Елена Феранте
Новото фамилно име (23)

22.

Както обикновено, още по стълбите започнах да й влизам в положението, или поне така ми се струваше: беше изолирана в новия квартал, затворена в модерния си апартамент, бита от Стефано, водеща кой знае каква тайнствена война със собственото си тяло, за да не зачене, завиждаше на успехите ми в училище дотам, да ми подскаже чрез налудничавия ни облог, че й се иска да продължи да учи. Отгоре на това вероятно й се струвах много по-свободна от нея самата. Скъсването с Антонио и трудностите ми в училище й изглеждаха дреболии в сравнение с нейните проблеми. Стъпка по стъпка, без да се усетя, макар и да бях сърдита, се оказах склонна да й съчувствам, а после изпитах отново възхищение към нея. Ами какво, щеше да е хубаво да продължи да учи. Да се върнем във времето на началното училище, когато тя винаги беше първа, а аз втора. Да придадем отново смисъл на ученето, защото тя умееше да му придава смисъл. Да крача в сянката й и така да се чувствам силна и на сигурно. Да, да, да. Да започнем отново.

По едно време, по пътя към къщи, ми дойде наум онази смесица от измъченост, уплаха и отвращение, която видях да се изписва на лицето й. Защо. Замислих се за свлеченото тяло на госпожа Оливиеро и за изгубилото ориентир тяло на Мелина. Без конкретна причина се загледах в телата на жените, докато вървях по шосето. Внезапно изпитах усещането, че съм живяла с ограничена видимост: все едно съм можела да видя на фокус само нас, момичетата — Ада, Джилиола, Кармела, Мариза, Пинуча, Лила, себе си, съученичките ми — така и не бях забелязала телата на Мелина, на Джузепина Пелузо, на Нунция Черуло, на Мария Карачи. Единственият женски организъм, който бях изучила с растящо безпокойство, беше на майка ми и този накуцващ образ ми беше достатъчен, за да се почувствам поставена натясно, заплашена; все още се страхувах, че внезапно ще надделее и ще заеме мястото на собствения ми образ. В случая обаче в съзнанието ми се откроиха с яснота и майките от стария квартал. Изнервени, отстъпчиви. Мълчаха със стиснати устни и превити рамене или се разкрещяваха с ужасни обиди на децата си, които ги тормозеха. Влачеха се, кльощави, с изпити лица и вдлъбнати очи, или с широки задници, подути глезени, натежали гърди, с пазарските чанти и с малките деца, които ги държаха за полите и искаха да бъдат взети на ръце. И, боже господи, бяха с десет, най-много с двайсет години по-големи от мен. И все пак бяха добили женствените форми, на които ние, момичетата, толкова държахме и гледахме да подчертаем с дрехите и с грима. Бяха изконсумирани от телата на мъжете си, от бащите и братята си, на които все повече заприличваха, дали заради постоянното бъхтене, или заради настъпващата старост, или заради болести. Кога започваше тази трансформация? С къщната работа ли? С бременностите? С побоите? Лила щеше ли да се деформира като Нунция? Щеше ли от финото й лице да изскочи Фернандо, щеше ли елегантната й походка да заприлича на начина, по който се движеше Рино — разкрачен и с ръце, раздалечени от торса? А моето тяло, щеше ли и то някой ден да се обезформи и да извади на показ не само образа на майка ми, но и на баща ми? И всичко, което учех в училище, щеше да се изпари, кварталът щеше да надделее и интонациите, обноските, всичко щеше да се смеси в една възчерна тиня. Анаксимандър и баща ми, „Фолгоре“^[1] и дон Акиле, валентностите и блатата, аористът, Хезиод и безочливият език на цапнатите в устата Солара — в едно, както впрочем се беше случвало в продължение на хилядолетия в този все по-разнебитен и все по-деградирал град?

Внезапно проумях, че, без да забележа, съм прозряла какво изпитва Лила и съм го насложила върху моите усещания. Затова ли имаше този израз, затова ли беше в такова лошо настроение? Погалила се беше по крака и по хълбока, сякаш да се сбогува с тях? Беше опипала контурите на тялото си, докато говореше, сякаш ги чувстваше застрашени от дебнещите в засада Мелина и Джузепина и това я плашеше и отвращаваше? Беше се свързала с приятелите си, водена от нуждата да реагира ли?

Спомних си как като малка изгледа падналата от катедрата Оливиеро, все едно беше счупена кукла. Спомних си погледа, който отправи към Мелина, когато жената вървеше по шосето и си похапваше от току-що купения настърган сапун. Спомних си онази Лила, която разказваше на нас, момиченцата, за убийството, за кръвта по медната тенджера, и твърдеше, че убиецът на дон Акиле не е мъж, а е жена, сякаш беше почувствала и беше видяла в самия си разказ очертанията на женско тяло, пречупени от омразата, от жаждата за отмъщение и справедливост, загубили плътност.