Елена Феранте
Новото фамилно име (19)

18.

На следващия ден не видях Лила, но изненадващо ми се наложи да се видя с мъжа й.

На сутринта отидох на училище потисната — беше горещо, не бях учила, почти не бях спала. Учебните часове преминаха като кошмар. На влизане потърсих Нино, исках да се кача по стълбите с него и да разменим поне няколко изречения, но го нямаше, може би се разхождаше из града с приятелката си, може би бяха на кино, на сутрешна прожекция, и той я целуваше в тъмното, може би бяха в горичката на Каподимонте и я караше да му прави онези неща, които аз правех на Антонио в продължение на месеци. Първия час ме изпитаха по химия, дадох неясни или непълни отговори, кой знае колко ми бяха писали, а вече нямаше време за поправки и рискувах да остана на поправителен през септември. Срещнах из коридорите Галиани и тя ми дръпна една сдържана реч в смисъл: какво става с теб, Греко, защо спря да учиш?, а аз не успях да измъдря друго, освен да й кажа: госпожо, уча, уча толкова много, заклевам се, така че тя ме послуша известно време и изведнъж се врътна, изостави ме и влезе в учителската стая. Отидох да се наплача здраво в тоалетната, самосъжалявах се, животът ми беше толкова нещастен: бях изгубила всичко — успеха в училище, Антонио, с когото все исках да скъсам, а накрая го направи той и вече ми липсваше, Лила, която, откакто стана госпожа Карачи, се променяше с всеки изминал ден. Тръгнах си към нас омаломощена от главоболие, с мисъл за нея, за това как ме беше използвала — да, използва ме, — за да отиде да провокира двамата Солара, да си отмъсти на съпруга си, да ми покаже колко е жалък с нараненото си мъжко честолюбие, и през целия път до къщи се питах: възможно ли е толкова да се промени, че с нищо вече да не е по-различна от някоя като Джилиола?

Прибрах се и ето я изненадата. Майка ми не ми се нахвърли, както обикновено, защото съм закъсняла и е заподозряла, че съм се виждала с Антонио, или защото съм пропуснала да изпълня някое от хилядите си домашни задължения. Отправи ми само нещо като учтиво смъмряне:

— Стефано ме попита дали днес следобед може да отидеш с него до „Ретифило“ при шивачката.

Помислих, че не съм разбрала добре, бях замаяна от умора и от униние. Стефано ли? Стефано Карачи? Иска да отида с него до „Ретифило“?

— Защо не отиде с жена си? — пошегува се от другата стая баща ми, който официално беше в отпуск по болест, а всъщност се занимаваше с някакви си негови неразгадаеми сделки. — Как си прекарват времето тия двамата, на сантасе ли играят?

Майка ми направи раздразнен жест. Каза, че сигурно Лила е заета, че трябва да сме любезни със семейство Карачи, че има хора, дето никога не са доволни. В действителност баща ми беше повече от доволен: да бъде в добри отношения с магазинера, означаваше, че може да пазарува на вересия и да отлага плащането възможно най-дълго. Просто обичаше да се прави на духовит. От известно време, щом му се предоставеше възможност, пускаше шеговити намеци по повод предполагаемата липса на сексуален апетит у Стефано. Понякога на масата питаше: Карачи какви ги върши, само телевизия ли гледа? И се смееше, и не беше сложно да се разбере, че смисълът на въпроса му е: как така тези двамата още нямат дете, Стефано бива ли го, или не? Майка ми, която тези шеги му ги схващаше на мига, отговаряше сериозно: рано е, остави ги, какво искаш и ти. Но всъщност се забавляваше колкото него и даже повече при мисълта, че бакалинът Карачи, напук на всичките му пари, не го бива.

Масата беше сложена, чакаха мен, за да седнем да ядем. Баща ми се настани с лукаво изражение и продължи да се шегува, като се обръщаше към майка ми:

— Аз някога да съм ти казвал: съжалявам, тази вечер не ми е добре, да изиграем едно сантасе?

— Не, защото не се държиш като възпитан човек.

— А ти искаш да се държа като възпитан човек, така ли?

— По малко, не прекалено.

— Тогава от тази вечер ставам възпитан човек като Стефано.

— Казах не прекалено.

Колко ненавиждах такъв тип диалози. Говореха, все едно са сигурни, че аз и по-малките няма да ги разберем; или пък бяха убедени, че разбираме всеки нюанс, но го смятаха за подходящия начин да ни образоват какво е да се държиш като мъж и какво е да се държиш като жена. Както бях съсипана от моите си проблеми, ми идеше да се развикам, да хвърля чинията, да избягам и да се махна от семейството си, от влагата по ъглите на тавана, от олющените стени, от миризмата на храна, от всичко. А Антонио… каква глупост беше да го загубя, вече съжалявах и исках да ми прости. Ако ме оставят на поправителен през септември, казах си, няма да се явя, нека ме скъсат. Ще се омъжа за него веднага. После се сетих пак за Лила, как се беше издокарала, с какъв тон разговаряше с двамата Солара, какво ли си беше наумила, колко лоша я правеха унижението и страданието. Прехвърлях из главата си несвързани мисли през целия следобед. Споменът от кисненето във ваната в новия апартамент, тревогата от искането на Стефано, как да предупредя приятелката си, какво иска мъжът й от мен. И химията. И Емпедокъл. И да уча. И да престана с ученето. И накрая една студена болка. Нямаше спасение. Да, нито аз, нито Лила щяхме някога да станем като момичето, което беше дошло да чака Нино пред училище. И на двете ни липсваше нещо неосезаемо, но от първостепенна важност, което на онова момиче й личеше, че притежава дори когато я гледаше човек отдалече, и което или го имаш, или го нямаш, защото това нещо не се постига само като учиш латински или старогръцки, или философия, нито се постига с парите от колбасите или от обувките.

Стефано ме извика от двора. Изтичах долу и на мига осъзнах колко е изтерзан, изписано беше на лицето му. Каза, че ме моли да го придружа да си вземе обратно снимката, която шивачката била изложила на витрината без позволение. Бъди така добра, заумилква се с мънкане. След което ме качи в кабриолета, без да продума, и потеглихме, обгърнати от топлия вятър.

Щом напуснахме квартала, заговори и не спря, докато не стигнахме шивашкото ателие. Изразяваше се на диалект, но с мекота, без обидни думи или подигравки. Започна с това, че трябвало да му направя една услуга, но без да пояснява веднага каква, само каза със запъване, че ако му направя тази услуга, е все едно че я правя на приятелката ми. После взе да ми приказва за Лила, колко била умна, колко била хубава. Но е непокорна по характер, добави, нещата или стават по нейния начин, или те тормози. Лену̀, ти не знаеш какво ми е на главата, или може би знаеш, но само това, което ти разказва тя. Обаче трябва да чуеш и мен. Лина си е наумила, че аз мисля само за пари — може и така да е, но го правя заради семейството, за брат й, за баща й, за всичките й роднини. Греша ли? Ти си много образована, кажи ми дали греша. Какво иска от мен, да живеем в беднотията, от която идва ли? Само на братята Солара ли се полага да изкарват пари? Да оставим квартала в ръцете им ли? Ако ти ми кажеш, че греша, няма да споря с теб, ще се съглася веднага, че не съм прав. С нея обаче ми се налага да споря. Не ме иска, каза ми го и ми го повтаря. Водя война, за да й втълпя, че съм й мъж; откакто се ожених, животът ми стана непоносим. Да я гледам сутрин и вечер, да спя до нея и да не мога да я накарам с цялата сила, на която съм способен, да разбере, че я обичам, е ужасно нещо.

Гледах широките му длани, които стискаха волана, лицето му. Очите му се навлажниха, призна си, че първата брачна нощ е трябвало да я набие, бил принуден да го направи, че тя всяка сутрин и всяка вечер си просела шамарите нарочно, за да го принизи и да го принуди да бъде такъв, какъвто той никога, ама никога не е искал да бъде. Тук тонът му стана почти изплашен: пак ми се наложи да я набия, не трябваше да ходи при двамата Солара, облечена така. Обаче има една сила вътре в нея, която не мога да пречупя. Лоша сила, която обезсмисля и доброто държане, и всичко. Отрова. Нали виждаш, че не забременява? Месеците минават, а не става нищо. Роднините, приятелите и клиентите ме питат с усмивчици на лицата: има ли нещо ново?, а аз трябва да им отговарям: какво да има, и да се правя, че не разбирам. Защото, ако покажа, че ги разбирам, ще трябва да им отговоря. И какво да им отговоря? Има неща, които знаеш, но не могат да се кажат. Тя, с нейната сила, ги убива децата изотвътре, Лену̀, нарочно го прави, за да си мислят хората, че не ме бива като мъж, за да ме изложи пред всички. Как мислиш? Преувеличавам ли? Ти нямаш представа каква услуга ми правиш, че ме изслушваш.

Не знаех какво да му отговоря. Бях стъписана, никога не бях чувала мъж да говори така за себе си. През цялото време, дори когато разказваше за собствената си агресия, говореше на прочувствен диалект, беззащитен, като в текстовете на някои песни. И досега не знам защо се държа така. После, разбира се, ми обясни какво иска. Искаше да се съюзя с него за доброто на Лила. Каза, че трябва да й се помогне да разбере колко е важно да се държи като съпруга, а не като враг. Помоли ме да я убедя да помогне във втория им магазин и в счетоводството. Но за да получи, каквото искаше, не беше нужно да ми се изповядва по този начин. Вероятно си мислеше, че Лила вече ме е информирала подробно и че следователно трябва да ме запознае със своята версия за нещата. А може би не бе възнамерявал толкова честно да се разкрие пред най-добрата приятелка на жена си и го направи под влиянието на емоциите. Или предполагаше, че ако ме развълнува, аз после щях да успея да развълнувам Лила, като й разкажа всичко. Аз определено го слушах с нарастващо разбиране. Лека-полека взе да ми харесва това излияние от интимни подробности. Но трябва да си призная, че най-много ми хареса важността, която ми приписваше. Когато възпроизведе със свои думи едно съмнение, което аз самата таях открай време, а именно че в Лила се крие сила, благодарение на която тя е способна на всичко, включително и да настрои организма си така, че да отхвърли зачеването, ми се стори, че припознава в мен благотворна енергия, способна да надделее над злосторната енергия на Лила, и бях поласкана. Слязохме от колата и се упътихме към шивашкото ателие, а аз намерих утеха в това признание. Стигнах дотам, че високопарно му заявих на италиански, че ще направя всичко възможно, за да им помогна да са щастливи.

Но още пред витрината на ателието нервността ми се завърна. И двамата спряхме да погледнем снимката на Лила, рамкирана и заобиколена от многоцветни платове. Беше седнала с кръстосани крака, леко отметнатата назад булчинска рокля откриваше обувките й и единия глезен. Подпираше брадичка с длан, погледът й беше сериозен, устремен, дръзко насочен към обектива, а в косите й сияеше коронка от портокалови цветчета. Фотографът бе имал късмет, усетих, че е хванал силата, за която говореше Стефано, беше сила — започвах да разбирам, — срещу която самата Лила не можеше нищо да стори. Обърнах се да го погледна, сякаш да му кажа възхитена и едновременно с това обезсърчена: ето за това говорехме, но той отвори вратата и я задържа да мина първа.

Тонът, с който ми бе говорил, се изпари, с шивачката бе твърд. Каза, че е съпругът на Лина, точно така се изрази. Поясни, че той също е търговец, но че никога не би му хрумнало да се рекламира по този начин. Стигна дотам да каже: вие сте хубава жена, какво би казал съпругът ви, ако взема ваша снимка и я сложа между саламите и сирената? Поиска си снимката обратно.

Шивачката се притесни, опита да се защити, накрая отстъпи. Но изрази дълбоко съжаление и за да докаже колко добра беше идеята й и колко основателно е съжалението й, разказа някои неща, които впоследствие се превърнаха в нещо като легенда за квартала. За времето, в което снимката стояла на витрината, в магазина се отбили да искат сведения за младото момиче в булчинска рокля известният Ренато Карозоне, един египетски принц, Виторио де Сика и един журналист от вестник „Рим“, който искал да говори с Лила и да й изпрати фотограф за сесия по бански костюм, както правели с кандидатките за мис. Шивачката се закле, че не е дала адреса на никого, въпреки че в случая на Карозоне и Де Сика отказът й им се сторил твърде некоректен, като се има предвид колко важни личности са те.

Забелязах, че колкото повече шивачката говореше, толкова повече Стефано се разнежваше. Стана общителен, поиска тя да разкаже по-подробно за случките. Когато взехме снимката и си тръгнахме, настроението му се промени и монологът му на връщане не беше така страдалчески като на отиване. Развесели се, заговори за Лила със самонадеяността на човек, който притежава рядък предмет, носещ голям престиж на собственика си. Разбира се, пак настоя, че ме моли за помощ. Преди да ме остави пред нас, ме накара да се закълна, пак и пак, че ще се задействам, за да накарам Лила да разбере кой е правилният път и кой грешният. И все пак по думите му личеше, че Лила сега вече не е само една неуправляема личност, а скъпоценна течност в контейнер, който му принадлежи. През следващите дни Стефано разказа на всички, включително на тези, които влизаха в магазина, за Карозоне и Де Сика, докато новината се разпространи и майката на Лила, Нунция, докато беше жива, разправяше на всички, че дъщеря й е можела да стане певица и актриса, да играе във филма „Брак по италиански“, да участва в телевизионни предавания, дори да стане египетска принцеса, ако шивачката от „Ретифило“ не била толкова резервирана и ако съдбата не й беше отредила да се омъжи на шестнайсет години за Стефано Карачи.