Елена Феранте
Новото фамилно име (37)

36.

Впоследствие научих от тетрадките й колко болезнена е била за нея тази вечер. Признаваше, че тя сама е поискала да дойде с мен. Признаваше, че си е представяла как поне за една вечер ще се освободи от бакалията и ще й бъде хубаво с мен, ще влезе в моя внезапно разширен свят, ще се запознае с госпожа Галиани и ще разговаря с нея. Признаваше, че си е мислела, че няма начин да се изложи. Признаваше, че е била сигурна, че младежите ще я харесат, винаги я харесваха. Обаче от самото начало се беше почувствала непохватна, лишена от глас, от поведение, от красота. Изброяваше подробности: дори когато сме се намирали една до друга, всички се обръщали само към мен, носели ми сладки, носели ми нещо за пиене, и никой не си направил труда да се погрижи за нея; Армандо ми показал семейна картина от седемнайсети век и ми говорил за нея петнайсет минути, а нея сметнал за неспособна да разбере. Не я искали. Изобщо нямали желание да разберат какъв човек е. Тази вечер за пръв път й станало ясно, че нейният живот завинаги ще бъде Стефано, бакалиите, сватбата на брат й и Пинуча, приказките с Паскуале и Кармен, подмолната война с двамата Солара. Беше написала това — имаше и още — може би същата нощ или на сутринта в магазина. През цялата вечер там се бе чувствала напълно изгубена.

Но докато се връщахме към квартала с колата, не отвори и дума за това как се е почувствала, само стана лоша, ехидна. Започна още щом се настанихме в автомобила и мъжът й мрачно попита дали сме се забавлявали. Оставих я да отговори, аз бях зашеметена от усилието, от възбудата, от удовлетворението. И тогава тя полека започна да ми причинява болка. Каза на диалект, че никога не й е било толкова скучно през целия й живот. По-добре да бяхме отишли на кино, съжали пред мъжа си и — нещо нетипично, очевидно направено само за да ме нарани и да ми напомни: нали виждаш, за добро или за лошо, аз поне си имам мъж, а ти не, девствена си, всичко знаеш, но това не знаеш какво е — го погали по ръката, която той държеше на скоростния лост. И телевизия да бяхме гледали, каза, щеше да е по-добре, отколкото да си прекарам вечерта с тия отвратителни хора. Едно нещо няма у тях, нито един предмет, една картина, която да са спечелили сами. Мебелите са отпреди сто години. Къщата е поне на триста години. Книгите да, някои са нови, но други са много стари, целите са в прах, кой знае откога не са разлиствани, остарели писания за закони, история, наука, политика. В тая къща са чели и учили бащите, дядовците, прадядовците. Повече от сто години са били най-малкото адвокати, лекари, учители. Затова всичките говорят така, затова се обличат и ядат, и се движат така и онака. Така правят, защото така са се родили. Обаче в главата им няма и една мисъл, която да е тяхна, която сами са се помъчили да им дойде в главата. Знаят всичко и нищо не знаят. Целуна мъжа си по врата, пооправи косата му с върха на пръстите си. Ако беше се качил, Стѐ, щеше да видиш папагали, които само повтарят: ко-ко-ко. Не се разбираше и дума от това, което говореха, и не се разбираха и те самите един друг. Ти знаеш ли какво е ОАС, знаеш ли какво е отварянето наляво? Следващия път не ме води мен, Лену̀, заведи Паскуале, да видиш как ще ги постави на място като две и две четири. Шимпанзета, които пикаят и серат в клозета, вместо на земята, и затова се правят на много важни и претендират, че знаят какво става в Китай и в Албания, и какво става във Франция или в Катанга. Ти също, Лена, да те предупредя: внимавай, превръщаш се в папагал на папагалите. Обърна се към мъжа си през смях. Трябваше да я чуеш, каза му. Извади едно гласче, чурулик-чурулик. Ще покажеш ли на Стефано, да чуе как говориш с ония? Ти и синът на Сараторе, еднакви. Световната бригада за мир; нямаме технически капацитет; гладът, войната. Ама ти наистина ли толкова се бъхтиш в училище, за да можеш да говориш за нещата като него? Решението на задачата е в изграждането на мира. Браво. Помниш ли как ги решаваше той задачите, синът на Сараторе? А, помниш, нали, обаче го слушаш? И ти ли искаш да си като някоя марионетка от квартала, която се прави на нещо си, за да бъде приета в къщата на тия хора? Нас да ни оставите в лайната, да си трошим главите сами, докато вие продължавате: ко-ко-ко, гладът, войната, работническата класа, мирът?

Толкова беше злобна през целия път от булевард „Виторио Емануеле“ до нас, че аз направо онемях; усетих как отровата й превръща преживяването, този според мен важен момент в живота ми, в погрешна стъпка, която ме е накарала да изглеждам жалка. Напрегнах сили да не й вярвам. Почувствах я като враг, способен на всичко. Биваше я да запали в гърдите огъня на разрухата и да направи така, че свестните хора да се опарят от собствения си устрем. Прави бяха Джилиола и Пинуча, в онази снимка се криеше самата тя, способна да пламне като дявола. Възненавидях я, дори Стефано го забеляза и когато спря пред входната врата и ме пусна да сляза от неговата страна, каза помирително:

— Чао, Лену̀, лека нощ, Лина се шегува.

Аз промълвих:

— Чао — и си тръгнах.

Колата вече беше потеглила, когато усетих, че Лила ме гледа; преправи си тембъра, за да заприлича на гласа, с който според нея се перчех в дома на Галиани, и извика:

— Чао, ей! Чао!