Елена Феранте
Новото фамилно име (4)

3.

В първия момент се почувствах разочарована. Останах на мястото си до Алфонсо и Мариза, без да обръщам внимание на приказките им. Очаквах сигнал за бунт, но нищо не се случи. Както обикновено, беше трудно да проникна в мислите на Лила: не я чух да извика, не я чух да отправя заплахи. Стефано се появи отново половин час по-късно, все така приветлив. Преоблякъл се беше, белезникавите петна на челото и около очите му се бяха изличили. Повъртя се между роднини и приятели, докато чакаше жена му да се появи, и когато тя се върна в залата, заменила булчинската рокля с пътнически тоалет — костюм в пастелно синьо с много светли копчета и синя шапчица, — веднага отиде да я пресрещне. Лила почерпи децата със сватбени бонбони, които гребваше със сребърна лъжица от кристална купа, после обиколи масите и раздаде сватбените сувенири първо на своите роднини, след това на роднините на Стефано. Отмина цялото семейство Солара и дори брат си Рино, който с усмивка я попита: не ме ли обичаш вече? Тя не отговори, а подаде вързопчето на Пинуча. Погледът й блуждаеше, скулите й изпъкваха повече от обичайното. Когато стигна до мен, разсеяно ми поднесе, без дори да ми отправи сговорчива усмивка, керамичната купа с бонбоните в торбички от бял тюл.

Междувременно братята Солара възнедоволстваха от проявеното отношение, но Стефано се намеси, като ги прегърна един по един и с кротко изражение на лицето им прошепна:

— Уморена е, трябва да й влезем в положението.

Целуна и Рино по бузите, но шуреят му направи недоволна гримаса и го чух да казва:

— Не е от умората, Стѐ, тя си е крива по рождение, не ти завиждам.

Стефано отвърна сериозно:

— Кривото може да бъде изправено.

После го видях да хуква след жена си, която вече беше на вратата, и докато от оркестъра се разнасяха пиянски акорди, много от гостите започнаха да се струпват, за да си вземат довиждане.

Значи нямаше да скъсат, нямаше да избягаме заедно по широкия свят. Представих си как младоженците, красиви и елегантни, се качват в кабриолета. След малко щяха да пристигнат в луксозния хотел на амалфитанското крайбрежие и кръвната обида щеше да се уталожи в лесно преодолима сръдня. Лила нямаше да се откаже. Беше се откъснала от мен окончателно и внезапно заподозрях, че разстоянието между нас ще се окаже по-голямо, отколкото си бях представяла. Тя не се беше просто омъжила, нямаше да се задоволи с това всяка вечер да си ляга до мъжа си само за да спазва съпружеския ритуал. Имаше нещо, което не бях разбрала и което в този момент ми се стори пределно ясно. Това, че се огъна пред очевидното, а именно че кой знае каква сделка бе сключена между нейния мъж и Марчело за сметка на невръстния й труд, доказваше, че държи на него повече, отколкото на всеки друг и на всичко друго. Щом вече се бе предала, щом обидата вече бе преглътната, значи връзката й със Стефано наистина беше силна. Значи го обичаше, обичаше го като девойките от фотороманите. Цял живот щеше да му принася в жертва достойнствата си, а той, без дори да си дава сметка за тази саможертва, щеше да тъне в присъщото й изобилие от чувства, интелигентност, въображение и без да знае какво да прави с такова богатство, щеше да го прахоса. Аз не съм способна, помислих си, да обичам така дори Нино, бива ме само да залягам над книгите. И за част от секундата си се представих като очуканата паничка, в която сестра ми Елиза сипваше храна на едно котенце, докато то не изчезна и празната паничка не остана да събира прах на стълбищната площадка. И в този момент, обзета от силно безпокойство, разбрах, че съм стигнала твърде далече. Трябва да се върна назад, казах си, да се държа като Кармела, Ада, Джилиола, като самата Лила. Да приема квартала ни, да прогоня надменността, да озаптя всяка самонадеяност, да престана да унижавам онези, които ме обичат. Когато Алфонсо и Мариза се измъкнаха, за да стигнат навреме за срещата с Нино, направих голям заобиколен кръг, за да избегна майка ми, и излязох на терасата при приятеля си.

Бях твърде леко облечена, слънцето се беше скрило, взе да става студено. Щом ме видя, Антонио запали цигара и се направи, че отново се е загледал в морето.

— Да си тръгваме — казах.

— Тръгвай си със сина на Сараторе.

— Искам да си тръгна с теб.

— Каква лъжкиня.

— Защо?

— Защото, ако той те искаше, щеше да ме оставиш тука, без даже да ми кажеш чао.

Вярно беше, но се ядосах, че го казва така открито, без да си мери думите. Изсъсках му:

— Щом не разбираш, че като стоя тук, рискувам всеки момент майка ми да дойде и да ме подбере с шамари заради теб, тогава, значи, мислиш само за себе си, а за мен изобщо не те е грижа.

Когато ме чу да говоря почти без да използвам диалект, да се изразявам в дълго и граматически правилно изречение, той си изпусна нервите. Хвърли цигарата, сграбчи ме силно за китката, вече загубил контрол, и ми се разкрещя — думите като че го стискаха за гърлото, — че е там заради мен, само заради мен, че аз съм поискала от него да е с мен през цялото време, и в църквата, и на празненството, да, аз, и ме накара да се закълна — изхриптя, — закълни се, ми каза, че няма да ме оставиш сама нито за миг, и аз тогава си купих костюм, затънал съм в дългове към госпожа Солара, и за да ти доставя удоволствие, за да изпълня това, което поиска, дори и за минута не отидох да поседя с майка ми и с братята ми, и каква е отплатата, ето я: държа се с мен като с няк’ъв мръхльо, през цялото време си говори със сина на поета и ме унижи пред всичките ми приятели, яко ме изложи, защото аз за теб съм никой, ти си много образована, а аз не съм, защото не разбирам нещата, за които говориш, ами вярно е, не ги разбирам, обаче мамицата му, Лену̀, погледни ме, погледни ме в очите: ти си мислиш, че можеш да ме командваш с пръчица, мислиш си, че не мога да кажа стига, обаче си в грешка, всичко знаеш, но не знаеш, че ако сега излезеш с мен през тази врата, ако аз сега ти кажа хубаво, дай да си ходим, обаче после открия, че в училище или кой знае къде другаде се виждаш с оня дрисльо Нино Сараторе, ще те убия, Лену̀, ще те убия, така че помисли си, остави ме тука, ей сега — простена, — остави ме, за теб ще е по-добре, и в това време ме гледаше с огромни, зачервени очи, и отваряше широко уста, за да излязат думите, за да ми ги изкрещи, без да вика, с разширени ноздри, тъмночерни, и с такава мъка, изписана на лицето, че си помислих сигурно си причинява болка отвътре, защото викът му се сподавя в гърлото, в гърдите, и изреченията, понеже не избухват във въздуха, се превръщат в железни остриета и се забиват в дробовете и в гърлото му.

Смътно съзнавах, че съм имала нужда да ме нападне така. Хватката около китката ми, страхът да не ме удари, болезненото му словоизлияние в крайна сметка ме успокоиха и си помислих, че поне той много държи на мен.

— Причиняваш ми болка — измърморих.

Той постепенно отслаби хватката, но продължи да се взира в мен със зейнала уста. Да му призная правото да се наложи, да се закотвя за него; кожата на китката ми взе да добива виолетов оттенък.

— Какво решаваш? — попита.

— Искам да съм с теб — отговорих му, но навъсено.

Затвори уста, очите му се напълниха със сълзи, загледа се в морето, за да спечели време да ги прогони.

Малко след това вече бяхме на улицата. Не изчакахме Паскуале, Енцо и момичетата, не си взехме довиждане с никого. Най-важното беше да не ме види майка ми, така че тръгнахме пеша в тъмното. Известно време вървяхме един до друг, без да се докосваме, после Антонио с несигурен жест обгърна раменете ми с ръка. Даваше ми да разбера, че иска да му простя, все едно виновният беше той. Понеже ме обичаше, беше решил да сметне времето, което прекарах с Нино пред очите му, съблазнителна и съблазнена, за халюцинация.

— Синина ли ти направих? — попита и се опита да ме хване за китката.

Не отговорих. Стисна рамото ми с широката си длан, аз помръднах с неприязън, което го накара да я отдръпне леко. Изчака, изчаках и аз. Когато отново се опита да направи жест на помирение, го прегърнах с ръка през кръста.