Елена Феранте
Новото фамилно име (21)

20.

За да укротя майка ми, трябваше да си намеря работа за през лятото. Отидох, разбира се, при книжарката. Посрещна ме, както се посреща учителка или пък лекарят, извика дъщерите си, които си играеха в задната част на магазина, те ме запрегръщаха, зацелуваха, искаха да си поиграя с тях. Когато споменах, че търся работа, каза, че само и само за да могат децата й да си прекарват дните с такова добро и умно момиче като мен, е готова да ги изпрати в „Сий Гарден“ още сега, без да чака август.

— Кога веднага? — попитах.

— От следващата седмица?

— Чудесно.

— Ще ти платя малко повече от миналата година.

Най-после една добра новина. Върнах се вкъщи доволна и не си развалих настроението дори когато майка ми заяви, че, както винаги, съм късметлийка, защото да се печеш и къпеш не е работа.

На следващия ден, в приповдигнато настроение, отидох на посещение при госпожа Оливиеро. Не ми беше приятно, че ще се наложи да й обяснявам как тази година не съм се отличила особено в училище, но ми беше необходимо да я видя и тактично да й напомня да ми осигури учебници за втората година в лицея. Пък и предполагах, че ще се зарадва да научи, че Лила, вече добре задомена и с достатъчно свободно време, може би щеше да продължи да учи. Исках да прочета в очите реакцията й, когато чуеше тази новина, това щеше да ми помогне да се справя с онзи смут, който предизвика у мен.

Почуках няколко пъти, но госпожата не отвори. Разпитах съседите и хората из квартала и се върнах след час, но и тогава не отвори. А никой не я бе видял да излиза, не бях я срещнала и по улиците или из кварталните магазини. Тъй като беше сама, възрастна и в не особено добро здраве, заразпитвах отново съседите. Една госпожа, която живееше в апартамента до нейния, набра смелост и накара сина си да помогне. Младежът влезе в дома на Оливиеро през прозореца, като прескочи от тяхното балконче. Намери я припаднала на пода в кухнята, по нощница. Извикаха лекар и той реши, че трябва веднага да постъпи в болница. Свалиха я долу на ръце. Видях я, когато я изнасяха от входа — тя, която винаги изглеждаше добре в училище, беше с навлечени набързо дрехи и с подуто лице. Очите й гледаха уплашено. Направих й знак за поздрав, тя наведе поглед. Настаниха я в една кола, която тръгна с бясно натискане на клаксона.

Изглежда лятната жега влияеше зле на по-слабите организми. Следобед чухме децата на Мелина да я викат из двора с все по-тревожни гласове. Тъй като не спираха, реших да отида да видя какво става и се сблъсках с Ада. Каза ми уплашено, с овлажнели очи, че не могат да открият Мелина. Веднага след това дойде Антонио, задъхан и извънредно блед, дори не ме погледна и хукна нанякъде. Скоро целият квартал търсеше Мелина, дори Стефано, който, както си беше с престилката от магазина, се качи в кабриото, настани Ада до себе си и обиколи улиците на бавен ход. Аз тръгнах след Антонио, тичахме насам-натам, без да си проговорим. Накрая се озовахме при блатата и нагазихме и двамата във високите треви, като викахме майка му. Лицето му беше изпито, имаше сини кръгове под очите. Хванах го за ръката, исках да го успокоя, но той ме отблъсна. Произнесе едно изречение, изпълнено с ненавист, каза ми: остави ме на мира, ти не си никаква жена. Почувствах силна болка в гърдите, но точно тогава видяхме Мелина. Беше седнала във водата да се разхлади. Вратът и лицето й се подаваха от зеленикавата повърхност, косата й беше мокра, очите зачервени, по устата й бяха залепнали листенца и кал. Седеше си тихо, тя, чиито кризи на лудост вече десет години се изразяваха във викове или в песни.

Заведохме я у тях, Антонио я подкрепяше от едната страна, аз от другата. Хората изпитаха облекчение, подвикваха й, а тя вяло вдигаше ръка за поздрав. На входната врата видях Лила, която не беше взела участие в издирването. Понеже беше изолирана в дома си в новия квартал, новината вероятно бе стигнала късно до нея. Знаех, че има силна връзка с Мелина, но ме учуди, че докато всички проявяваха жестове на симпатия и докато, ето, и Ада тичаше към нея с викове „мамо“, последвана от Стефано, който беше оставил колата насред шосето с отворени врати и изглеждаше щастлив като човек, на когото първо са му минали лоши мисли през главата, а после е открил, че всичко е наред, в това време тя стоеше настрани с труден за разгадаване израз. Изглеждаше затрогната от жалкия вид на вдовицата, мърлява, с вяла усмивка, с леки дрехи, напоени с вода и кал и видимо очертаващи слабото й тяло отдолу, помахваща изтощено на приятели и познати. Но беше и наранена, ужасена, сякаш и тя се намираше в същото положение. Кимнах й, не ми отвърна. Тогава оставих Мелина на дъщеря й и се опитах да стигна до нея, исках да й разкажа за госпожа Оливиеро, за грозното изречение, с което ме зашлеви Антонио. Но не я намерих, беше си тръгнала.