Елена Феранте
Новото фамилно име (38)

37.

Онази вечер започна дългият, мъчителен период, завършил с първото ни скъсване и с продължителна раздяла.

Едвам се съвзех. И преди бе имало хиляди поводи за напрежение, непрекъснато излизаха наяве нейната неудовлетвореност и едновременно с това манията й за надмощие. Но никога, никога, никога не се бе стремила така целенасочено да ме унижи. Престанах да ходя до бакалията. Въпреки че ми беше платила учебниците, въпреки че имахме облог, не отидох да й съобщя, че съм преминала с осмици по всичко и две деветки. Веднага щом свърши учебната година, започнах работа в една книжарница на Виа Медзоканоне и изчезнах от квартала, без да й се обадя. Споменът от саркастичния й тон в онази вечер, вместо да избледнее, се засили неимоверно, горчивината от обидата също. Струваше ми се, че нищо не може да оправдае постъпката й. Изобщо не ми хрумна, както винаги ставаше в други случаи, че е изпитала нужда да ме унижи, за да приеме по-леко собственото си унижение.

Това, което ме улесни в отдръпването ми от нея, беше, че скоро получих потвърждение колко добре съм се представила на събирането. Веднъж се шляех по Виа Медзоканоне през обедната почивка, когато чух някой да ме вика. Беше Армандо, отиваше на изпит. Оказа се, че учи медицина и изпитът бил труден, но въпреки това, преди да се отправи към „Сан Доменико Маджоре“, се спря да си говори с мен, обсипа ме с комплименти и отново поде на политически теми. Привечер дори мина през книжарницата, радостен, че е взел изпита с двайсет и осем. Поиска ми телефонния номер, отговорих му, че нямам телефон; попита ме искам ли да се разходим заедно следващата неделя, отговорих му, че в неделя трябва да помагам на мама у дома. Заговори за Латинска Америка, имал намерение да замине за там, след като се дипломира, за да лекува бедните и да ги агитира да се вдигнат на оръжие срещу потисниците, и така се увлече, че се наложи да го отпратя, преди собственикът да се ядоса. Накратко, доволна бях, защото беше очевидно, че ме е харесал, и се държах любезно, без да съм склонна да приемам покани. И все пак думите на Лила си бяха свършили работата. Чувствах се лошо облечена, несресана, изкуствена в говора, невежа. Освен това, понеже учебната година беше приключила и не се виждах с госпожа Галиани, навикът да чета вестници също изтъня, пък и парите трябваха за друго, така че не продължих да си ги купувам от джоба си. Поради което Неапол, Италия, светът бързо се превърнаха, отново, в мъгляв терен, на който трудно се ориентирах. Армандо говореше, аз кимах утвърдително с глава, но почти нищо не разбирах от казаното.

На следващия ден имаше нова изненада. Докато метях пода на книжарницата, пред мен изникнаха Нино и Надя. Бяха научили от Армандо, че работя там, и бяха дошли специално да ми се обадят. Предложиха ми да отида с тях на кино следващата неделя. Наложи се да им отговоря, както бях отговорила на Армандо: няма как, през цялата седмица работя и в почивния ден майка ми и баща ми искат да съм си у дома.

— А из квартала можеш ли да се разходиш?

— Това да.

— Тогава ние ще дойдем при теб.

Тъй като собственикът ме извика с по-нетърпелив от друг път тон — беше около шейсетгодишен мъж, кожата на лицето му изглеждаше мръсна, беше сприхав и с безсрамен поглед, — двамата си тръгнаха веднага.

В късната утрин на следващата неделя чух, че ме викат от двора, и познах гласа на Нино. Показах се, беше сам. Опитах се да добия представителен вид за няколко минути и без дори да предупредя майка си, щастлива и тревожна едновременно, изтичах долу. Когато го видях пред мен, останах без дъх. „Имам само десет минути“, казах му на пресекулки, така че не отидохме да се разходим покрай шосето, а останахме да се размотаваме между кооперацийките. Как така беше дошъл без Надя? Защо беше стигнал чак до тук, ако тя не можеше? Отговори ми на тези въпроси, без да му ги задам. Надя трябвало да си остане вкъщи, защото имали някакви роднини на баща й на гости. Той дошъл чак до тук, за да види отново квартала, но и да ми донесе нещо за четене, последния брой на едно списание, което се казваше „Южни хроники“. Подаде ми го намусено, благодарих му, а той започна несвързано да хули списанието, дотам, че се запитах защо е решил да ми го даде.

— Повърхностно е — каза, и добави със смях: — Като Галиани и Армандо.

После отново стана сериозен и заговори с тон, който ми приличаше на тона на възрастен човек. Каза, че много дължи на нашата учителка, че без нея годините в лицея щели да бъдат загуба на време, но че трябвало да се внимава, да бъде държана на разстояние.

— Най-големият й недостатък — подчерта — е, че не може да си представи, че някой може да мисли различно от нея. Вземи от нея всичко, което може да ти даде, но после върви по твоя си път.

После се върна на списанието, каза, че в него пишела и Галиани, и изведнъж, без връзка, заговори за Лила:

— След това може да го дадеш и на нея да го прочете.

Не му казах, че Лила вече нищо не чете, че сега е госпожа Карачи, че от детството си беше запазила само лошотията. Измъкнах се, като попитах за Надя и той ми каза, че щяла да ходи на дълго пътешествие със семейството си, с кола до Норвегия, а после щяла да прекара остатъка от лятото в Анакапри^[1], където семейството на баща й имало вила.

— Ще отидеш ли да я видиш?

— Един-два пъти, имам да уча.

— Майка ти добре ли е?

— Много. Тази година ще ходи пак в Барано, сдобрила се е с хазяйката.

— Ти с родителите си ли ще прекараш ваканцията?

— Аз? С баща ми? Абсурд. Ще бъда на Иския и аз, но отделно.

— Къде ще бъдеш?

— Имам един приятел с къща във Форио, родителите му я оставят за цялото лято и ще отидем там да учим. А ти?

— Ще работя в книжарницата до септември.

— И в средата на август^[2] ли?

— Не, тогава не.

Усмихна се:

— Тогава ела във Форио, къщата е голяма, може би и Надя ще дойде за два-три дни.

Усмихнах се, развълнувана. Във Форио? На Иския? В къща без възрастни? Помнеше ли плажа Маронти? Помнеше ли, че там се целунахме? Казах му, че трябва да се прибирам.

— Ще намина пак — обеща ми, — искам да знам какво мислиш за списанието. — Добави тихо, с ръце, пъхнати в джобовете: — Харесва ми да си говоря с теб.

Колко много се разприказва, наистина. Почувствах се горда, изпитах някакъв трепет, че с мен му е било добре. Прошепнах: „И на мен“, макар почти нищо да не бях казала, и щях да си вляза обратно във входа, когато се случи нещо, което притесни и двама ни. Един вик разцепи неделната тишина на двора — видях Мелина на прозореца, опитваше се да привлече вниманието ни и размахваше ръце. Когато Нино се обърна да погледне, недоумяващ, Мелина нададе още по-силен вик, смесица от въодушевление и мъка. Извика: „Донато“.

— Коя е? — попита Нино.

— Мелина — отговорих, — помниш ли я?

Той сбърчи вежди смутено.

— На мен ли вика?

— Не знам.

— Казва „Донато“.

— Да.

Обърна се още веднъж да погледне към прозореца, от който се беше надвесила вдовицата и продължаваше да вика това име.

— Мислиш ли, че приличам на баща си?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

Нервно каза:

— Тръгвам.

— По-добре.

Отдалечи се с бърза крачка и приведени рамене, докато Мелина го викаше все по-силно, все по-разстроена: „Донато, Донато, Донато“.

Хукнах и аз към къщи и се прибрах със силно разтуптяно сърце и хиляди заплетени мисли. Нямаше нито една прилика между Нино и Сараторе: нито в стойката, нито в лице, нито в държанието, в гласа или в погледа. Нино беше като екзотичен, сладък плод. Колко чаровен беше с тази дълга, разрошена коса. Колко различен беше от всякаква позната форма на мъжественост: в Неапол никой не приличаше на него. И ме уважаваше, макар че аз тепърва щях да бъда в трети клас на лицея, а той учеше в университета. Беше стигнал чак до квартала в неделя. Беше загрижен за мен, дошъл бе да ме предупреди. Обясни ми, че Галиани е голяма работа, но и тя си има недостатъци, и също така ми донесе списанието, убеден, че съм способна да го разбера и да го обсъждам, и дори стигна дотам да ме покани на остров Иския, във Форио, за почивните дни в средата на август. Нещо неизпълнимо, не беше реална покана, много добре знаеше, че родителите ми не са като родителите на Надя и няма да ме пуснат, и все пак ме покани, за да чуя, наред с изговорените думи, и други, неизговорени, като: държа да те видя, колко бих се радвал да се върнем пак към нашите разговори на пристанището и на плажа Маронти. Да, да, чух се да викам вътрешно, и на мен би ми харесало, ще дойда при теб, през август ще избягам от къщи, да става каквото ще.

Скрих списанието между учебниците си. Но вечерта, щом си легнах, погледнах съдържанието и подскочих. Имаше статия от Нино. Негова статия в това издание с толкова сериозен вид, почти книга, а не някакво сиво, блудкаво училищно списанийце като онова, в което преди две години ми беше предложил да публикувам разказа си за случката със свещеника, а важни страници, написани за големи хора от големи хора. Обаче ето го, Антонио Сараторе, с име и презиме. И аз го познавах. И беше само с две години по-голям от мен.

Прочетох, разбрах съвсем малко, препрочетох. В статията се говореше за Програмиране с главна буква, за Планиране с главна буква, беше много сложно написана. Но беше част от неговата интелигентност, част от неговата личност, която, без да се хвали, без да се издава, бе подарил на мен.

На мен.

Просълзих се и оставих списанието чак късно през нощта. Да кажа на Лила ли? Да й го дам да чете? Не, беше си за мен. С нея не исках повече да имам истински отношения, само чао и общи фрази. Не ме ценеше. А други ме ценяха: Армандо, Надя, Нино. Те бяха приятелите ми, с тях трябваше да споделям. Веднага видяха в мен това, което тя отказа да види. Защото гледаше с очите на квартала. Беше способна да гледа само като Мелина, която, в плен на лудостта си, виждаше в Нино Донато, взела бе младежа за бившия си любовник.