Елена Феранте
Новото фамилно име (33)

32.

Заеха се да я убеждават, не я оставиха на мира и тя се направи, че отстъпва. Каза на Стефано, че ще скицира нови обувки, и при първа възможност го каза и на Микеле. След което извика Рино и му каза това, което той отдавна искаше да чуе от нея:

— Измисли ги ти, аз не съм в състояние. Измислете ги с татко, вие сте в занаята и знаете как. Но докато не ги пуснете в продажба и не ги продадете, не казвай на никого, че не съм ги направила аз, нито даже на Стефано.

— А ако не стават?

— Аз ще съм виновна.

— А ако стават?

— Ще кажа как стоят нещата и заслугата ще си е твоя.

На Рино идеята да излъжат много му хареса. Захвана се за работа с Фернандо, но от време на време в пълна секретност минаваше да покаже на Лила какво е измислил. Тя разглеждаше моделите и в началото си придаваше възхитен вид, отчасти защото не понасяше загрижената му физиономия, отчасти за да го разкара по-бързо. Но скоро започна да се учудва колко добри са новите обувки — хем в стила на досегашната продукция, хем обновени.

— Може пък — каза ми един ден с неочаквано весел глас — онези, първите, наистина да не съм ги измислила аз, а да са били дело на брат ми.

Изглежда, че от това много й олекна. Отново изпита предишната привързаност към брат си или по-скоро усети, че е прекалила с думите: тази връзка не можеше да бъде прекъсната и никога нямаше да бъде, каквото и да направеше брат й, даже от тялото му да се пръкнеше някой плъх или подивял кон, или някакво друго животно. Лъжата — предположи тя — бе спомогнала брат й да престане да се притеснява, че не го бива, така че се е почувствал отново, какъвто е бил като момче, и сега осъзнаваше, че наистина си има занаят и че е добър в него. Що се отнася до Рино, той беше все по-доволен, че сестра му толкова хвали работата му. На края на всяка консултация й шепнеше на ухото, за да поиска ключовете от апартамента й, и все така в пълна секретност, отиваше да прекара там един час с Пинуча.

От своя страна се постарах да й покажа, че винаги ще си остана нейна приятелка, и в неделите често я канех да излезе с мен. Веднъж стигнахме чак до Панаирната палата с две мои съученички, които обаче се смутиха, когато разбраха, че е омъжена от повече от година, и се държаха, все едно съм ги заставила да излязат с майка ми — почтително и учтиво. Едната я попита колебливо:

— Имаш ли дете?

Лила поклати отрицателно глава.

— Не се ли получава?

Лила поклати отрицателно глава.

От този момент нататък вечерта тръгна към провал.

В средата на май я замъкнах в един културен клуб, в който се чувствах задължена да отида само защото Галиани ми беше препоръчала да чуя един учен на име Джузепе Монталенти. За пръв път присъствахме на подобно нещо: Монталенти изнасяше нещо като лекция, но не на младежи, а на възрастни, които специално бяха дошли да го слушат. Слушахме и ние от дъното на голата стая, но скоро се отегчих. Госпожата ме беше изпратила, но нея я нямаше. Пошушнах на Лила: „Да си ходим“. Лила обаче отказа, нямала куража да се изправи, за да не пречи на лекцията — нетипично притеснение за нея: или ненадейно се бе почувствала респектирана, или беше знак за нараснал интерес, който не искаше да си признае. Останахме до края. Монталенти говори за Дарвин, никоя от нас не знаеше кой е той. На излизане й казах на шега:

— Той каза нещо, което вече знаех: че си маймуна.

Но на нея не й беше до шеги.

— Това не искам да го забравям — каза.

— Че си маймуна ли?

— Че сме животни.

— Аз и ти?

— Всички.

— Но той каза, че има много различия между нас и маймуните.

— Така ли? И кои са? Че майка ми ми е продупчила ушите и затова нося обици, откакто съм родена, а пък на маймуните майките не им дупчат ушите и не носят обици ли?

След което се закикотихме, започнахме да изброяваме разлики от тоя сорт, все повече и все по-абсурдни, и много се забавлявахме. Но когато се върнахме в квартала, доброто ни настроение се изпари. Срещнахме Паскуале и Ада, които се разхождаха покрай шосето, и от тях разбрахме, че Стефано издирвал Лила навсякъде и бил много разтревожен. Предложих й да я придружа до тях, но ми отказа. Съгласи се обаче Паскуале и Ада да я закарат с колата.

Едва на другия ден разбрах защо я беше търсил Стефано. Не беше, защото сме закъснели. Нито пък защото му е било неприятно, че понякога жена му прекарва свободното си време с мен, а не с него. Причината беше друга. Току-що бил научил, че Пинуча често се е виждала с Рино у тях. Току-що бил научил, че двамата се прегръщали в собственото му легло и че Лила му давала ключовете. Току-що бил научил, че Пинуча е бременна. Но най-много се ядосал от това, че когато ударил шамар на сестра си заради безобразията, които е вършила с Рино, Пинуча му извикала: „Завиждаш, защото аз съм жена, а Лина не е, защото Рино знае какво да прави с жените, а ти не“. И понеже, като го видяла така разтърсен и като го изслушала — а и си спомнила за присъствието на духа, което той винаги проявяваше, когато бяха сгодени, — Лила се разсмяла. За да не я убие, Стефано отишъл да се разходи с колата. Според нея бил излязъл, за да си намери проститутка.