Елена Феранте
Новото фамилно име (26)

25.

Книжарката привидно не се обезпокои кой знае колко от раната на Линда, но когато я попитах дали на следващия ден да мина да взема децата в обичайния час, ми отговори, че на децата им е дошъл малко в повече плажът това лято и че вече няма нужда от мен.

Премълчах си пред Лила, че съм загубила работата си. А и тя така и не ме попита какво се е случило, дори не попита как е Линда и брадичката й. Когато я видях отново, беше свръхзаета с откриването на новата бакалия и ми заприлича на спортистите, когато по време на тренировка скачат на въже и трескаво усилват ритъма.

Замъкна ме в печатницата, където беше поръчала значителен брой листовки с реклама за откриването на новия магазин. Накара ме да отида до свещеника, за да уговоря час за водосвет на помещението и на стоката. Съобщи ми, че е назначила Кармела Пелузо на много по-висока заплата, отколкото й давали в галантерията. И най-вече държеше да ми съобщи, че за всичко, съвсем за всичко води война със съпруга си, с Пинуча, със свекърва си, с брат си Рино. Но не ми се стори особено нападателна. Говореше тихо, изразяваше се само на диалект и правеше хиляди други неща, които изглеждаха по-важни от това, за което говори. Изброи мизериите, които доведени и кръвни роднини й погаждаха.

— Успяха да озаптят Микеле — каза ми, — както озаптиха Марчело. Послужиха си с мен, за тях не съм човек, а вещ. Ще им дадем Лина, ще я сложим на стената, тя и без това е кръгла нула.

Докато говореше, очите й шареха и блестяха, под тях имаше виолетови кръгове, кожата на слепоочията й беше изопната до крайност и от време на време се усмихваше за кратко с внезапни нервни усмивки, които откриваха зъбите й. Но не й се хванах. Струваше ми се, че зад тази войнствена активност се криеше човек, останал без сили, в търсене на изход.

— Какво смяташ да правиш? — попитах я.

— Нищо. Само знам, че ако им се ще да се разпореждат както им скимне със снимката ми, ще трябва да минат през трупа ми.

— Остави, Лила. В края на краищата ще е хубаво, помисли: само актрисите ги слагат на плакати.

— Аз да не би да съм актриса?

— Не си.

— Тогава? Мъжът ми като е решил да се продаде на двамата Солара, и мен ли има право да продаде, според теб?

Опитах се да я вразумя, опасявах се, че Стефано ще изгуби търпение и ще я набие. Казах й го, а тя се разсмя: откакто беше бременна, мъжът й не смеел и шамар да й удари. Но ето че точно докато произнасяше това изречение, ме налегна подозрението, че снимката е само извинение, че всъщност искаше да ги накара всички да побеснеят, да я пребият от бой и Стефано, и братята Солара, и Рино, да ги докара дотам, че насила да изтръгнат от нея цялата непоносимост и болка, и живота, който носеше в себе си.

Моето предположение се затвърди вечерта по време на откриването на бакалията. Беше облечена по възможно най-небрежния начин, държа се с мъжа си пред всички като с прислужник. Отпрати свещеника, който ме бе накарала да поръчам, без да му даде възможност да направи водосвет, само презрително му пъхна в ръката някакви пари. Захвана се да реже сурова шунка и да я пъха в хлебчета, които раздаваше безплатно на когото й падне заедно с чаша вино. Този ход имаше такъв успех, че още с отварянето си бакалията се напълни с хора, тя и Кармела бяха буквално обсадени и се наложи Стефано, който се беше облякъл много официално, да се включи да им помага, за да се справят с положението, и понеже беше без престилка, се омаза целият.

Когато се прибрали вкъщи съсипани, мъжът й й направил сцена и Лила се опитала по всякакъв начин да го предизвика да побеснее. Разкрещяла се, че ако иска някоя, която да му се подчинява, не е познал, че тя не е нито майка му, нито сестра му и че винаги ще си има ядове с нея. И подхванала със Солара и историята със снимката, като го обидила лошо. Той отначало я оставил да говори, после й отвърнал с още по-тежки обиди. Но не я ударил. Когато на следващия ден ми разправи какво се е случило, й казах, че Стефано, макар и да си има недостатъци, без съмнение я обича. Тя отрече.

— Само от това разбира — заяви, като потри палец и показалец един в друг. Действително, всички в новия квартал вече знаеха за бакалията, беше пълна с клиенти още от сутринта. — Чекмеджето на касата вече е пълно. И заслугата е моя. Нося му богатство, нося детето му, какво друго иска?

— Какво друго искаш ти? — попитах я с нотка на гняв, от което се стреснах; веднага й се усмихнах с надеждата, че не е забелязала.

Помня, че доби отнесен вид, пипна челото си с пръсти. Може би и тя не знаеше какво иска, само чувстваше, че не може да си намери място.

С наближаването на другото откриване — на магазина на Пиаца деи Мартири — стана непоносима. А може би този епитет е преувеличен. Да кажем, че стоварваше върху всички нас, включително върху мен, вътрешния смут, който я глождеше. От една страна, правеше живота на Стефано същински ад, заяждаше се със свекърва си и със зълва си, ходеше при Рино и се караше с него пред работниците и пред Фернандо, който се бъхтеше още по-приведен от обикновено и се правеше, че не чува; от друга, тя самата си даваше сметка, че се заплита все повече в собственото си недоволство, без да може да излезе от това състояние, и се случваше да я хвана как седи в новата бакалия, в редките моменти, в които нямаше работа или не се занимаваше с доставчици, с ръка на челото или в косите, като да спре кръв от рана, с израза на човек, който се опитва да си поеме дъх.

Един следобед си бях вкъщи, беше все така горещо, макар че наближаваше краят на септември. Скоро започвахме училище, усещах, че дните се изнизват. Майка ми ме кореше, че прекарвам дните си в безделие. Нино кой го знае къде беше, в Англия или в онова тайнствено място, университета. Нямах си вече Антонио, нито се надявах, че мога да бъда пак с него, беше заминал войник заедно с Енцо Скано и се беше сбогувал с всички, освен с мен. Чух да ме викат от улицата, беше Лила. Очите й блестяха като от треска, каза ми, че била намерила решение.

— Какво решение?

— За снимката. Ако искат да я сложат, ще трябва да го направят, както аз кажа.

— А ти какво казваш?

Не ми обясни, може би за момента и на нея не й беше ясно. Но знаех какъв човек е и разпознах на лицето й израза, който добиваше, когато от едно тъмно дъно вътре в нея пристигаше сигнал и прогаряше мозъка й. Поиска да отида с нея привечер до Пиаца деи Мартири. Там щяха да бъдат братята Солара, Джилиола, Пинуча и брат й. Искаше да й помогна, да я подкрепя; разбрах, че има наум нещо, което би я издигнало над непрекъснатите битки, които водеше: мощен отдушник, който да освободи докрай натрупаното в нея напрежение, или пък просто начин да освободи главата и тялото й от задръстената енергия.

— Добре — казах, — но обещай ми, че няма да вършиш щуротии.

— Обещавам.

След като затвориха магазините, тя и Стефано минаха да ме вземат с колата. От малкото думи, които си размениха, разбрах, че мъжът й също няма представа какво си е наумила и че присъствието ми този път, вместо да го успокои, го тревожи. Най-накрая Лила беше проявила стговорчивост. Беше му казала, че ако не може да се избегне използването на снимката, то поне искаше да каже мнението си как да я поставят.

— Имаш предвид рамкиране, избор на стена, осветление? — попита я.

— Ще видя.

— След това обаче стига, Лина.

— Да, стига.

Беше хубава, прохладна вечер, яркото осветление, блеснало в магазина, се разстилаше навън върху площада. Още отдалеч се виждаше огромната снимка на Лила, поставена на централната стена. Стефано паркира и влязохме сред кутии с обувки, все още натрупани безразборно, бидони с боя, стълби. Марчело, Рино, Джилиола и Пинуча бяха видимо намръщени: по различни причини не им се занимаваше за пореден път с капризите на Лила. Единственият, който ни посрещна с подигравателна сърдечност и се обърна към приятелката ми със смях, беше Микеле.

— Драга госпожо, ще ни осветлиш ли най-накрая какво ти се върти в главата или искаш само да ни провалиш вечерта?

Лила огледа подпряния на стената плакат и поиска да го разположат на пода. Марчело предпазливо попита, мрачен и срамежлив, какъвто винаги е бил начинът му да се обръща към Лила:

— С каква цел?

— Ще ви покажа.

Рино се намеси:

— Лила, не се прави на идиот. Знаеш ли колко ни е струвало това? Ако го развалиш, мисли му.

Двамата Солара положиха плаката на пода. Лила се огледа със сбърчено чело и присвити на цепки очи. Търсеше нещо, за което знаеше, че е там някъде, може би самата тя го беше купила. Забеляза в един ъгъл едно руло черен картон, взе от един рафт една голяма ножица и кутийка кабарчета. После, със същия израз на крайна концентрация, с който се изолираше от всичко наоколо, се върна при плаката. Пред озадачените ни погледи, а някои направо враждебни, със сръчната точност, която ръцете й винаги са имали, наряза ивици черна хартия и ги закрепи тук-там върху снимката, като ме призоваваше да й помогна с едва загатнати жестове или само с поглед.

Намесих се да помогна с нарастващо желание, както когато бяхме малки. Колко вдъхновяващи бяха тези моменти, колко обичах да съм до нея, да вниквам в намеренията й, да съумявам да ги предвиждам. Усетих, че вижда нещо, което още го няма, и че се е заела да го направи видимо и за нас. Изпитах радост, почувствах състоянието на пълнота, което я бе обзело и което извираше от пръстите й, докато стискаше ножицата и закрепваше черните ленти с кабарчета.

Накрая се опита сама, все едно нямаше никой друг наоколо, да повдигне плаката, но не успя. Марчело се намеси с готовност, помогнах и аз и го опряхме на стената. След това всички отстъпихме назад към входа — кой с подхилкване, кой навъсен, кой изумен. Образът на Лила изглеждаше жестоко накълцан. Беше изчезнала голяма част от главата, също и от корема. Оставаше едно око, ръката, върху която се подпираше брадичката, сияйното петно на устата, диагонални ленти от торса, линията на преметнатите един върху друг крака, обувките.

Започна Джилиола, която едвам сдържаше гнева си:

— Такова нещо не мога да сложа в моя магазин.

— Съгласна съм — избухна Пинуча. — Тук трябва да продаваме, а не да гоним хората с това плашило. Рино, кажи нещо на сестра си, ако обичаш.

Рино се направи, че не й обръща внимание, но се обърна към Стефано, все едно вината за случващото се беше на зет му:

— Казах ти, че с нея няма какво да спориш. Казваш й да или не, и толкоз, иначе нали виждаш какво става? Само си губим времето.

Стефано не му отговори, гледаше втренчено подпряния на стената плакат и явно търсеше изход от положението. Попита ме:

— Ти какво мислиш, Лену̀?

Казах на италиански:

— На мен много ми харесва. Е, да, не бих го сложила в квартала, там не му е мястото. Но тук е друго нещо, ще привлича вниманието, ще се хареса. Точно миналата седмица гледах в „Споделено“, че в къщата на Росано Браци има подобна картина.

Като ме чу, Джилиола още повече се ядоса.

— Какво искаш да кажеш? Че Росано Браци всичко разбира, че и вие двете всичко разбирате, а аз и Пинуча не?

В този момент усетих, че се задава опасност. Достатъчно ми беше да хвърля поглед към Лила, за да си дам сметка, че ако при пристигането ни в магазина е била склонна да отстъпи, в случай че опитът й не даде добър резултат, то сега, когато бе постигнала своето и бе произвела този нелеп образ, нямаше да отстъпи и на милиметър. Почувствах, че в минутите, в които беше работила над снимката, се бяха прекъснали някои връзки. В този момент бе погълната от прекомерно избистреното виждане за самата себе си и щеше да й е нужно време да се отдръпне обратно в измерението на жената на бакалина; нямаше да приеме дори въздишка на несъгласие. Още докато Джилиола говореше, тя вече промърмори: или така, или нищо, идеше й да се кара, да къса, да троши, като нищо щеше да й се нахвърли с ножицата.

Надявах се на солидарна намеса от страна на Марчело. Той обаче мълчеше, стоеше с наведена глава: разбрах, че в този момент всякакъв остатък от чувствата му към Лила се изпарява, че не може повече да я следва с някогашната отчаяна страст. Намеси се брат му, който попари приятелката си с възможно най-агресивния тон:

— Млъкни малко — каза й.

Щом тя се опита да възрази, й повтори заплашително, без дори да я погледне, с поглед, насочен в плаката:

— Млъкни, Джилио̀.

После се обърна към Лила:

— На мен ми харесва, драга ми госпожо. Нарочно се зачеркна, и разбрах защо: за да се види добре бедрото и да стане видно колко добре стоят тия обувки под женско бедро. Браво. Голяма досадница си, обаче като правиш нещо, го правиш като хората.

Мълчание.

Джилиола избърса с върха на пръстите си безмълвните сълзи, които не можеше да сдържи. Пинуча се втренчи в Рино, втренчи се в брат си, като да им каже: говорете, защитете ме, не оставяйте тая идиотка да ми се качи на главата. Стефано обаче меко промърмори:

— Да, и аз мисля, че е добре.

А Лила веднага каза:

— Не е завършено.

— Какво още искаш да правиш? — изстреля Пинуча.

— Трябва да добавя малко цвят.

— Цвят ли? — измънка Марчело, все по-объркан. — След три дни отваряме.

Микеле се засмя.

— Ако трябва да изчакаме малко, ще изчакаме. Захващай се за работа, прелюбезна госпожо, прави каквото трябва.

Този властен тон на човек, който решава нещата, не се хареса на Стефано.

— Новата бакалия е отворена — каза, за да напомни, че Лина му трябва там.

— Оправяй се — отговори му Микеле, — тук имаме по-интересни неща за вършене.