Елена Феранте
Новото фамилно име (40)

39.

Изкуших се да отида при нея, но веднага се отказах. Сигурно беше много нервна и щеше да се държи зле с мен, което допълнително щеше да влоши нещата между нас. Реших да се върна на нашата маса, обаче до мен изникна Фернандо, баща й, и срамежливо ме попита дали искам да танцуваме.

Не посмях да откажа, изтанцувахме мълчаливо един валс. Поведе ме уверено из залата между подпийналите двойки, като стискаше прекалено силно ръката ми със своята потна ръка. Сигурно му беше заръчано от жена му да ми каже нещо важно, но той не набра смелост. Чак на края на танца измърмори, като изненадващо се обърна към мен на „вие“:

— Ако не ви притеснява много, поговорете малко с Лина, майка й се тревожи. — И добави свъсено: — Когато имате нужда от обувки, отбийте се при мен, не се стеснявайте — и бързо се върна на масата им.

Това, че ми предложи нещо като възнаграждение, в случай че реша да отделя време за Лила, ме изпълни с подозрение. Помолих Алфонсо и Мариза да си тръгнем и те се съгласиха на драго сърце. Докато излизахме от ресторанта, усещах погледа на Нунция върху мен.

През следващите дни имах повод за разочарование. Представяла си бях, че да работя в книжарница, означава да имам много книги на разположение и време да ги чета, но не бях познала. Собственикът се държеше с мен като със слугиня, не понасяше да ме вижда неподвижна дори за миг: възлагаше ми да разтоварвам кашони, да ги трупам един върху друг, да изваждам книгите от тях, да подреждам новите и да преподреждам старите, след като избърша прахта от тях, и ме караше да снова нагоре-надолу по една сгъваема стълба само за да ми гледа под полата. Отгоре на това Армандо, който ми се беше сторил така приятелски настроен след първата ни среща, повече не се отби. И за капак, Нино също не се появи повече, нито с Надя, нито без нея. Толкова ли краткотраен беше интересът им към мен? Започнах да се чувствам самотна и отегчена. Изтощаваха ме жегата и умората, а и отвращението ми от зяпането и неприличните намеци на собственика. Часовете се точеха бавно. Какво правех в тази пещера без светлина, докато по тротоара минаваха момчета и момичета, запътили се към тайнствената сграда на университета, в която беше почти сигурно, че никога няма да вляза? Къде беше Нино? Дали вече беше заминал за Иския да учи? Беше ми оставил списанието със статията си и аз ги бях разучила, все едно ще ме изпитват, но щеше ли той да се върне някога да ме изпита? Къде бях сгрешила? Да не би да съм се показала недружелюбна? И да очаква аз да го потърся, затова да не ме търси той? Дали не трябваше да говоря с Алфонсо, да се свържа с Мариза и да я питам за брат й? И защо? Нино си имаше приятелка, Надя: какъв смисъл имаше да питам сестра му къде е и какво прави. Щях да изглеждам нелепо.

Ден след ден начинът, по който се възприемах след събирането, така неочакван и завладяващ, губеше силата си и се чувствах все по-обезсърчена. Да ставам рано, да хуквам към Виа Медзоканоне, да се трепя цял ден, да се прибирам вкъщи уморена с хилядите думи, научени в училище, сбутани в главата ми и неизползваеми. Затъжих се не само при спомена за разговорите с Нино, но и при мисълта за летата в „Сий Гарден“ с дъщерите на книжарката и с Антонио. Колко глупаво завърши връзката ни, той беше единственият човек, който някога ме е обичал, други нямаше да има. Вечер в леглото си спомнях мириса на кожата му, срещите ни при блатата, целувките и натискането в бившата консервна фабрика.

Бях отдадена на такива тъжни мисли, когато веднъж след вечеря ме извикаха Кармен, Ада и Паскуале; той беше с бинтована ръка, защото беше пострадал по време на работа. Купихме си сладолед и отидохме да го изядем в градинката. Кармен ме попита без предисловие и доста рязко защо съм престанала да се отбивам в бакалията. Отговорих й, че работя на Виа Медзоканоне и нямам време. Ада подхвърли студено, че ако държиш на някого, винаги ще намериш време, но щом така съм устроена, какво да се прави. Попитах:

— Устроена в какъв смисъл?

Отговори ми:

— Неспособна на чувства, достатъчно е да си спомни човек как се държа с брат ми.

Реагирах остро и й напомних, че брат й беше този, който ме остави, а тя отвърна:

— Да бе, разправяй го на някой друг, някои знаят как да скъсат, пък някои знаят как да предизвикат другия да го направи.

Нещо, с което Кармен се съгласи.

— Те и приятелствата — каза, — изглежда, че приключват по вина на единия, а после се оказва, че бил виновен другият.

Тогава се подразних и им заявих:

— Вижте какво, ако ние се с Лина сме се отчуждили, не е по моя вина.

Тук се намеси Паскуале с думите:

— Лену̀, не е важно по чия вина е, важното е, че трябва да бъдем до нея.

Напомни за случая с болните си зъби и как тя му помогна тогава, за това, че продължава да дава скришно допълнителни пари на Кармен и че праща пари даже на Антонио, който, колкото и аз да не съм можела и да не съм искала да знам, никак не бил добре в казармата. Предпазливо попитах какво се случва с бившия ми приятел и ми разказаха с различен тон, кой по-нападателен, кой по-малко, че е получил нервен срив и бил зле, но бил силен, не се предавал, щял да издържи. Виж, Лина…

— Какво й е на Лина?

— Искат да я водят на лекар.

— Кой иска да я води?

— Стефано, Пинуча, роднините й.

— Защо?

— За да разберат защо е забременяла само веднъж и повече не е могла.

— А тя?

— Беснее, не иска да ходи.

Свих рамене.

— Какво мога да направя?

Кармен каза:

— Заведи я ти.