Елена Феранте
Новото фамилно име (39)

38.

Отначало не исках да ходя на сватбата на Пинуча и Рино, но Пинуча лично дойде да ми донесе поканата, и понеже се отнесе към мен с подчертана сърдечност, даже ми поиска съвет за много неща, не можах да й откажа, макар че не покани родителите ми, сестра ми и братята ми. Не е мое решение, оправда се, а на Стефано. Брат й не само й отказал да й даде от семейните пари, за да си купи апартамент (казал й, че след направените инвестиции в обувките и в бакалията бил останал на сухо), ами понеже той плащал булчинската рокля, фотографските услуги и (най-вече) почерпката, лично бил зачеркнал половината квартал от списъка с поканените. Непростимо поведение, Рино се чувствал още по-неудобно и от нея. Годеникът й искал пищна сватба като тази на сестра му и също като нея искал нов апартамент с изглед към железопътната линия. Но, макар и вече да беше собственик на обущарско ателие, не можел да си го позволи, ако разчита само на собствените си сили, пък и какъвто си бил прахосник, току-що си бил купил фиат 1100 и нямал нищо спестено. Затова, след много умуване, били решили да отидат да живеят в стария апартамент на дон Акиле, като изместят Мария от спалнята. Имали намерение да спестяват с всички сили и скоро да си купят апартамент, по-хубав от този на Стефано и Лила. Брат ми е гадняр, каза ми в заключение Пинуча с омраза в гласа: за жена си харчи, без да се замисли, а за сестра си пари няма.

Избегнах всякакъв коментар. Отидох на сватбата заедно с Мариза и Алфонсо, който, изглежда, все повече живееше в очакване на такива светски събития, за да се преобрази от съученика, с когото седяхме на един чин, в младеж с изискан вид и обноски, с черна коса и бузи, покрити от плътното тъмносиньо на брадата, със замечтани очи и костюм, който не висеше по него, както ставаше с другите мъже, а подчертаваше тънкото му, гъвкаво тяло.

С надеждата, че Нино ще дойде със сестра си, бях разучила из основи статията му и цялото списание „Южни хроники“. Но кавалерът на Мариза вече беше Алфонсо, той я взимаше от тях, той я връщаше обратно, и Нино не се появи. Останах залепена за тях двамата, не исках да се окажа лице в лице с Лила.

Мернах я в църквата, на първия ред, между Стефано и Мария, беше най-красивата, нямаше как погледът да не се спре на нея. По-късно, на сватбения обяд в същия ресторант на Виа Орацио, в който се състоя и нейният преди малко повече от година, се разминахме само веднъж и разменихме предпазливи реплики. След което се оказах на една крайна маса с Алфонсо, Мариза и едно русо момче на около тринайсет години; тя и Стефано седнаха на масата на младоженците заедно с по-важните гости. Колко неща се бяха променили за кратко време. Нямаше го Антонио, нямаше го и Енцо, и двамата още бяха войници. Кармен и Ада, като продавачки в бакалиите, бяха поканени, а Паскуале не, а може би беше предпочел да не идва, за да не се омеша с тези, които, според приказките му в пицарията — къде на шега, къде на сериозно, — планираше собственоръчно да убие. Нямаше я и майка му, Джузепина Пелузо, нямаше я Мелина и децата й. Затова пък семействата Карачи, Черуло и Солара, партньори в бизнеса на равни начала, седяха всички на масата на младоженците заедно с роднините от Флоренция, тоест търговеца на метали и жена му. Видях, че Лила разговаря с Микеле и се смее пресилено. От време на време поглеждаше към мен, но аз отклонявах поглед със смесица от неприязън и болка. Колко се смееше само, прекаляваше. Сетих се за майка ми. По същия просташки начин като нея олицетворяваше омъжената жена и говореше на тежък диалект. Задържаше върху себе си цялото внимание на Микеле, въпреки че до него беше седнала годеницата му, Джилиола, бледа и бясна, че я пренебрегва. Само Марчело от време на време си говореше с бъдещата си снаха, за да я успокои. Лила възнамеряваше да прекали и с поведението си да оскърби всички ни. Забелязах, че Нунция и Фернандо също хвърляха към дъщеря си продължителни, загрижени погледи.

Денят напредваше спокойно, като изключим две случки без видими последствия. Да видим първата. Между поканените беше и Джино, синът на аптекаря, защото наскоро се беше хванал с една втора братовчедка на Карачи, слабо момиче с кестенява коса, прилепнала към главата, и виолетови кръгове под очите. С времето бе станал още по-неприятен, не можех да си простя, че съм му била гадже като малка. Злобен си беше и злобен си остана, отгоре на това в момента имаше причина да бъде още по-язвителен, защото отново не му достигаше успех да завърши годината. На мен отдавна не ми казваше дори чао, но не оставяше на мира Алфонсо и ту му се правеше на приятел, ту го подиграваше с обиди на сексуална основа. В този случай, може би от завист (Алфонсо завърши годината със средна оценка седем, а и беше дошъл с Мариза, хубавка и с невероятно живи очи), се държа по особено непоносим начин. Както споменах, на нашата маса седеше едно русо, много срамежливо момче. Беше син на един роднина на Нунция, емигрант в Германия, женен за германка. Аз бях твърде нервна, за да обърна внимание на момчето, но и Алфонсо, и Мариза се постараха то да се чувства добре. Особено Алфонсо: подхвана оживен разговор с него, грижеше се да не го подминават сервитьорите и дори го заведе на терасата да му покаже морето. Точно когато двамата се върнаха на масата, като си разменяха шеги, Джино остави приятелката си, която се опита да го задържи със смях, и дойде да седне при нас. Обърна се тихо към момчето, като сочеше Алфонсо:

— Внимавай с тоя, че е педал, сега те заведе до терасата, ама следващия път ще те заведе до кенефа.

Алфонсо пламна, но не реагира, усмихна се безпомощно и остана без думи. Мариза беше тази, която се ядоса.

— Как си позволяваш?

— Позволявам си, защото знам.

— Я да чуя какво знаеш.

— Сигурна ли си? Защото ще взема да ти кажа.

— Е, кажи.

— Братът на приятелката ми веднъж бил на гости на Карачи и трябвало да спи в едно легло с този тук.

— Е, и?

— Той го опипал.

— Кой той?

— Той.

— Къде е приятелката ти?

— Ето я там.

— Кажи на тая тъпачка, че аз мога да докажа, че Алфонсо си пада по жените, но не знам дали тя може да каже същото за теб.

При тези думи се обърна към приятеля си и го целуна в устата: така настървено го целуна, и то пред всички, както аз никога не бих имала смелостта да направя на публично място.

Лила, която продължаваше да гледа към нас, все едно ме надзирава, първа забеляза целувката и изръкопляска със спонтанно въодушевление. Изръкопляска и Микеле със смях, а Стефано отправи нецензурно поздравление към брат си, подсилено на мига от търговеца на метали. Заредиха се шеги и закачки, но Мариза запази самообладание. И като стисна ръката на Алфонсо толкова силно, че кокалчетата й побеляха, просъска на Джино, който бе наблюдавал целувката с тъп израз на лицето:

— Сега се разкарай оттука, да не ти зашия един шамар.

Синът на аптекаря стана, без да каже и дума, и се върна на масата си, където приятелката му зашепна ожесточено на ухото. Мариза хвърли един последен презрителен поглед към двамата.

От този момент мнението ми за нея се промени. Възхитих се на куража й, на решителността й да отстоява любовта си, на сериозността, с която приемаше връзката си с Алфонсо. Ето още един човек, когото съм пренебрегвала, помислих си със съжаление, и съм грешала. Колко заслепена съм била поради моята зависимост от Лила. Как фриволно изръкопляска тя преди малко, напълно в синхрон с дебелашкото веселие на Микеле, на Стефано и на онзи с металите.

Главно действащо лице във втората случка беше именно Лила. Вече бяхме към края на празненството. Станах, за да отида до тоалетната, и когато минавах покрай масата на младоженците, чух жената на търговеца на метали да се смее силно. Обърнах се. Пинуча стоеше права и се опитваше да се защити, защото жената й повдигаше насила булчинската рокля, за да оголи яките й, пълни крака, и говореше на Стефано:

— Виж какви бедра има сестра ти, виж й задника и корема. На вас, днешните мъже, ви харесват жени, дето приличат на дръжката на четка за клозет, ама ей тия, като нашата Пинуча, Господ ги е направил да ви раждат деца.

Лила, която в този момент поднасяше към устата си чашата с вино, без да се замисли нито миг, й лисна виното в лицето и върху роклята от шантунг. Както обикновено, помислих си веднага, смята, че всичко може да си позволи, ето сега ще стане страшно. Измъкнах се към тоалетната, затворих се вътре и останах възможно най-дълго. Не исках да гледам как Лила беснее, не исках да я чувам. Исках да остана вън от това, страх ме беше, че ще се окажа въвлечена в поредното й изпитание и че ще се почувствам длъжна, по стар навик, да застана на нейна страна. Когато излязох обаче, всичко беше спокойно. Стефано си бъбреше с търговеца на метали и с жена му, изпъчена в лекьосаната си рокля. Оркестърът свиреше, двойките танцуваха. Само Лила я нямаше. Видях я през стъклените врати на терасата. Гледаше морето.