Елена Феранте
Новото фамилно име (30)

29.

Тежаха много. Вкъщи открих, развълнувана, че не бяха като онези втора употреба, често вмирисани, каквито в миналото ми беше намирала госпожата, а бяха чисто нови, ухаещи на пресен печат, и между тях се подаваха речниците — „Дзингарели“, „Рочи“ и „Калонги-Георг“^[1], които старата учителка не беше успяла да ми набави.

Майка ми, винаги готова да реагира с пренебрежение, каквото и да ми се случеше, когато ме видя да разопаковам пакетите, се разплака. Тази необичайна реакция ме учуди и аз свенливо се приближих до нея да я погаля по ръката. Трудно е да се каже какво я беше разтърсило: може би безсилието й пред бедността ни, може би щедростта на жената на бакалина, не знам. Бързо се съвзе, измърмори нещо неясно и потъна в своите си неща за вършене.

В стаичката, в която спях с братята и сестра ми, си имах една допълнително добавена масичка, цялата на дупки от дървоядите, на която обикновено си пишех домашните. Подредих отгоре купчината учебници и при вида им в колони, подпрени на стената, усетих прилив на енергия.

Дните минаваха бързо. Върнах на Галиани книгите, които ми беше заела за през лятото, и тя ми даде други, още по-трудни. Четях ги старателно в неделите, но почти нищо не разбирах. Прокарвах поглед по всички редове, обръщах страниците, обаче сложният начин на изразяване ме отегчаваше и смисълът ми се губеше. През тази година, втора в лицея, се чувствах извънредно изморена от ученето и неясните четива в добавка, но беше благодарна, градивна умора.

Един ден Галиани ме попита:

— Кой вестник четеш, Греко?

Този въпрос ме накара да се почувствам неудобно точно както се случи по време на разговора ми с Нино на сватбата на Лила. За преподавателката ми беше в реда на нещата да правя вкъщи нещо, което в моята среда изобщо не се считаше за нормално. Как да й кажа, че баща ми не купува вестници и че аз никога не съм чела вестници? Не набрах смелост да й го кажа, а се опитах да си спомня по най-бързия начин дали Паскуале, който беше комунист, чете някой вестник. Излишно усилие. Тогава си спомних за Донато Сараторе, за Иския и плажа Маронти, спомних си също, че той пишеше за „Рим“.

— Чета „Рим“.

Госпожата ми отправи лека иронична усмивка и от следващия ден започна да ми носи своите вестници. Купуваше си два, понякога три, и след училище ми подаряваше един от тях. Аз й благодарях и се прибирах у нас, огорчена от допълнителното учебно натоварване, както възприемах нещата.

В началото оставях вестника някъде из къщи, като отлагах прочита за когато ще съм свършила с уроците, но до вечерта той изчезваше — баща ми си го присвояваше и го четеше в леглото или в клозета. Така че започнах да крия вестниците между учебниците си и ги изваждах чак през нощта, когато всички спяха. Понякога ставаше дума за „Унита“, друг път беше „Ил Матино“, или пък „Кориере дела сера“, но и трите ми се струваха трудни, беше, все едно ми се налага да следя с интерес комикси, чиито предишни броеве не съм чела. Прескачах от една колона на друга, повече по задължение, отколкото поради действителен интерес, и като всичко, което беше задължително в училище, се надявах, че каквото не разбирам днес, ако съм упорита и не се отказвам, ще го разбера утре.

В този период не се виждах много с Лила. Случваше се, веднага след училище, преди да хукна към нас да уча, да мина през новата бакалия. Тя знаеше колко съм гладна и бързо ми приготвяше добре гарниран сандвич. Докато дъвчех с настървение, подхвърлях на правилен италиански някои фрази, които бях запомнила наизуст от книгите или от вестниците на Галиани. Споменавах неща от сорта на „жестоката действителност в нацистките лагери за масово изтребление“, или „онова, което хората са могли да направят и което могат да извършат в отговор и днес“, или „атомната заплаха и наложителният мир“, или съобщавах факти от типа „усилието да пречупим мощта на природата с измислени от нас технически средства се е превърнало в по-голям проблем от самата мощ на природата“, говорех за „необходимостта от култура, която да се пребори и да премахне страданията“, за идеята, че „религията ще изчезне от човешкото съзнание, когато най-после бъде изграден свят на равнопоставени хора, без класови различия и с непоклатимо научно схващане за обществото и живота въобще“. Говорех й за тези и други неща, за да й докажа, че се нося уверено към целта да завърша с осмици по всичко, но и защото не знаех на кого другиго да ги кажа, а пък и се надявах да ми отговори по някакъв начин и да се върнем към стария ни навик да обсъждаме заедно нещата. Тя обаче почти нищо не казваше, даже изглеждаше смутена, сякаш не разбира добре за какво й говоря. Или, ако подхвърлеше нещо, то беше, за да се стигне накрая до връщането на дневен ред на една нейна фикс идея, която — не разбирах защо — бе започнала отново да я гложди. Заговаряше за произхода на парите на дон Акиле и на Солара и не й пречеше да го прави в присъствието на Кармен, която бързаше да се съгласи с нея. Но щом влезеше клиент, млъкваше, ставаше безкрайно любезна и ефективна — режеше, мереше, прибираше парите.

Веднъж остави чекмеджето отворено и се втренчи в парите. Беше в много лошо настроение и заяви:

— Тези ги печеля с труда си и с труда на Кармен. Но нищо тук вътре не е мое, Лену̀, постигнато е с парите на Стефано. А Стефано си е натрупал парите с помощта на парите на баща си. Без онова, което дон Акиле е бил скътал под дюшека от черна борса и лихварство, днес нямаше да го има това тук, нямаше да го има и обущарското ателие. И не само това. Стефано, Рино и баща ми нямаше да продадат и една обувка без парите и връзките на семейство Солара, лихвари и те. Ясно ли е в какво се забърках?

Ясно беше, но не разбирах за какво й беше да ги говори тези неща.

— Минали работи — казах й и й припомних изводите, до които бе стигнала, когато се сгоди за Стефано. — Това, за което говориш, е зад гърба ни. Ние сме нещо друго.

Тя обаче, въпреки че беше измислила тази теория, не изглеждаше убедена. Помня много добре изречението, което произнесе на диалект:

— Вече не одобрявам това, което направих и което правя сега.

Предположих, че може да се е виждала пак с Паскуале, той винаги е бил на подобно мнение. Реших, че отношенията между тях са се заздравили, защото Паскуале ходеше с Ада, продавачка в стария магазин, и беше брат на Кармен, която работеше в новата бакалия с Лила. Тръгнах си недоволна и едва успявах да възпра онова чувство от детството ми, когато страдах, че Лила и Кармела са се сприятелили и се опитват да странят от мен. Успокои ме ученето до късно.

Една нощ, докато четях вестник „Ил Матино“ и очите ми се затваряха от умора, едно неподписано каре ме удари като електрически ток и ме събуди. Не можех да повярвам: ставаше дума за магазина на Пиаца деи Мартири, хвалеха плаката, върху който бяхме работили с Лила.

Четях и препрочитах, още си спомням някои редове: „Девойките, които управляват уютно обзаведения магазин на Пиаца деи Мартири, не пожелаха да ни разкрият името на художника. Жалко. Който и да е измислил това необичайно съчетание от фотография и цвят, има авангардно въображение, което с ангелска наивност, но и с рядко срещана енергия подчинява материята на една интимна, могъща болка“. По-нататък следваха недвусмислени хвалебствия за обувния магазин, „явен признак за динамиката, с която се развива в последните години неаполитанският предприемачески дух“.

Не можах да мигна.

След училище хукнах при Лила. Магазинът беше празен, Кармен беше отишла при майка си Джузепина, защото не се чувствала добре, а тя говореше по телефона с някакъв доставчик от провинцията, който не й беше докарал моцарела или провола, или не помня какво. Стъписах се, когато я чух да крещи и да използва нецензурни думи. Помислих си, че може би човекът от другата страна на линията е възрастен, че ще се обиди и ще изпрати някой от синовете си да й отмъсти. Защо, помислих си, трябва винаги да прекалява. Когато приключи разговора, изсумтя непочтително и се обърна към мен, като се оправдаваше:

— Ако не им говоря така, даже не ме изслушват.

Показах й вестника. Погледна го разсеяно и каза:

— Това съм го виждала.

Обясни ми, че било инициатива на Микеле Солара, който действал, без да се посъветва с никого, както обикновено. Погледни, каза ми, отиде до касата и взе от чекмеджето две измачкани изрезки, които ми подаде. В тях също се говореше за магазина на Пиаца деи Мартири. Едната статийка беше излязла в „Рим“ — авторът се захласваше да хвали двамата Солара, но изобщо не споменаваше плаката. Другата статия беше на цели три колони в „Нощен Неапол“, човек можеше да си помисли, че става дума не за магазин, а за дворец. Обстановката беше описана на високопарен италиански, възхваляващ мебелировката, пищното осветление, прекрасните обувки и особено учтивостта, деликатността и привлекателността на двете грациозни нимфи, госпожица Джилиола Спанюоло и госпожица Джузепина Карачи, възхитителни, едва разцъфнали девойки, управляващи съдбините на това начинание, което заема едно от водещите места на и бездруго цветущата търговска сцена в нашия град. Чак накрая се споменаваше плакатът, но само в няколко реда, и то заклеймяващи. Авторът на статията го определяше като „груба цапаница, фалшива нота в пищната, елегантна обстановка“.

— Видя ли кой го е написал? — попита Лила подигравателно.

Статийката в „Рим“ беше подписана с Д. С., а под тази в „Нощен Неапол“ стоеше името на Донато Сараторе, бащата на Нино.

— Да.

— Какво ще кажеш?

— Какво да кажа?

— Какъвто бащата, такъв и синът, това трябва да кажеш.

Засмя се, но не й беше весело. Обясни ми, че поради растящия успех на обувките „Черуло“ и на магазина „Солара“ Микеле решил да даде гласност на начинанието и бил направил някой и друг подарък тук и там, благодарение на което местните вестници с готовност публикували хвалебствени думи. Реклама, общо взето. Платена. Няма нужда да ги чете човек. В тия статии няма и една вярна дума.

Стана ми неприятно. Не ми се понрави, че развенча вестниците, които аз така старателно се опитвах да чета, като се лишавах от сън. Нито пък ми хареса, че подчерта родството между Нино и автора на статиите. Защо беше нужно да поставя Нино наравно с баща му, този помпозен драскач и автор на измислици?