Елена Феранте
Новото фамилно име (22)

21.

Когато видях Лила отново, веднага разбрах, че не се чувства добре и че се опитва да накара и мен да се чувствам зле. Прекарахме една сутрин у тях в привидно игриво настроение. Всъщност ме накара с нарастващо злорадство да пробвам всичките й дрехи, колкото и да я убеждавах, че няма да ми станат. Играта се превърна в мъчение. Тя беше по-висока и по-слаба и всяка дреха, която си сложех, ме правеше смешна. Но не искаше да признае, твърдеше, че е достатъчно да се поправи тук-там, като при това ме оглеждаше и настроението й се влошаваше, все едно я обиждах с вида си.

По едно време възкликна „стига“, лицето и погледът й изглеждаха така, сякаш е видяла призрак. После се съвзе и се върна към игривия тон, за да ми съобщи, че преди няколко вечери е излязла на сладолед с Паскуале и Ада.

Бях по комбинезон и й помагах да подреди отново дрехите по закачалките.

— С Паскуале и Ада ли?

— Да.

— И Стефано ли беше?

— Само аз.

— Те ли те поканиха?

— Не, аз го поисках.

И в желанието си да ме изненада, добави, че не е било единственото й връщане към момичешкия й свят: на следващия ден бе отишла на пица с Енцо и Кармела.

— Пак ли сама?

— Да.

— А Стефано какво каза?

Направи безразлична физиономия.

— Като съм омъжена, не значи, че трябва да живея като старица. Ако той иска да дойде с мен, добре, ако вечер е прекалено уморен, тогава излизам сама.

— И как беше?

— Забавно ми беше.

Надявах се, че лицето ми не издава разочарованието ми. Виждахме се често, можеше да ми каже например: довечера ще излизам с Ада, Паскуале, Енцо, Кармела, искаш ли да дойдеш? Обаче нищо не ми беше казала, бе организирала и провела тези срещи сама, тайно, все едно те не бяха нашите приятели открай време, а само нейни. А ето че сега ми разказваше подробно и предоволно всичко, което си бяха казали. Ада се притеснявала, че Мелина почти нищо не яде и повръща, каквото хапне. Паскуале се тревожел за майка си, Джузепина, която не можела да спи, краката й отичали, имала сърцебиене и когато се връщала от посещения при мъжа си в затвора, плачела неутешимо. Слушах я как говори. Забелязах, че съпреживяваше повече от друг път. Избираше емоционално наситени думи, описваше Мелина Капучо и Джузепина Пелузо, все едно телата им се бяха вселили в нейното и му придаваха същите свити или разширени форми, същите страдания. Докато разказваше, се пипаше по лицето, по гърдите, по корема, по бедрата, сякаш не са нейните; показваше ми, че знае всичко за тези жени до най-малката подробност, за да ми демонстрира, че на мен никой нищо не ми казваше, а на нея й казваха, или, по-лошо, да ме накара да се почувствам като затворена в облак, в който не забелязвам страданието на околните. Говореше за Джузепина, все едно никога не я беше изпускала от поглед, дори когато беше засмукана от събитията около годежа и сватбата; разказваше за Мелина, все едно майката на Ада и на Антонио й беше влязла в главата още отпреди и беше напълно наясно с лудостта й. Оттам премина към изреждане на още много хора от квартала, които аз познавах едва, и чиито истории тя познаваше, взимайки участие в тях от разстояние. Накрая ми съобщи:

— Ходих на сладолед и с Антонио.

Името ме бодна в стомаха.

— Как е?

— Добре.

— Каза ли нещо за мен?

— Не, нищо.

— Кога заминава?

— През септември.

— Марчело нищо не направи, за да му помогне.

— Това се очакваше.

Очаквало се? Ако се е очаквало, помислих си, че двамата Солара няма да направят нищо, защо ме беше завела при тях? И защо ти, омъжената, сега искаш да се срещаш с приятелите ей така, сама? И защо си ходила на сладолед с Антонио и не си ми казала, макар да знаеш, че ми е бивше гадже и че не иска да ме вижда, но че аз искам? Искаш да си отмъстиш, че излязох с мъжа ти с колата и не ти казах нито дума за това, което си говорихме ли? Облякох се нервно, промърморих, че имам работа и че трябва да си тръгвам.

— Трябва да ти кажа още нещо.

Съобщи ми сериозно, че Рино, Марчело и Микеле накарали Стефано да мине през Пиаца деи Мартири, за да види колко добре се получава обзавеждането на магазина, и че там, между торби с цимент, бидони с боя и бояджийски четки, тримата му показали стената срещу входа и му казали, че на нея възнамеряват да сложат увеличената й снимка в булчинска рокля. Стефано ги изслушал, после отговорил, че сигурно би била добра реклама за обувките, но че не му се струвало удачно. Тримата настояли, той казал не на Марчело, не на Микеле и не на Рино. Така че бях спечелила облога, мъжът й не отстъпил пред двамата Солара.

Опитах се да изглеждам зарадвана и казах:

— Видя ли? А ти все говориш срещу горкия Стефано. Обаче излязох права. Сега трябва да се запишеш да учиш.

— Ще изчакаме.

— Какво да чакаме, облогът си е облог и ти го загуби.

— Ще изчакаме — повтори Лила.

Настроението ми още повече се влоши. Не знае какво иска, помислих си. Яд я е, че не е била права по отношение на мъжа си. Или, не знам, може би преувеличавам, може пък да е доволна от отказа на Стефано, но й се иска по-ожесточена мъжка битка за снимката й и е разочарована, че двамата Солара не са настояли достатъчно. Видях как разсеяно прекара ръка по хълбока си и по продължение на бедрото, както някой гальовно би направил на сбогуване, а в очите й се появи за миг онази смесица от измъченост, страх и отвращение, която бях забелязала вечерта, когато Мелина изчезна. Помислих си: ами ако всъщност тайно й се иска уголемената й снимка да бъде изложена в центъра на града и е ядосана, че Микеле не е успял да се наложи над Стефано? Защо не, нали иска да е първа във всичко, такава си е: най-хубавата, най-елегантната, най-богатата. И после си казах: и най-вече най-умната. И при мисълта, че Лила може наистина да продължи да учи, ми стана толкова неприятно, че се почувствах смазана. Със сигурност щеше да си навакса изгубените учебни години. Със сигурност щяхме да се окажем една до друга, лакът до лакът, на изпита за дипломирането ни. Дадох си сметка, че тази вероятност ми е непоносима. Но още по-непоносимо беше да открия това чувство в себе си. Засрамих се, веднага се заех да я увещавам колко щеше да е хубаво да учим отново заедно и настоях да проучи какво трябва да се направи. И понеже сви рамене, казах:

— Сега наистина трябва да тръгвам.

Този път не ме задържа.