Елена Феранте
Новото фамилно име (28)

27.

В деня на откриването Лила пристигна на Пиаца деи Мартири, седнала в кабриолета до мъжа си. Когато слезе от колата, прочетох в несигурния й поглед, че очаква неприятности. Превъзбудата от дните, в които работихме по плаката, беше отминала и тя си бе възвърнала болнавия вид на жена, забременяла против волята си. И все пак беше се постарала с облеклото, изглеждаше като излязла от страниците на модно списание. Веднага се отдръпна от Стефано и ме повлече да разглеждаме витрините на Виа деи Миле.

Поразходихме се малко. Беше напрегната, непрекъснато ме питаше дали всичко й е наред.

— Спомняш ли си — подхвана изведнъж — онова момиче, облечено в зелено, с бомбенцето?

Спомнях си я. Спомнях си смущението, което изпитахме, когато я видяхме на същата тази улица преди години, и сбиването между нашите момчета и момчетата от този квартал, и намесата на братята Солара, и Микеле с железния прът, и страха. Разбрах, че иска да чуе нещо успокоително, и подхвърлих:

— Беше само въпрос на пари, Лила. Днес всичко е различно, ти си много по-красива от момичето в зелено.

Но си помислих: не е вярно, лъжа те. Имаше нещо коварно в този вид неравенство, вече бях наясно. Нещо дълбоко под повърхността, нещо, което се простираше отвъд парите. Не стигаха касите на двете бакалии, нито тази на обущарското ателие или на магазина за обувки, за да прикрият произхода ни. И Лила, дори да започнеше да взима още повече пари от чекмеджето, отколкото досега, и милиони да вземеше — трийсет, четиресет дори, — нямаше да успее. Аз го бях забелязала и най-накрая имаше нещо, което знаех по-добре от нея, научила го бях не из тези улици, а пред училище, когато видях момичето, дошло да чака Нино. То ни превъзхождаше ей така, без да иска. И това беше непоносимо.

Върнахме се в магазина. Следобедът преминаваше почти като сватба: храна, сладкиши, много вино; всички си бяха сложили дрехите от сватбата на Лила — Фернандо, Нунция, Рино, цялото семейство Солара, Алфонсо, ние, момичетата — аз, Ада, Кармела. Струпаха се безредно паркирани коли, магазинът се напълни, глъчката от гласове нарасна. Джилиола и Пинуча се състезаваха една с друга в държанието си на домакини, всяка се опитваше да вземе връх над другата, напрегнати до изнемога. Над вещите и хората царстваше плакатът със снимката на Лила. Някои се спираха да го разгледат с интерес, други хвърляха скептичен поглед, имаше и такива, които дори се смееха. Аз не успявах да откъсна очи от него. Лила беше неузнаваема. Останала бе една фигура, съблазнителна и ужасяваща, образът на едноока богиня, изложила красиво обутите си крака в центъра на салона.

Най-голямо впечатление сред тълпата ми направи Алфонсо, толкова беше оживен, весел, елегантен. Никога не го бях виждала такъв, нито в училище, нито в квартала, нито в магазина за колбаси; Лила също продължително го измери с учуден поглед. Казах й със смях:

— Направо не е той.

— Какво е станало с него?

— Не знам.

Алфонсо беше истинската добра новина през онзи следобед. Нещо дремещо в него се събуди тогава, в осветения, като че бяхме посред бял ден, магазин. Сякаш изведнъж бе открил, че тази част от града го кара да се чувства добре. Стана извънредно подвижен. Видяхме го да подрежда едно или друго, да завързва разговор с елегантните хора, които влизаха от любопитство и разглеждаха стоката или пък си взимаха по сладкиш и чаша вермут. В даден момент дойде при нас и с непринуден тон ни похвали без колебание за работата ни по снимката. Чувстваше се дотолкова вътрешно освободен, че надви предишната си срамежливост и каза на снаха си:

— Винаги съм знаел, че си опасна — и я целуна по бузите.

Изгледах го учудено. Опасна ли? Какво беше разбрал от плаката, което аз не бях? Значи Алфонсо умееше да не съди повърхностно? Да използва въображението си? Дали пък, помислих си, истинското му бъдеще ще се окаже не в учението, а в тази богаташка част на града, където ще може да използва малкото научено в училище? О, да, в него се криеше друг човек. Беше различен от всички момчета в квартала и най-вече беше различен от Стефано, който се беше дръпнал в ъгъла, седнал на един пуф, мълчалив, но готов да отправя спокойни усмивки към тези, които го заговореха.

Дойде вечерта. Внезапно отвън се разля силна светлина. Всичките Солара — дядо, баща, майка, синове — хукнаха навън да видят, обзети от шумен роднински ентусиазъм. Всички излязохме на улицата. Над витрините и над входа блестеше надписът: СОЛАРА.

Лила направи физиономия и ми каза:

— Отстъпиха и за това.

Побутна ме с неохота към Рино, който изглеждаше най-доволен от всички, и го попита:

— Ако обувките са „Черуло“, защо магазинът е „Солара“?

Рино я хвана под ръка и тихо й каза:

— Лина, защо винаги искаш всичко да скапеш? Ти спомняш ли си в какво ме забърка преди години точно на тоя площад? Какво да направя, още проблеми ли искаш? Един път поне си затрай. Тук сме, в центъра на Неапол, и сме собственици. Всичките ония тъпанари, дето искаха да ни бият преди три години, виждаш ли ги сега? Спират, оглеждат витрините, влизат, взимат си сладкишче. Не ти ли стига? Обувки „Черуло“, магазин „Солара“. Какво искаш да пише отгоре, „Карачи“ ли?

Лила измъкна ръката си и му каза, без да го напада:

— Аз съм се успокоила. Достатъчно, за да ти кажа повече нищо да не ми искаш. Какви ги вършиш? Взимаш пари назаем от госпожа Солара ли? И Стефано ли взима? Затънали сте в дългове ли, та се съгласявате с всичко? Отсега нататък всеки за себе си, Рино.

Остави ни и двамата и отиде право при Микеле Солара с кокетна, радостна походка. Видях я да се отдалечава с него по площада и да завиват покрай каменните лъвове. Видях и че мъжът й я следеше с поглед. Видях, че не откъсва очи от нея през цялото време, докато тя и Микеле се разхождаха и си бъбреха. Видях Джилиола да побеснява и да говори дълго на ухото на Пинуча, докато и двете я наблюдаваха.

Междувременно магазинът се опразни и някой изгаси големия, ярко светещ надпис. На площада стана тъмно за миг, после отново се открои уличното осветление. Лила остави Микеле със смях, но когато влезе в магазина, внезапно доби мъртвешки вид и се затвори в килерчето с тоалетната.

Алфонсо, Марчело, Пинуча и Джилиола започнаха да разтребват магазина. Отидох да им помогна.

Лила излезе от тоалетната и Стефано, все едно я бе дебнал, веднага я хвана за ръката. Тя се измъкна с неприязън и дойде при мен. Беше крайно бледа, прошепна ми:

— Тече ми малко кръв. Какво значи, че бебето е мъртво ли?