Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storia del nuovo cognome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Новото фамилно име

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 17 ноември 2017

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0121-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530

История

  1. — Добавяне

24.

През следващите дни за Лила настъпи период на трескава дейност. Започна с новата бакалия — захвана се с нея, все едно беше най-важното нещо на света. Будеше се рано, преди Стефано. Повръщаше, правеше кафе, пак повръщаше. Той беше станал много грижовен и предлагаше да я кара с автомобила, но Лила отказваше, заявяваше, че иска да се разходи, и излизаше в прохладния сутрешен въздух, преди да напече жегата, по пустите улици и между новопостроените блокове, повечето още празни, до магазина, който беше в процес на обзавеждане. Вдигаше ролетката и изтъркваше боята от пода в очакване на служителите и доставчиците, които носеха кантари, машини за рязане и всичко необходимо за обзавеждането, даваше нареждания къде да ги поставят, самата тя местеше някои от тях, за да изпробва по-ефикасни позиции. Командваше мъжища със заплашителен вид и момчета без обноски, а те се оставяха да ги върти на пръста си, без да протестират. И понеже, още преди да се доизкаже, сама се захващаше с тежки задачи, те се провикваха разтревожено: госпожо Карачи, и се втурваха да й помагат.

Въпреки жегата, която изпиваше силите на всички, Лила не се задоволи само с магазина в новия квартал. Понякога отиваше със зълва си до строителната площадка на Пиаца деи Мартири, обикновено ръководена от Микеле, но нерядко и от Рино, който се чувстваше в правото си да надзирава работата и в качеството си на производител на обувките „Черуло“, и като шурей на Стефано, който пък беше съдружник на двамата Солара. И там Лила не стоеше мирна. Наблюдаваше пространството, качваше се по бояджийската стълба, за да го види отгоре, после слизаше и започваше да мести предмети. В началото всички се опитваха да й се опрат, но скоро отстъпваха неохотно един след друг. Макар и да беше най-саркастичен и враждебно настроен, Микеле веднага се показа най-склонен да оцени предимствата на промените, които налагаше Лила.

— Ей, госпожо — казваше й на шега, — ела да ми пренаредиш и бара, ще ти платя.

Тя, разбира се, хич и не помисляше да се захваща с бара на Солара, но когато създаде достатъчно бъркотия на Пиаца деи Мартири, премина към царството на семейство Карачи, стария магазин за меса и колбаси, и се залости там. Накара Стефано да изпрати Алфонсо вкъщи, за да учи за поправителните изпити, и подтикна Пинуча все по-често да ходи, придружавана от майка си, да се бърка в работата на Пиаца деи Мартири. Тогава малко по малко — днес едно, утре друго — организира двете съседни помещения на магазина в стария квартал по начин, който да направи работата в тях по-ефективна. За кратко време доказа, че няма нужда нито от Мария, нито от Пинуча, натовари Ада с повече отговорност и успя да убеди Стефано да й увеличи заплащането.

Почти винаги, когато в късния следобед се връщах от „Сий Гарден“ и отивах да оставя децата на книжарката, минавах през бакалията да видя как е Лила и дали вече си личеше коремът й. Беше нервна, тенът на лицето й не беше здрав. На внимателните ми въпроси за бременността й или не ми отговаряше, или ме дръпваше вън от магазина и ми говореше несвързани неща от сорта: „Не ми се говори, това си е болест, вътре в мен има празнина, която ми тежи“. И започваше да ме осведомява за двата магазина, новия и стария, и за Пиаца деи Мартири по онзи екзалтиран начин, който беше нейната техника да ми внуши, че на тези места се случват прекрасни неща, а аз, горката, ги пропускам.

Но номерата й вече ги знаех, слушах я, без да й вярвам, макар че накрая винаги оставах хипнотизирана от енергията, с която играеше ролята на слугиня и на господарка едновременно. Лила беше способна да говори в едно и също време с мен, с клиентите, с Ада, без да спира да увива, да реже, да мери, да взима и да връща пари. Цялата се раздаваше в думи и жестове, докато останеше без сили, като че наистина водеше неспирна борба, за да забрави онази тежест, която определяше с неадекватния израз „празнина отвътре“.

И все пак най-много ме впечатли нехайното й отношение към парите. Отиваше до касата и взимаше, колкото иска. Парите за нея бяха това чекмедже, ковчежето от детството ни, което се отваря и предлага съдържанието си. В редките случаи, когато парите от касата не й достигаха, беше достатъчно да хвърли поглед към Стефано. Той, който, изглежда, се бе върнал към щедрата готовност от времето, когато бяха сгодени, повдигаше престилката, изваждаше издутия си портфейл от задния джоб на панталона си и питаше: „Колко ти трябват?“. Лила му правеше знак с пръсти и мъжът й протягаше дясната си ръка със затворен юмрук, а тя протягаше дългата си, тънка ръка.

Иззад щанда Ада я гледаше по същия начин, по който гледаше звездите по страниците на списанията. Предполагам, че в този период сестрата на Антонио се е чувствала като в приказка. Когато Лила отваряше чекмеджето и й даваше пари, очите й блесваха. А тя раздаваше без проблем, щом мъжът й се обърнеше. Даде на Ада пари за Антонио, който трябваше да замине войник, даде пари на Паскуале, който имаше нужда спешно да му се извадят цели три зъба. В началото на септември дръпна настрана и мен и ме попита дали ми трябват пари за книги.

— Какви книги?

— И книги, и учебници.

Казах й, че госпожа Оливиеро още не беше излязла от болницата и че не знаех дали ще ми помогне да си набавя учебниците, както обикновено, и ето че вече искаше да ми напъха парите в джоба. Дръпнах се, отказах, не исках да изглеждам като някоя бедна роднина, принудена да проси. Казах й, че трябва първо да започне училището и че книжарката ми е удължила срока и ще водя децата в „Сий Гарден“ до средата на септември, така че щях да спечеля повече от предвиденото и да се справя сама. Доби угрижен вид и настоя да се обърна към нея, в случай че госпожата не успее да помогне.

Не само аз, всеки от нашата група приятели се чувстваше неловко, когато се сблъскаше с тези нейни прояви на щедрост. Паскуале например не искаше да приеме парите за зъболекар, защото му беше унизително, и накрая ги взе само защото лицето му се поду до неузнаваемост и едното му око се възпали, а компресите с маруля не дадоха резултат. Антонио също помръкна при мисълта да приеме парите, които приятелката ни предлагаше на Ада извън редовната й заплата; взе ги, когато стигна до извода, че това е компенсация за мизерното заплащане, което бе получавала от Стефано до този момент. Не бяхме свикнали да се виждаме с пари, за нас и десет лири бяха нещо, а когато намерехме дребна монета на улицата, си беше повод за радост. Затова ни се виждаше смъртен грях Лила да раздава пари, все едно са метал без никаква стойност или ненужни хартийки. Правеше го мълчаливо, със заповеднически жест, подобен на онзи, с който като малка разпределяше ролите в игрите. После заговаряше за друго, все едно нищо не е било. От друга страна — каза ми една вечер Паскуале по неговия си мрачен начин — мортаделата се продава, обувките и те, а Лила винаги ни е била приятелка, на наша страна е, наш съюзник и другар. Богата е сега, да, но по собствена заслуга — заслужила си е парите, защото ги получава не заради факта че е госпожа Карачи и бъдеща майка на сина на бакалина, а защото именно тя беше създала обувките „Черуло“, и макар че никой не даваше признаци да си го спомня, ние, приятелите й, помнехме.

Вярно беше. Толкова неща се случиха благодарение на Лила само за няколко години. А пък сега, когато вече бяхме на седемнайсет, изглеждаше, сякаш времето е направено от друго вещество — не течно, както досега, а лепкаво, и се въртеше около нас като жълтия крем в сладкарската машина. Заяви го с ненавист именно Лила, когато, в една неделя с гладко море и бяло небе, се появи изненадващо в „Сий Гарден“ около три следобед сама, нещо наистина необичайно. Беше взела метрото и два автобуса и сега стоеше пред мен в бански костюм, със зеленикав цвят на кожата и пъпки, избили по челото. „Седемнайсет лайнени години“, каза на диалект, но с весел вид и пълни със сарказъм очи.

Скарала се беше със Стефано. В ежедневните му обсъждания за едно или друго с братята Солара бяха стигнали до решаващ момент: кой да управлява магазина на Пиаца деи Мартири. Микеле се опитал да се наложи за Джилиола, заплашил грозно Рино, защото предлагал Пинуча, и се хвърлил в решителен спор със Стефано, който за малко да приключи с бой. И какво станало накрая? Нямало нито победени, нито победители, на пръв поглед. Джилиола и Пинуча щели да управляват магазина заедно. Но при условие че Стефано отстъпи по един въпрос.

— По кой? — попитах.

— Да видим дали ще познаеш.

Не познах. Микеле поискал от Стефано с присъщия си подигравателен тон да се съгласи да сложат снимката на Лила в булчинската рокля. И този път мъжът й отстъпил.

— Наистина ли?

— Наистина. Казах ти, че трябва да изчакаме. Ще ме сложат вътре в магазина. В края на краищата облога го спечелих аз, а не ти. Почвай да учиш, че тази година трябва да изкараш осмици по всичко.

После смени тона и заговори сериозно. Каза, че не е дошла заради снимката, и без това си знаела, че за оня гадняр е само разменна стока. Била дошла заради бременността си. Говори ми за нея дълго и нервно, с ледена решителност, все едно е нещо, което може да бъде счукано в хаванче. Нещо безсмислено, както го нарече, без да крие тревогата си. Мъжете ти пъхат вътре онази си работа и се превръщаш в кутия от плът с жива кукла в нея. Ето, тук е, вътре в мен, и ми е гадно. Непрекъснато повръщам, коремът ми не го иска. Знам, че трябва да мисля за хубави неща, че трябва да се примиря и да намеря смисъл, обаче не мога, не виждам нито къде му е смисълът, нито кое му е хубавото. Да не говорим, добави, че не мога да се оправям с деца. Ти можеш, достатъчно е да види човек как се грижиш за дъщерите на книжарката. Аз не, не съм предразположена по рождение.

Заболя ме от тези приказки, какво можех да й кажа?

— Не можеш да знаеш дали си предразположена, или не, преди да опиташ — пробвах да я успокоя и й посочих дъщерите на книжарката, които си играеха малко по-нататък. — Иди малко при тях, поговори им.

Засмя се и ми заяви ехидно, че съм се научила да говоря подмамващо като майките ни. Но след това, макар и непохватно, опита да се поразговори с момичетата, бързо ги остави и се върна при мен. Аз обаче не се отказах и я насърчих да отиде при Линда, най-малката от дъщерите на книжарката. Казах й:

— Иди, заведи я да поиграете на любимата й игра: да пие от струйката на чешмичката отстрани на бара, или да пръска наоколо, като я затисне с палец.

Неохотно хвана Линда за ръка и я поведе. Мина доста време, забавиха се. Притесних се, извиках другите две момичета и отидох да видя какво става. Всичко беше наред, Линда с радост беше обсебила Лила. Държеше детето наведено над чешмичката да пие и да пръска вода наоколо. И двете се смееха и надаваха радостни викове.

Изпитах облекчение. Оставих й и сестрите на Линда и седнах на бара, на място, от което можех да ги държа и четирите под око и да почета малко. Ето, такава ще стане, помислих си, докато я наблюдавах. Преди й изглеждаше непоносимо, а сега се радва. Може би трябваше да й кажа, че лишените от смисъл неща са най-хубавите. Хубаво изречение, ще й хареса. Блазе й, че вече има всичко, което е от значение.

Известно време се опитвах да следя разсъжденията на Русо, ред след ред. Когато вдигнах поглед, установих, че нещо не беше наред. Викове. Сигурно Линда се беше навела прекалено напред или пък някоя от сестрите я беше бутнала, така или иначе, беше се изплъзнала от ръцете на Лила и си беше ударила брадичката в ръба на коритото. Втурнах се уплашено. Щом ме видя, Лила извика с детска интонация, каквато не бях чувала от нея дори като беше малка:

— Сестра й я бутна, не бях аз.

Държеше на ръце Линда, която пищеше и плачеше, от нея капеше кръв, а сестрите й гледаха встрани, побутваха се нервно и потискаха хиленето си, все едно нямаха нищо общо, не чуваха и не виждаха.

Дръпнах детето от ръцете й, наведох го върху водната струя и започнах да плакна лицето му с ядосани движения. Показа се напречен разрез под брадичката. Книжарката няма да ми плати, помислих си, и майка ми ще се ядоса. Междувременно изтичах при спасителя, който поуспокои Линда и както я галеше, успя да я разсее и да й промие раната със спирт, от което тя се разписка отново, после й закрепи парче марля под брадичката и пак се зае да я успокоява. Общо взето, нищо страшно. Купих сладолед на трите момиченца и се върнах на циментовата платформа.

Лила си беше тръгнала.