Елена Феранте
Новото фамилно име (17)

16.

Помъкнах Лила към стария ни двор, нямах търпение да кажа на Антонио какво бях направила за него. Доверих й, превъзбудена: веднага щом се посъвземе, ще го оставя, но тя не направи никакъв коментар, стори ми се разсеяна.

Извиках Антонио, той се показа и слезе долу, сериозен. Поздрави Лила, като се направи, че не забелязва как е облечена и как е гримирана, всъщност се стараеше да я гледа колкото се може по-малко, може би се притесняваше да не проличи на лицето му, че се чувства привлечен като мъж. Казах му, че не мога да остана дълго и имам време само колкото да му съобщя една добра новина. Изслуша ме, но още докато говорех, забелязах, че се отдръпва като от острие на нож. Обеща, че ще ти помогне, заявих все пак въодушевено и накарах Лила да потвърди.

— Нали така каза Марчело?

Лила само кимна. Антонио обаче побледня като платно и заби поглед в земята. Прошепна задавено:

— Не съм искал от теб да говориш с братята Солара.

Лила веднага излъга:

— Беше моя идея.

Антонио отговори, без да я погледне:

— Благодаря, нямаше нужда.

Взе си довиждане — с нея, не с мен, обърна ни гръб и изчезна във входа.

Коремът ме сви. В какво сгреших, защо се разсърди така? По улицата дадох воля на яда си, казах на Лила, че той е по-зле от Мелина, че и той е лабилен като нея, не издържах повече. Тя ме остави да говоря и едновременно с това да я изпратя до тях. Когато стигнахме, ме покани да се кача.

— Стефано си е у вас — възразих, но не беше това причината, обезпокоена бях от реакцията на Антонио, исках да остана сама и да размисля в какво бях сгрешила.

— Пет минути и си тръгваш.

Качих се. Стефано беше по пижама, разчорлен, с поникнала брада. Поздрави ме любезно, хвърли поглед на жена си и на опаковката със сладкишите.

— В бар „Солара“ ли си била?

— Да.

— Така облечена?

— Зле ли изглеждам?

Стефано поклати сърдито глава и разви опаковката.

— Лену̀, искаш ли пастичка?

— Не, благодаря, трябва да се прибирам за обяд.

Той захапа една пуричка и се обърна към жена си:

— Кого видяхте в бара?

— Приятелите ти — каза Лила, — обсипаха ме с комплименти. Така ли е, Лену̀?

Разказа му дума по дума какво са й казали двамата Солара, с изключение на частта за Антонио, тоест истинската причина за посещението ни, поради която си мислех, че е пожелала да дойде с мен в бара. Накрая завърши с подчертано доволен глас:

— Микеле иска да сложи снимката, уголемена, в магазина на Пиаца деи Мартири.

— И ти му каза, че може ли?

— Казах му, че трябва да питат тебе.

Стефано дояде пуричката на една хапка и си облиза пръстите. После, сякаш това най-много му създаваше проблеми, каза:

— Виждаш ли какво ме караш да върша? Утре заради теб трябва да отида да си губя времето с шивачката от „Ретифило“. — Въздъхна и се обърна към мен: — Лену̀, ти като едно свястно момиче, опитай се да обясниш на твойта приятелка, че аз в този квартал имам работа за вършене, не може да ме излага. Приятна неделя и поздрави на мама и татко.

И влезе в банята.

Лила му направи подигравателна физиономия зад гърба и ме изпрати до вратата.

— Ако искаш, да остана — казах.

— Остави го тоя глупак.

И повтори с удебелен мъжки глас част от думите му: опитай се да обясниш на твойта приятелка, не може да ме излага, а очите й се развеселиха от подигравката.

— Ако ти посегне?

— И какво толкова? Ще мине малко време и ще изглеждам по-добре от преди.

На стълбищната площадка добави, пак с мъжки глас: Лену̀, аз имам работа за вършене в тоя квартал, а аз се почувствах длъжна да изимитирам Антонио и прошепнах: благодаря, но нямаше нужда, и изведнъж, все едно се гледахме отстрани, и двете загазили с мъжете си и изнасящи женско представление на вратата, се разсмяхме. Казах й: каквото и да направим, все грешим, кой ли ги разбира мъжете, ох, колко проблеми ни създават, прегърнах я силно и си тръгнах. Но още преди да стигна до долу, чух Стефано да й крещи с омраза и да я обижда. Сега имаше същия глас на чудовище като баща си.