Елена Феранте
Новото фамилно име (32)

31.

И Рино, и Микеле обвиниха за пожара Джилиола, която тайно пушеше и имаше една миниатюрна запалка. Според Рино Джилиола го била направила нарочно — докато всички били заети да се карат, тя подпалила плаката и всичката тази хартия, лепило и бои изгорели за миг. Микеле се изрази по-предпазливо: както се знаеше, Джилиола непрекъснато си играеше със запалката си и така, без да иска, погълната от спора, не забелязала, че пламъчето й е прекалено близо до снимката. Тя обаче не прие нито първото, нито второто обяснение и много борбено настроена, обвини самата Лила, по-точно изкривения й образ, че се бил подпалил сам, както ставало и с дявола, когато приемал образ на жена, за да отклони светците от правия път, но светците призовавали Исус и демонът се превръщал в пламък. И за да подсили версията си, добави, че самата Пинуча й е разказвала, че снаха й умеела да се предпазва от бременност, нещо повече, когато това не й се удавало, правела така, че бебето да изтече от нея, като по този начин отхвърляла дара на Господ.

Тези приказки зачестиха, когато Микеле Солара започна да ходи през ден в новата бакалия. Прекарваше толкова много време в шеги с Лила и с Кармен, та Кармен чак предположи, че ходи заради нея, и от една страна, се притесни да не би Енцо, който служеше в Пиемонт, да научи от някого, от друга, се почувства поласкана и започна да кокетничи. Лила пък взимаше младия Солара на подбив. Беше дочула за слуховете, които разпространяваше приятелката му, и го предупреждаваше:

— По-добре си върви, че ние тука сме вещици и сме много опасни.

Но в онзи период, случеше ли се да мина да я видя, никога не я заварвах в истински добро настроение. Звучеше изкуствено и говореше със сарказъм. Имала синина на ръката ли? Защото Стефано я бил погалил твърде страстно. Очите й били зачервени от плач? Не бил плач от болка, а от радост. Да внимавала с Микеле, че обичал да наранява хората? Ами, казваше, само да ме докосне, и ще се подпали: аз съм тази, която наранява хората.

По този въпрос цареше неизказано съгласие открай време. Но за Джилиола вече изобщо нямаше съмнение: Лила беше магьосница и мръсница, направила беше магия на приятеля й и той затова искаше да й повери управлението на магазина на Пиаца деи Мартири. Дни наред отсъства от работа, ревнуваше отчаяно. После се реши да говори с Пинуча, съюзиха се и минаха в контраатака. Пинуча се зае да обработва брат си, като на няколко пъти му се развика, че на драго сърце приема да е рогоносец, а после нападна Рино, годеника си, като му заяви, че не е никакъв собственик, а е слуга на Микеле. Накрая една вечер Стефано и Рино причакаха младия Солара пред бара и когато се появи, му дръпнаха една твърде неопределена реч, чийто смисъл по същество беше: остави Лила на мира, не й губи времето, има си работа. Микеле веднага схвана посланието и отвърна с леден глас:

— Какви ми ги дрънкате, бе?

— Ако не разбираш, то е, защото не искаш да разбереш.

— Не, драги ми приятели, вие сте тези, които не разбират от какво има нужда търговската ни дейност. А като не искате да разберете, тогава се налага аз да се занимавам с това.

— Тоест? — попита Стефано.

— Жена ти не е на мястото си в бакалията.

— В какъв смисъл?

— На Пиаца деи Мартири ще постигне за един месец това, което сестра ти и Джилиола няма да могат и за сто години.

— Обясни ми по-ясно.

— Лила трябва да командва, Стѐ. Да носи отговорност. Да създава неща. Трябва веднага да измисли нови модели обувки.

Увлякоха се в спор и накрая с хиляди уговорки се разбраха: Стефано напълно изключи възможността жена му да отиде да работи на Пиаца деи Мартири, тъй като новата бакалия бе потръгнала добре и щеше да сглупи, ако махне Лила оттам, но се нае със задачата да я накара да скицира нови модели, поне зимните. Микеле каза, че е глупаво да не поверят на Лила управлението на магазина за обувки, отложи с хладен и мъгляво заплашителен тон решението за след лятото и счете за решен въпроса със скицирането на новите модели.

— Трябва да са шик — поясни, — трябва да наблегнеш на това.

— Ще направи каквото й харесва на нея, както обикновено.

— Мога да й дам указания, мен ме слуша — каза Микеле.

— Няма нужда.

Минах да видя Лила малко след като бяха постигнали тази уговорка, тя самата ми разказа за нея. Идвах направо от училище, вече беше доста топло, уморена бях. Беше сама в бакалията и в първия момент ми се стори разведрена. Каза, че нямало да измисля нищо, нито един сандал, нито един чехъл.

— Ще се ядосат.

— И аз какво да направя?

— Става дума за пари, Лила.

— Вече си имат достатъчно.

Приличаше ми на обичайното й инатене, такава си беше, щом някой я накараше да се концентрира върху нещо, желанието й минаваше. Но скоро разбрах, че не ставаше дума за проява на характер, не беше и заради отвращението, което изпитваше към сделките на мъжа си, на Рино, на двамата Солара, вероятно подсилено от комунистическите виждания на Паскуале в разговорите й с него и с Кармен. Имаше още нещо, което ми съобщи бавно и сериозно.

— Нищо не ми идва наум — каза ми.

— Ти опита ли?

— Да. Но вече не е като на дванайсет години.

От това, което разбрах, идеята за обувките се беше родила в главата й веднъж, но други нямала, нови нямало да се родят. Играта беше свършила и не знаеше как да я започне наново. Дори я отблъсквала миризмата на кожа и гьон, не можела вече да направи същото като тогава. А и всичко се беше променило. Малката обущарница на Фернандо беше погълната от новите помещения с плотове за работниците и три машини. Баща й сякаш се бил смалил, дори не се карал със сина си, работел и това е. Отношенията й с тях също издишали. Ако още се трогвала при вида на майка си, когато идвала в бакалията да си напълни торбите, без да плаща, все едно били още бедняшките години, и ако продължавала да прави подаръци на по-малките си братя, то връзката й с Рино хич я нямало. Провалена, прекъсната. Желанието да му помага и да го защитава било отслабнало. Така че липсваха мотивите, които бяха подхранили въображението й с идеята за обувките, и изворът беше пресъхнал. Преди всичко беше начин да ти докажа, заяви внезапно, че мога да изпипвам нещата, нищо че не ходех вече на училище. После нервно се изсмя и ми хвърли кос поглед, за да види реакцията ми.

Не й отговорих, не можех, бях прекалено развълнувана. Така ли беше устроена Лила? Значи не беше способна на моето упорито старание? Главата й раждаше мисли, обувки, написани и изречени думи, сложни планове, бесове и изобретения само за да докаже на мен нещо за себе си? И ако не гонеше тази цел, изгубваше посоката? И онова, което направи със снимката си в булчинска рокля, и него ли не би могла да повтори? Всичко ли при нея беше плод на хаотична случайност?

Усетих как дълго таеното някъде в мен болезнено напрежение ме напуска, разчувстваха ме плувналите й очи и крехката й усмивка. Но беше за кратко. Тя продължи да говори с огорчение, като се докосна по челото с привичния си жест:

— Винаги имам нужда да доказвам, че съм най-добрата. — И добави мрачно: — Когато отворихме това място, Стефано ми показа как се мами с кантара, и аз първо му се развиках: ама че крадец, ето как си изкарваш парите, но после не можах да устоя и му показах, че съм се научила, и веднага открих мои си начини да лъжа и му ги показах, и все нови и нови начини ми идваха наум: всичките ви мамя, мамя в кантара и в хиляди други неща, мамя квартала, Лену̀, нямай ми доверие, не се доверявай на това, което говоря и правя.

Почувствах се неудобно. Променяше се за секунди, и бездруго вече не знаех какво иска. Защо сега ми говореше така? Не разбирах дали го е била решила, или думите й излизаха от устата, без да иска, в буен поток, в който намерението й — съвсем искрено — да заздрави връзката ни беше пометено на мига от друга, също искрена нужда да отрече, че тази връзка е специална: нали виждаш, държа се със Стефано, както и с теб, с всички правя така, правя и красиви, и грозни неща, и добро, и лошо. Кръстоса дългите си, тънки ръце, обгърна ги една с друга, стисна ги силно и попита:

— Чу ли, че Джилиола била казала, че снимката се е подпалила сама?

— Това са глупости, Джилиола ти има зъб.

Изсмя се и смехът й прозвуча като изщракване, сякаш нещо в нея внезапно се сгърчи.

— Усещам болка тук, зад очите, нещо като че ме натиска. Виждаш ли ги ножовете? Много са наточени, току-що ги взех от точиларя. Докато режа салам, си мисля колко кръв има в телата на хората. Ако натъпчеш нещата прекалено, се пукат. Или изпускат искри и се запалват. Доволна съм, че снимката ми в булчинска рокля се е подпалила. Трябваше да се подпали и сватбата, и магазинът, и обувките, и двамата Солара, всичко.

Осъзнах, че колкото и да се измята, да се пали и да вдига пушилка, не можеше да се измъкне: от деня на сватбата си насетне бе започнала да се чувства нещастна и чувството й се стоварваше отгоре с все по-голяма сила, неконтролируемо. Стана ми мъчно за нея. Казах й да се усмири, кимна ми в знак на съгласие.

— Трябва да се опиташ да се успокоиш.

— Помогни ми.

— Как?

— Бъди близо до мен.

— Аз това и правя.

— Не е вярно. Аз споделям с теб всичките си тайни, даже най-грозните, а ти нищо не ми казваш за себе си.

— Грешиш. Единственият човек, от когото нищо не крия, си ти.

Енергично заклати глава, за да отрече, и каза:

— Макар и да си по-добра от мен, макар и да знаеш повече неща, не ме оставяй.