ще е да се раздвижим, плажът е точно тук, долу, какво ще кажеш, мамо?
Нунция взе страната на мъжете и всички се върнахме в къщата.
След като се повъртяха из стаите с досада, и Стефано, и Рино заявиха, че искат да поспят. Разсмяха се, казаха си нещо на ухо, пак се разсмяха и направиха знак на жените си, които неохотно ги последваха в спалните. С Нунция останахме сами в следващите два часа. Проверихме в какво състояние е кухнята и решихме, че е мръсна, така че Нунция пъргаво се зае да измие внимателно всичко: чинии, чаши, прибори, тенджери. Едвам успях да се наложа да й помогна. Поръча ми да запомня някои неща, които спешно трябваше да поискаме от хазяйката, а когато по-късно започна да си припомня какво липсва, се учуди, че помня всичко, и каза:
— Ето защо си толкова добра в училище.
Най-накрая двете двойки се появиха отново, първо Стефано и Лила, след тях Рино и Пинуча. Предложих да отидем да видим плажа, но първо дай да пием кафе, после шеги и бъбрене, после Нунция се хвана да приготвя вечерята, Пинуча пък се беше лепнала за Рино и ту му даваше да й пипне корема, ту му шушукаше да остане и да пътува на следващата сутрин, така че времето отлетя и пак не отидохме. Накрая мъжете се разбързаха, уплашиха се да не изпуснат корабчето, взеха да ругаят, че не са си взели колите, и хукнаха да търсят кой да ги закара до пристанището. Изнизаха се, без да си вземат довиждане като хората. Пинуча се просълзи.
Ние, момичетата, се заехме мълчаливо да разопаковаме и да подреждаме багажа, докато Нунция настървено лъскаше клозета. Едва когато стана ясно, че мъжете не са изпуснали корабчето и няма да се върнат, се отпуснахме и започнахме да се шегуваме. Чакаше ни дълга седмица без задължения, като изключим грижата за нас самите. Пинуча каза, че я е страх сама в стаята — там имаше картина на Мадоната, опечалена, със забити ножове в сърцето, които блестяха на светлината на електрическото кандило, — и отиде да спи при Лила. Аз се затворих в стаичката да се наслаждавам на тайната си: Нино беше във Форио, наблизо, и сигурно още на другия ден щях да го срещна на плажа. Чувствах се луда, безразсъдна, но ми харесваше. Част от мен беше уморена винаги да се държи разумно.
Топло беше, отворих прозореца. Заслушах се в пърхането на кокошките и в шума от тръстиките, после забелязах и комарите. Бързо затворих и прекарах поне един час да ги търся и размазвам с една от книгите, които Галиани ми беше заела, „Всички пиеси“ на един писател на име Самюъл Бекет. Не исках Нино да ме срещне на плажа с червени ухапвания по лицето и по тялото, не исках и да ме хване, че чета книга за театъра, място, където впрочем никога не бях стъпвала. Оставих Бекет, изпъстрен с черни и кървави трупове на комари, и се зачетох в един много сложен текст върху идеята за нация. Заспах, докато четях.