Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Storia del nuovo cognome, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Вера Петрова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Новото фамилно име
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17 ноември 2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0121-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530
История
- — Добавяне
26.
Прекарахме последните дни на септември затворени в магазина, ние двете и трима работници. Прекрасни часове на игра, изобретателност, свобода, каквито не бяхме изживявали така, заедно, от детството си. Лила ме въвлече в своята шеметна треска. Купихме лепило, лакове, четки. Залепихме с крайна прецизност (взискателна беше) изрезките от черен картон. Съединихме с червени и сини линии останалите части от снимката и тъмните облаци, които я закриваха. Лила си я биваше с формите и цветовете открай време, но сега извършваше нещо повече, не знаех точно какво е, но постепенно увлече и мен.
За известно време имах чувството, че е предизвикала тази ситуация като символичен завършек на годините, започнали със скиците на обувките, когато още беше момиченцето Лина Черуло. И все още съм на мнение, че радостта от онези дни до голяма степен се дължеше на факта, че успяхме да се освободим от мисълта какво се случва в живота ни — в нейния, в нашия, — на способността ни да се издигнем над самите себе си, да се усамотим с едничката, проста цел да постигнем визуален синтез. Забравихме за Антонио, за Нино, за Стефано, за двамата Солара, за проблемите ми в училище, за бременността й, за напрежението между нас двете. Спряхме времето, изолирахме пространството, остана само играта с ножицата, лепилото, картончетата и цветовете: игра на творческо единство.
Но имаше и друго. Скоро си спомних глагола, който използва Микеле: зачеркна се. Възможно бе, да, напълно бе възможно черните ленти в крайна сметка да отделят обувките и да ги направят по-видими: младият Солара не беше глупав, имаше набито око. Но на моменти все по-осезателно усещах, че не това беше истинската причина да лепим и да оцветяваме. Лила беше щастлива и все повече ме увличаше в ожесточената си наслада главно защото внезапно беше открила, може би без да си дава сметка, възможността да даде израз на обхваналия я срещу самата нея бяс, появата, вероятно за пръв път в живота й, на необходимостта — и тук глаголът, използван от Микеле беше подходящ — да се зачеркне.
Днес, в светлината на всички последвали събития съм сигурна, че нещата се развиха точно така. С черни картончета, със зелени и виолетови кръгове, които трасираше около части от тялото си, с кървавочервените линии, с които се разрязваше на части и ме караше да я разрязвам и аз, Лила постигна своето саморазрушение като визия и я поднесе на погледите на всички в закупеното от Солара място, където да излагат и да продават нейните обувки.
Възможно е самата тя да ми е внушила това усещане, да го е мотивирала. Докато работехме, взе да ми разказва кога е започнала да осъзнава, че вече е госпожа Карачи. В началото почти нищо не разбирах от това, което ми говореше, сториха ми се само досадни пояснения. Както е известно, първото, което ние, момичетата, правим, когато се влюбим, е да си представим как би звучало името ни, съчетано с презимето на любимия. Аз например още пазя една тетрадка от четвърти гимназиален клас, на чиито страници се бях упражнявала да се подписвам Елена Сараторе, и много добре си спомням как наричах себе си с това име, което излизаше като лек полъх от устните ми. Но не това имаше предвид Лила. Скоро разбрах, че споделя с мен тъкмо обратното и че никога не й беше хрумвало да си прави подобни експерименти като мен. Каза ми, че формулировката на новото й име в началото не я била впечатлила особено: Рафаела Черуло, по мъж Карачи. Нищо вдъхновяващо, но и нищо страшно. В началото това по мъж Карачи я занимавало не повече от упражнение по логичен анализ като тези, с които ни мъчеше госпожа Оливиеро в началното училище. Какво беше това, обстоятелствено пояснение за начин ли, за място ли? Означаваше, че вече не живее с родителите си, а у Стефано, така ли? Означаваше, че на вратата на новия дом, в който се нанесе, ще има месингова табелка с името Карачи ли? Че ако аз реша да й пиша, ще трябва да адресирам писмото вече не до Рафаела Черуло, а до Рафаела Карачи ли? Че от Рафаела Черуло, по мъж Карачи скоро щеше да изчезне Черуло, по мъж и тя самата щеше да се нарича и да се подписва само Рафаела Карачи, и щеше да е необходимо децата й да си напрегнат паметта, за да си спомнят презимето на майка си по баща, а внуците й нямаше изобщо да го знаят ли?
Да. Така беше прието. Значи, всичко беше според правилата. Но Лила, както обикновено, не беше спряла дотам, а беше продължила нататък. Докато се трудехме с четките и лаковете, ми разказа, че започнала да разчита в тази формулировка обстоятелствено пояснение не само за място, а и за цел, все едно Черуло, по мъж Карачи означава нещо като Черуло отива при Карачи, втурва се, погълната е и се разтваря там. И като се тръгне от неочаквания избор на Силвио Солара за кум, през влизането в ресторанта на Марчело Солара, представете си, с обувките, които Стефано изглеждаше, че счита за повече от свещена реликва, през сватбеното й пътешествие и изядения бой, докато се стигне до окупирането на празнината, която чувстваше вътре в себе си, от онова живо нещо, поискано от Стефано, бе завладяна в нарастващ ритъм от едно непоносимо чувство, от една все по-осезаема сила, която сякаш я трошеше на парчета. Това й усещане се беше задълбочило, беше взело връх. Победената Рафаела Черуло беше загубила образа си и се беше претопила в този на Стефано, превърната в подчинена негова функция — госпожа Карачи. Именно тогава започнах да виждам по плаката доказателства за думите й. „Нещата са още в процес“, промълви. И продължавахме да лепим картон и да оцветяваме. Но какво всъщност правехме, в какво й помагах?
Накрая силно озадачените работници окачиха плаката на стената. Не си го признахме, но ни стана тъжно, че играта е приключила. Изчистихме целия магазин. Лила промени още веднъж мястото на един диван и няколко пуфа. След което отстъпихме назад към входа, за да се насладим на труда си. Тя се разсмя така, както отдавна не я бях чувала да се смее, от сърце, самоподигравателно. А аз бях толкова погълната от горната част на плаката, в която главата на Лила вече не се виждаше, че не успявах да възприема цялото. Там, горе, се подаваше само едното й будно око, заградено в тъмно среднощно синьо и в червено.