Елена Феранте
Новото фамилно име (35)

34.

Уверих я, че не се срамувам от нея, но скрих колко ме е страх, че може да се наложи да се срамувам.

Стефано ни закара с автомобила и ни остави пред входа на госпожата. Седях отзад, те двамата отпред, и за пръв път ми направиха впечатление масивните халки на ръцете им. Докато Лила беше с пола и блуза, както обеща — нищо прекалено, дори не беше гримирана, сложила си беше само малко червило, — той се беше издокарал официално, с много злато по себе си и обилно ухаеше на крем за бръснене, като че очакваше в последния момент да му кажем: ела и ти. Не му го казахме. Аз само горещо му благодарих няколко пъти, а Лила излезе от колата, без дори да си вземе довиждане с него. Стефано си тръгна с нетърпимо свистене на гумите.

Поколебахме се дали да не използваме асансьора, но се отказахме. Никога не бяхме се качвали на асансьор, в новия блок на Лила също нямаше, и се уплашихме дали ще се справим. Галиани ми беше казала, че апартаментът й е на четвъртия етаж и на вратата пише „Проф. д-р Фриджерио“, но за всеки случай проверявахме табелките на всеки етаж. Аз вървях отпред, Лила зад мен, мълчаливо, етаж след етаж. Колко хубава беше сградата, как блестяха дръжките на вратите и месинговите табелки. Сърцето ми биеше силно.

Познахме вратата веднага по силната музика, която се чуваше оттам, и глъчката. Поизгладихме полите си с ръце, аз си придърпах фустата, която все ми се набираше нагоре. Лила си пооправи косата с връхчетата на пръстите. Беше ясно, че и двете ни е страх да не излезем от образ и да заличим в миг на разсеяност сериозните маски, която си бяхме наложили. Натиснах звънеца. Почакахме, но никой не дойде да отвори. Погледнах Лила и отново натиснах звънеца, по-продължително. Бързи стъпки, вратата се отвори. Показа се едно тъмнокосо момче, нисичко, с хубаво лице и жив поглед. Изглеждаше ми горе-долу на двайсет. Казах му развълнувано, че съм ученичка на госпожа Галиани, а той дори не ме остави да довърша и възкликна:

— Елена?

— Да.

— В тази къща всички те познаваме, майка ми все си търси повод да ни измъчва, като ни чете темите ти.

Момчето се казваше Армандо; това негово изречение се оказа решаващо, неочаквано ми вдъхна сила. И до днес ми е приятно да си го спомням, застанал на прага. Беше първият човек в живота ми, който ми показа на практика колко е благотворно да се появиш в чужда, потенциално враждебна среда и да откриеш, че славата ти те е изпреварила, че не се налага да правиш нищо, за да те приемат, че вече са чували името ти, че достатъчно знаят за теб и че те, непознатите, трябва да си извоюват вниманието ти, а не ти тяхното. Както си бях свикнала да съм лишена от преимущества, това неочаквано предимство ме зареди с енергия, вдъхна ми непринуденост от самото начало. Тревогата ми се изпари, спрях да се притеснявам какво можеше да направи или да не направи Лила. Попаднала неочаквано в центъра на вниманието, дори забравих да представя Лила на Армандо, а и той, от друга страна, не даде вид да я е забелязал. Поведе ме навътре, все едно бях сама, и продължи весело да повтаря колко много майка му говорела за мен и колко ме хвалела. Последвах го, като се бранех от комплиментите. Лила затвори вратата.

Апартаментът беше голям, всички стаи бяха отворени, навсякъде светеше, таваните бяха извънредно високи и украсени със скулптурни мотиви на цветя. Най-много ме порази, че навсякъде имаше книги, имаше повече книги в този дом, отколкото в кварталната библиотека — цели стени, покрити с рафтове до тавана. И музика. И младежи, които танцуваха като луди в една широка стая с разкошно осветление. И други, които си бъбреха и пушеха. Очевидно всички учеха и бяха деца на родители, които са учили. Като Армандо: майка учителка, баща доктор хирург, който обаче тази вечер отсъстваше. Момчето ни заведе на една малка тераса — приятен хлад, открито небе, силно ухание на глицинии и рози, смесено с мириса на вермут и бадемови сладки. Видяхме града, целия в светлини, и тъмната равнина на морето. Госпожата извика името ми с радост, а аз си спомних, че Лила е зад гърба ми от въпроса й:

— Твоя приятелка ли е?

Измънках нещо, дойде ми на ума, че не знам как трябва да се представят хората.

— Учителката ми. Тя се казва Лина. Учехме заедно в началното училище — казах.

Галиани изказа сърдечна похвала за дългите приятелства, важни са, като котва са — общи фрази, докато се взираше в Лила, която притеснено издаде някакви едносрични звуци и когато осъзна, че госпожата е спряла погледа си върху халката на пръста й, я покри с другата ръка.

— Омъжена ли си?

— Да.

— Колкото Елена ли си на години?

— По-голяма съм с две седмици.

Галиани се огледа и попита сина си:

— Запозна ли ги с Надя?

— Не.

— Ами какво чакаш?

— Спокойно, мамо, току-що дойдоха.

Госпожата ми каза:

— Надя много държи да се запознае с теб. Този тук е разбойник, не го гледай, но тя е добро момиче, ще видиш, че ще се сприятелите, ще ти хареса.

Оставихме я да пуши сама. Установих, че Надя е по-малката сестра на Армандо: от шестнайсет години ми се пречка в краката — заяви той и се направи на свиреп, — провали ми детството. Аз отговорих на шега, че и моите по-малки братя и сестра ми създават проблеми, и със смях се обърнах към Лила за потвърждение, но тя остана сериозна и нищо не каза. Върнахме се в стаята с танците, сега беше в полумрак. Звучеше песен на Пол Анка, а може и да беше What a Sky^[1], кой ти помни вече. Танцуващите се притискаха един в друг — отпуснати, поклащащи се сенки. Песента свърши. Още преди някой неохотно да светне лампата, нещо се преобърна в гърдите ми, защото познах Нино Сараторе. Тъкмо палеше цигара и пламъчето подскочи към лицето му. Не го бях виждала почти от година, стори ми се по-възрастен, по-висок, по-чорлав, по-красив. В това време блесна и светлината от лампата и познах момичето, с което беше танцувал досега. Беше същата, която преди време видях пред училище, финото, лъчисто създание, заради което тогава осъзнах колко съм лишена от блясък.

— Ето я — каза Армандо.

Надя, дъщерята на госпожа Галиани, беше тя.