Елена Феранте
Новото фамилно име (36)

35.

Колкото и странно да изглежда, това откритие не ми развали удоволствието от факта, че присъствах там, в този дом, с тези изискани хора. Обичах Нино без съмнение, никога не бях се съмнявала в това. И, разбира се, очакваше се да страдам пред поредното доказателство, че никога няма да го имам. Но не се случи. Вече знаех, че си има гадже и че тя е нещо повече от мен във всяко отношение. Новото беше, че ставаше дума за дъщерята на госпожа Галиани, израсла в този дом, сред тези книги. Осъзнах на мига, че вместо да ме нарани, това ме успокоява, оправдава избора и на двамата като нещо неизбежно, в хармония с естествения ред на нещата. Накратко, почувствах се, все едно пред очите ми се разкриваше такъв безпогрешен пример за симетрия, че можех само да му се възхищавам, без да гъкна.

Но не се приключи с това. Веднага щом каза на сестра си: „Надя, това е Елена, ученичката на мама“, момичето се въодушеви и импулсивно се хвърли да ме прегръща, като промълви:

— Елена, колко се радвам да се запозная с теб.

И без да ми даде възможност да отроня и дума, се впусна да хвали нещата, които пишех и как ги пишех, но не с ирония, като брат си, а с толкова ентусиазиран тон, че ме накара да се почувствам като в случаите, в които майка й четеше някоя моя тема пред класа. Всъщност беше още по-добре, защото присъстващите, които я слушаха, бяха хората, на които най-много държах на света, Нино и Лила, и ето, можеха и двамата да се уверят, че съм обичана и уважавана в този дом.

Възприех светско поведение, на каквото не подозирах, че съм способна, завързах веднага непринуден разговор и извадих отнякъде чудесен литературен италиански, който не ми звучеше изкуствен като онзи, който използвах в училище. Разпитах Нино за пътуването му до Англия, поинтересувах се какви книги чете Надя, каква музика обича. Танцувах ту с Армандо, ту с други, без да спра, и даже успях да се справя с един рокендрол, по време на който очилата ми изхвърчаха от носа, но не се счупиха. Фантастична вечер. По едно време видях, че Нино разменя някоя и друга дума с Лила и я кани на танц. Но тя отказа, излезе от стаята и я изгубих от поглед. Доста време мина, преди да си спомня за приятелката си. Най-напред постепенно намалихме темпото в танците, после Армандо, Нино и още двама младежи на тяхна възраст се впуснаха в оживен спор и тръгнаха заедно с Надя към терасата, за да се разхладят, а и да включат в разговора Галиани, която беше останала да пуши сама на хлад.

— Ела — каза ми Армандо и ме хвана за ръка.

— Ще извикам приятелката си — отговорих и измъкнах ръката си.

Сгорещена от танците, отидох да потърся Лила из стаите и я намерих сама пред една стена с книги.

— Ела, да идем на терасата — казах й.

— За какво да ходим?

— Да се поразхладим, да поприказваме.

— Отиди ти.

— Скучно ли ти е?

— Не, разглеждам книгите.

— Видя ли колко са много?

— Да.

Усетих, че не й е приятно. Защото беше пренебрегната. Заради халката на безименния пръст, помислих си. А може би на това място не признават нейната красота, повече върви тази на Надя. Или пък, макар и да има мъж, да е била бременна, да е преживяла аборт, да е измислила модели обувки и да знае как да печели пари, в този дом не знае коя е, не успява да блесне, както в квартала. А аз да. Внезапно си дадох сметка, че състоянието на безтегловност, започнало в деня на нейната сватба, е приключило. Знаех как да се държа с тези хора, с тях ми беше по-добре, отколкото с приятелите ми от квартала. Единственото притеснение ми го създаваше Лила, защото се беше уединила и се държеше настрана. Откъснах я от книгите и я помъкнах към терасата.

Докато повечето продължаваха да танцуват, около госпожата се беше оформила групичка от трима-четирима младежи и две момичета. Но говореха само момчетата, единствената жена, която се намесваше, и то с ирония, беше Галиани. Веднага ми стана ясно, че по-големите момчета — Нино, Армандо и един на име Карло, не считаха за достойно да спорят с нея, искаше им се по-скоро да си премерят силите един с друг, за тях нейната задача беше само авторитетно да присъди победния трофей. Армандо полемизираше с майка си, но фактически се обръщаше към Нино. Карло се присъединяваше към позициите на госпожата, но в спора с останалите двама се стараеше да разграничи доводите си от нейните. А Нино отговаряше в любезно несъгласие с Галиани, в пререкание с Армандо и в пререкание с Карло. Заслушах се, очарована. Думите им бяха като цветни пъпки и или разцъфваха в главата ми в повече или по-малко познати цветя и тогава се палех и маркирах участие, или си оставаха непознати за мен форми и тогава се отдръпвах, за да прикрия невежеството си. Във втория случай обаче се изнервях: не знам за какво говорят, този не го знам кой е, не разбирам. Бяха звуци без смисъл, показваха ми, че светът на личностите, фактите, идеите беше безкраен и нощното четене не е било достатъчно, трябваше още да се постарая, за да мога да кажа на Нино, на Галиани, на Карло, на Армандо: да, разбирам, да, знам. Заплаха за цялата планета. Ядрена война. Колониализъм, неоколониализъм, pieds-noirs^[1] и OAS^[2], Фронт за национално освобождение. Зверски кланета. Голизъм, фашизъм. France, Armée, Grandeur, Honneur^[3]. Сартр е песимист, но разчита на работническата маса комунисти в Париж. Упадъкът на Франция, упадъкът на Италия. Отварянето наляво. Сарагат, Нени. Фанфани в Лондон, Макмилън.

Конгресът на християндемократите в нашия град. Фанфанистите, Моро, левите християндемократи. Социалистите попаднаха в зейналата паст на властта. Ние, комунистите, с нашия пролетариат и нашите депутати, сме тези, които ще прокарат левоцентристките закони. Ако стане така, марксистко-ленинска партия ще означава социалдемокрация. Видяхте ли как се държа Леоне на откриването на академичната учебна година? Армандо клатеше глава с отвращение: светът няма да се промени с планиране, нужна е кръв, нужно е насилие. Нино му отговаряше спокойно: планирането е необходим похват. Говореха разпалено, Галиани ги държеше под око. Колко неща знаеха, разпределяха си властта над цялата планета. По едно време Нино спомена Америка с добро чувство, произнесе някои думи на английски като същински англичанин. Забелязах, че за една година гласът му беше укрепнал, беше станал плътен, леко дрезгав, пък и изказът му не беше вече толкова скован, както когато разговаряхме на сватбата на Лила, а и после в училище. Спомена също Бейрут, все едно е бил там, и Данило Долчи, Мартин Лутър Кинг, Бертран Ръсел. Изказа се положително за една организация, която нарече Световна бригада за мир, и обори Армандо, който говореше за нея със сарказъм. После се разпали и повиши тон. Ах, колко беше хубав. Каза, че светът притежава техническия капацитет да изличи от лицето на земята колониализма, глада, войната. Слушах го с нарастващо вълнение и макар че губех нишката поради хилядите неща, за които си нямах идея — какво означаваха голизмът, ОАС, социалдемокрацията, отварянето наляво; кои са Данило Долчи, Бертран Ръсел, алжирските французи и фанфанистите; какво се беше случило в Бейрут, в Алжир — почувствах нуждата, както и преди време, да се грижа за него, да го прилаская, да го защитавам, да го подкрепям във всичко, което ще направи през живота си. Беше единственият момент от вечерта, в който изпитах завист към Надя, застанала до него като второстепенно, но сияйно божество. След което се чух да произнасям изречения, сякаш не аз бях взела това решение, а някой друг, по-сигурен, по-информиран бе решил да говори чрез моята уста. Взех думата, без да знам какво ще кажа, но докато слушах момчетата, в главата ми се бяха появили откъслечни фрази, прочетени в книгите и вестниците на Галиани, и срамежливостта ми отстъпи пред желанието да се изкажа, да заявя, че и аз присъствам. Използвах високия езиков стил, на който се бях упражнявала при преводите от гръцки и латински. Заех страната на Нино. Казах, че не искам да живея в свят, в който се води отново война. Ние, казах, не трябва да повтаряме грешките на поколенията преди нас. Днес войната трябва да се води срещу атомните оръжия, срещу самата война. Ако позволим да бъдат използвани тези оръжия, ще бъдем всички още по-виновни от нацистите. Ех, така се развълнувах, докато говорех, че усетих как очите ми се насълзяват. Заключих, че светът има спешна нужда от промяна, че твърде много са тираните, които държат народите в робство. Но промяната трябваше да се осъществи в мир.

Не знам дали всички бяха съгласни. Стори ми се, че Армандо не одобрява, а едно русо момиче, чието име не знаех, ми хвърли насмешлив поглед. Но още докато говорех, Нино кимаше в знак на съгласие. А Галиани, която взе думата веднага след мен, на два пъти ме цитира и беше вълнуващо да чуя: „както правилно каза Елена“. Но най-хубавото нещо направи Надя. Отлепи се от Нино и дойде да ми прошепне на ухото: „Колко те бива, колко си смела“. Лила, която стоеше до мен, не продума. Но още докато госпожата говореше, ме побутна и прошушна на диалект:

— Умирам за сън, ще попиташ ли къде е телефонът, за да се обадя на Стефано?