Елена Феранте
Новото фамилно име (20)

19.

Учителката по химия прояви щедрост към мен (а може би Галиани се намеси и я убеди да я прояви) и ме дари със „задоволителен“. Преминах със седмици^[1] по хуманитарните предмети, шестици по научните дисциплини, задоволителен по вероучение и за пръв път осем за поведение, признак, че свещеникът и голяма част от съвета на класа не са ми простили. Бях огорчена; някогашният конфликт с преподавателя по вероучение за ролята на Светия дух сега ми се струваше проява на самонадеяност и съжалявах, че не съм послушала Алфонсо, който навремето се опита да ме озапти. Разбира се, не получих право на стипендия и майка ми се ядоса и се развика, че е заради времето, което съм загубила покрай Антонио. Доведена до отчаяние, заявих, че не искам повече да уча. Тя посегна да ми удари шамар, но се уплаши за очилата и хукна да търси тупалката. Лоши дни, с две думи, все по-лоши. Единственото положително нещо беше, че сутринта, когато отидох да видя резултатите, пазачът ме настигна и ми предаде пакет, който Галиани беше оставила за мен. Бяха книги, но не романи, а книги, изпълнени с разсъждения, деликатен знак на доверие, който обаче не ми беше достатъчен, за да се съвзема.

Изпитвах безпокойство по отношение на твърде много неща и имах чувството, че каквото и да направя, е погрешно. Отидох да търся бившия си приятел както у тях, така и в работата му, но той успя да ми се изплъзне. Минах през магазина, за да потърся помощ от Ада. Тя се държа студено с мен, каза ми, че брат й не иска повече да ме вижда, и от този ден нататък обръщаше глава на другата страна, когато се срещнехме. Сега, когато не ходех на училище, сутрешното събуждане беше истинска мъка, нещо като болезнен удар в главата. В началото се опитах да чета някои от книгите на Галиани, но ми бяха скучни, почти нищо не разбирах. Започнах отново да взимам романи от районната библиотека, четях ги един след друг. Но не успяваха да ме разведрят за дълго. Разказваха за хора с изпълнен със събития живот, предлагаха дълбокомислени диалози и призрачна реалност, по-привлекателна от действителността. Така и аз, за да се почувствам, все едно не съм истинска, отидох на няколко пъти до лицея с надеждата да видя Нино, който имаше зрелостни изпити. В деня на писмения по гръцки го чаках търпеливо часове наред. Но точно когато първите зрелостници започваха да излизат с речника „Рочи“ под мишница, се появи хубавото и чистичко момиче, което бях видяла да му предлага устните си. Настани се да го чака на няколко метра от мен, а аз се опитах за момент да си ни представя — като фигурки, изложени в каталог — така, както щяхме да изглеждаме в очите на сина на Сараторе, когато излезе от вратата. Почувствах се грозна и неугледна и си тръгнах.

Хукнах към дома на Лила в търсене на утеха. Но си знаех, и с нея бях допуснала грешка, глупаво беше да не й кажа, че съм придружила Стефано да прибере снимката й. Защо си бях премълчала? Бях се възгордяла от ролята на помирителка, която мъжът й ми бе отредил и бях преценила, че ще мога по-добре да я упражня, ако си премълча за пътуването до „Ретифило“ ли? Бях се уплашила да не би да предам доверието на Стефано и съответно, без да си дам сметка, бях предала нейното? Не знаех. Със сигурност не бях си дала труда да взема решение, по-скоро моята несигурност се бе превърнала в престорена разсеяност, а после бях преценила, че щом не съм й казала веднага, вече е сложно и може би ненужно да се опитвам да поправя нещата. Колко лесно беше да причиниш зло. Търсех оправдания, които да изглеждат убедителни, но не бях способна да ги дам дори на себе си. Долавях, че в разсъжденията ми има поначало нещо сбъркано, и си мълчах.

От друга страна тя не даде признаци, че знае за състоялата се среща. Приемаше ме винаги любезно, оставяше ме да се къпя във ваната й, да използвам гримовете й. Но почти не проявяваше отношение към романите, които четях, предпочиташе да ме информира за фриволни факти от живота на актьори и певци, прочетени в списанията. И повече не споделяше с мен никакви свои мисли или тайни планове. Видех ли я със синина, опитах ли се да тръгна оттам, за да я накарам да се запита за причините Стефано да реагира зле, кажех ли й, че може би той е лош, защото му се иска тя да му помага и да го подкрепя във всички премеждия, тя ме поглеждаше подигравателно, повдигаше рамене и се измъкваше. Не след дълго установих, че макар и да не иска да прекъсва отношенията ни, е решила да не си споделя повече с мен. Значи, наистина знаеше и не ме смяташе вече за достойна за доверие приятелка? Стигнах дотам да разредя визитите си с надеждата, че ще й липсвам, че ще ме попита за причината и ще съумеем да се изясним. Но изглеждаше, че дори не забелязва. Тогава не издържах и поднових посещенията с настървение, но тя нито се зарадва, нито се разсърди.

В онзи горещ юлски ден пристигнах у тях особено обезсърчена и въпреки това не й казах нищо за Нино, нито за момичето на Нино, защото, без да искам — всеизвестно е как става с тези неща, — и аз накрая бях свела играта на споделяне почти до нулата. Беше гостоприемна, както обикновено. Зае се да приготвя ечемичена напитка, а аз се свих удобно на дивана в трапезарията да пия леден бадемов сироп, досадѐна от тракането на влаковете, от потта, от всичко.

Наблюдавах я мълчаливо как ходи из къщата и изпитах яд от способността й да се движи из най-безрадостните лабиринти, хваната за нишката на решението си за отпор, без да го показва. Спомних си какво ми беше казал мъжът й за онази сила, с която Лила умееше да си служи като с пружината на опасен механизъм. Погледнах корема й и си представих как всеки ден и всяка нощ води там вътре своята битка, за да отхвърли живота, който Стефано искаше да й насади насила. Колко ли време ще издържи, запитах се, но не посмях да задавам директни въпроси, знаех, че няма да й е приятно.

Малко след това дойде Пинуча, на пръв поглед беше обикновена среща между зълва и снаха. Обаче десет минути след нея се появи и Рино и така прекалиха с целувките си пред очите ни, че с Лила си хвърлихме по един насмешлив поглед. Пина заяви, че иска да се порадва на изгледа и Рино я последва, при което се затвориха в една от стаите за повече от половин час.

Често го правели, разказа ми Лила със смесица от неприязън и сарказъм, а аз завидях на свободата на годениците: никакви страхове, никакво неудобство, и когато се появиха отново, изглеждаха по-радостни от преди. Рино отиде в кухнята да си вземе нещо за хапване, върна се, заговори със сестра си за обувките, каза, че нещата вървели все по-добре, опита да й измъкне съвети, за да блесне после пред двамата Солара.

— Знаеш ли, че Марчело и Микеле искат да сложат снимката ти в магазина на Пиаца деи Мартири? — попита я изведнъж с подкупващ тон.

— Не мисля, че е добра идея — веднага се намеси Пинуча.

— Защо? — попита Рино.

— Що за въпрос? Лина, ако иска, ще си я сложи в новата бакалия, снимката си е нейна, нали така? След като аз ще отговарям за магазина на Пиаца деи Мартири, позволи ми аз да решавам какво ще има вътре.

Изказа се, все едно най-вече защитава правата на Лила срещу настояването на брат й. В действителност всички знаехме, че защитава себе си и бъдещето си. Беше й омръзнало да зависи от Стефано, искаше да зареже старата колбасарница и се ласкаеше от мисълта да ръководи магазин в центъра. По тази причина от известно време между Рино и Микеле се водеше малка война по повод управлението на магазина за обувки, подклаждана от съответните им приятелки: Рино настояваше да го управлява Пинуча, а Микеле настояваше да бъде Джилиола. Но Пинуча беше по-агресивната и не се съмняваше, че ще надвие, защото разчиташе едновременно на авторитета на годеника си и на брат си. Затова не изпускаше случай да се държи, сякаш вече е направила качествен скок, оставила е квартала зад гърба си и сега преценява кое е подходящо и кое не за изискания вкус на клиентите в центъра.

Забелязах, че Рино се притеснява да не би сестра му да мине в атака, но Лила прояви пълно безразличие. Тогава той погледна часовника си, за да даде да се разбере, че е много зает, и каза с гласа на човек, който вижда надалеч:

— Според мен тази снимка има голям търговски потенциал. — После целуна Пина, която веднага се дръпна, за да му покаже, че не е съгласна, и си тръгна.

Останахме по женски. Пинуча навъсено ме попита, с надеждата да се позове на моя авторитет, за да приключи въпроса:

— Лену̀, ти какво мислиш? Смяташ ли, че снимката на Лина трябва да отиде на Пиаца деи Мартири?

Отговорих на италиански:

— Стефано е този, който решава, но понеже специално ходи при шивачката, за да я накара да я махне от витрината, се съмнявам да разреши.

Пинуча пламна от задоволство и почти извика:

— Майко мила, колко те бива, Лену̀.

Изчаках Лила да се изкаже. Настъпи дълго мълчание, след което тя се обърна само към мен:

— Колко искаш да заложиш, че грешиш? Стефано ще се съгласи.

— Едва ли.

— Напротив.

— На какво да се обзаложим?

— Ако загубиш, никога повече не трябва да завършваш годината със средна оценка, по-малка от осем.

Погледнах я смутено. Не бях й казала, че едвам съм преминала, мислех, че изобщо не знае, а се оказа, че знае, и сега ме укорява за това. Не си била на висота, казваше ми, с тези ниски оценки. Изискваше от мен това, което тя би направила на мое място. Явно искаше да ме закове в ролята на надвесена над книгите за цял живот, докато тя разполага с пари, с хубави дрехи, дом, телевизор, кола, и си позволява всичко, което поиска.

— А ако загубиш ти? — попитах със злобна нотка в гласа.

Изведнъж си възвърна погледа, който умееше да изстрелва от тъмните си амбразури.

— Ще се запиша в частно училище, ще се захвана отново с учене и се заклевам, че ще се дипломирам заедно с теб и по-успешно от теб.

Заедно с теб и по-успешно от теб. Това ли й се въртеше в главата? Почувствах се така, сякаш всичко, което ме безпокоеше в този злощастен период — Антонио, Нино, неудовлетворението ми от това, което представляваше животът ми, — бе засмукано от една огромна въздишка.

— Сериозно ли говориш?

— Кой прави залози на шега?

Пинуча се намеси и я нападна ядно:

— Лина, не започвай да щурееш, както ти си знаеш: ще имаш задължения покрай новата бакалия, Стефано не може да се справи сам. — Но веднага се спря и добави с престорена нежност: — Да не говорим, че искам да разбера кога ти и Стефано ще ме направите леля.

Използва този сладникав израз, но долових скрита омраза в тона й, причините за която по неприятен за мен начин съвпадаха с моите. Пинуча искаше да каже: омъжи се, брат ми ти дава всичко, сега прави каквото трябва да правиш. Наистина какъв смисъл имаше да е госпожа Карачи и в същото време да си затваря всички врати, да се барикадира, да се заобикаля с прегради и да подхранва отровния бяс в корема си? Възможно ли е винаги да искаш да нанасяш вреда, Лила? Кога ще престанеш? Ще намалее ли енергията ти, ще се разсее ли, ще рухне ли най-после като страж, надвит от съня? Кога ще свалиш преградите и ще седнеш на касата в новия квартал с все по-издут корем, и ще направиш Пинуча леля, а мен, мен ще оставиш да си вървя по пътя?

— Кой знае — отговори Лила, докато очите й се завръщаха на лицето, големи и дълбоки.

— Да не стане така, че аз първа да стана майка? — каза зълва й през смях.

— Ако си все така залепена за Рино, възможно е.

Поспречкаха се, а аз престанах да ги слушам.