Елена Феранте
Новото фамилно име (34)

33.

Сватбата на Пинуча и Рино бе организирана съвсем набързо. Не следих много нещата, имахме последни уроци за учене, последни изпитвания. Отгоре на всичко се случи нещо, което ме изпълни с трепет. Галиани, която се придържаше към правилото да разчупва правилата на учителско поведение, ме покани — само мен и никого другиго от училище — у тях, на събиране, което организираха децата й.

Достатъчно непривично беше, че ми даваше книги и вестниците си, че ме беше осведомила за мирния поход и за онази важна лекция. Този път стигна до край: дръпна ме настрани, за да ме покани:

— Ела както искаш — каза ми, — сама или с някого, с гаджето ти или без: важното е да дойдеш.

Ей така, дни преди края на учебната година, без да я интересува колко имам да уча, без да я интересува земетръса, който предизвика у мен.

Отговорих веднага с „да“, но скоро осъзнах, че няма да имам смелост да се явя. Да отида на събиране в дома на която и да е учителка вече беше немислимо, какво остава за дома на госпожа Галиани. За мен беше като да се представя в кралския дворец, да трябва да правя реверанс на кралицата и да танцувам с принцовете. Хем бях във възторг, хем се чувствах разтърсена, все едно те карат насила, все едно някой те дърпа за ръката, за да те застави да направиш нещо, което знаеш, че не ти подхожда, и ако обстоятелствата не те задължават, би избегнал на драго сърце. На Галиани сигурно изобщо не й беше дошло на ума, че нямах какво да облека. В училище ходех с една безформена черна престилка; какво очакваше госпожата да има под тази престилка, дрехи и бельо като нейните ли? Не, имаше непригодност, мизерия, лошо възпитание. Имах един-единствен чифт обувки, много износени. Единствената рокля, която ми се струваше подходяща, беше роклята от сватбата на Лила, но беше топло, тя ставаше за март, а не за края на май. Пък и проблемът не беше само какво ще облека. Щях да се чувствам самотна, не на място сред непознати младежи, чиито вкусове, начина им да разговарят едни с други и да се шегуват не познавах. Помислих дали да не помоля Алфонсо да ме придружи, винаги беше толкова мил с мен. Но — спомних си — Алфонсо ми беше съученик, а Галиани бе отправила поканата само към мен. Какво да правя? Дни наред бях парализирана от тревога, мислех да говоря с госпожата и да намеря някакво извинение. После се сетих, че мога да поискам съвет от Лила.

Както обикновено, хванах я в лош момент, под едната скула имаше синина, избледняла до жълто. Не прие добре новината.

— За какво да ходиш?

— Покани ме.

— Къде живее тая учителка?

— На булевард „Виторио Емануеле“.

— От тях вижда ли се морето?

— Не знам.

— Мъжът й какво работи?

— Лекар е в болницата „Котуньо“.

— Децата й още ученици ли са?

— Не знам.

— Искаш ли някоя моя рокля?

— Знаеш, че не ми стават.

— Само гърдите ти са по-големи.

— Всичко ми е по-голямо, Лила.

— Ами тогава не знам какво да ти кажа.

— Да не ходя ли?

— По-добре.

— Добре, няма да отида.

Беше видимо доволна от това решение. Взех си довиждане, излязох от бакалията и тръгнах по една улица с линеещи олеандрови храсти. Чух обаче, че ме вика, и се върнах.

— Ще дойда с теб — каза.

— Къде?

— На събирането.

— Стефано няма да те пусне.

— Ще видим. Кажи ми дали искаш да ме вземеш, или не.

— Разбира се, че искам.

Това така я зарадва, че не посмях да се опитам да променя решението й. Но още докато се връщах към къщи, почувствах, че положението ми допълнително се е усложнило. Нито една от пречките да отида на събирането не беше премахната и отгоре на всичко предложението на Лила още повече ме обърка. За това си имаше сложна плетеница от причини и нямах намерение да си ги изреждам, но и да го бях направила, щях да се окажа лице в лице с противоречиви разсъждения. Опасявах се, че Стефано няма да й разреши да дойде. Опасявах се, че ще й разреши. Опасявах се, че ще се облече натруфено, както беше облечена, когато отидохме да говорим с двамата Солара. Опасявах се, че каквото и да си облече, красотата й ще избухне като звезда и всички ще се надпреварват да се доберат до отломък от нея. Опасявах се, че ще се изразява на диалект и ще наговори разни грубиянщини, от което да стане очевидно, че училището за нея е приключило със свидетелството за начално образование. Опасявах се, че само ако отвори уста, всички ще бъдат хипнотизирани от ума й и самата Галиани ще остане очарована. Опасявах се, че госпожата ще я сметне едновременно за високомерна и наивна и ще ми каже: коя е тази приятелка, спри да се виждаш с нея. Опасявах се, че ще разбере, че аз съм само нейна бледа сянка, и ще спре да се занимава с мен, за да обърне внимание на нея, ще поиска да се види с нея пак и ще я убеди да започне отново да учи.

За известно време престанах да ходя в бакалията. Надявах се Лила да забрави за събирането и когато дойде денят, аз тихомълком да отида и после да се оправдая, че не ми е казала повече нищо по въпроса. Обаче скоро дойде тя да ме потърси, нещо, което отдавна не се беше случвало. Убедила бе Стефано не само да ни закара, но и да дойде да ни вземе, и искаше да знае в колко часа трябва да бъдем в дома на госпожата.

— Какво ще си облечеш? — попитах разтревожено.

— Каквото и ти.

— Аз ще съм с риза и пола.

— Тогава и аз.

— Сигурно ли е, че Стефано ще ни закара и после ще дойде да ни вземе?

— Да.

— Как успя да го убедиш?

Направи весела гримаса и каза, че вече знае как да го обработва.

— Ако искам нещо — прошепна, все едно не искаше да се чуе и тя самата, — достатъчно е да се държа за малко като мръсница.

Точно така го каза, на диалект, и добави още груби изрази със самоирония, за да ми стане ясно колко отблъскващ й се струва мъжът й и колко се отвращава от самата себе си. Това ме разтревожи още повече. Трябва да й кажа, мислех си, че се отказвам да ходя на събирането, че съм си променила решението. Разбира се, знаех, че зад фасадата на дисциплинираната и трудеща се от сутрин до вечер Лила има една Лила, която изобщо не беше пречупена, но сега, когато се нагърбвах с отговорността да я представя в дома на Галиани, непокорната Лила ме плашеше, струваше ми се, че е станала по-лоша именно поради отказа й да се предаде. Какво щеше да стане, ако в присъствието на госпожата нещо я накара да възроптае? Какво щеше да стане, ако решеше да използва същия език, който току-що използва пред мен? Казах предпазливо:

— Там недей да говориш така, ако обичаш.

Изгледа ме с недоумение.

— Така как?

— Както сега.

Замълча за миг, после попита:

— Срам ли те е от мен?