Елена Феранте
Новото фамилно име (16)

15.

Не успях да я накарам да размисли. Една неделя, ден, в който Стефано спеше до обяд, излязохме заедно на разходка и тя ме насочи към бар „Солара“. Когато се появи на новата улица, по която още личаха бели следи от хоросана, останах с отворена уста. Беше облечена и гримирана много фрапантно, не приличаше нито на раздърпаната Лила от едно време, нито на Жаклин Кенеди от списанията, можех да я сравня с актрисите от филмите, които харесвахме, може би с Дженифър Джоунс в „Дуел под слънцето“, може би с Ава Гарднър в „Слънце изгрява“.

Чувствах се неудобно, докато вървях до нея, обзе ме и усещане за опасност. Стори ми се, че рискува не само да злословят срещу нея, но и да й се присмеят, и че и в двата случая това щеше да се отрази и върху мен, приличаща на невзрачно, но предано кученце по петите й. Всичко по нея, от прическата до обиците, до впитата риза, тясната пола, походката, беше неподходящо за сивите улици на квартала. При вида й погледите на мъжете сякаш отскачаха обидено. Жените, особено по-възрастните, не се задоволиха само с объркано изражение: някои спираха на ръба на тротоара да я изгледат, като се подхилкваха с нещо средно между злорадство и неудобство, както когато Мелина вилнееше по улицата.

Когато обаче влязохме в бар „Солара“, пълен с мъже, които купуваха неделни сладкиши, там само я заоглеждаха с респект, някои вежливо й кимнаха за поздрав, Джилиола Спанюоло я загледа с истинска възхита иззад щанда, а Микеле, застанал на касата, я поздрави с едно пресилено „добър ден“, от което бликаше веселие. Последвалата размяна на думи бе изцяло на диалект, сякаш напрежението им пречеше да прибегнат до трудоемките филтри на произношението, на лексиката и синтаксиса на италианския.

— Какво ще обичате?

— Дванайсет пастички.

Микеле извика на Джилиола, този път с лека насмешка в гласа:

— Дванайсет пастички за госпожа Карачи.

При произнасянето на името завесата, която скриваше сладкарския цех, се отмести и иззад нея надникна Марчело. Когато видя Лила там, в неговия бар-сладкарница, побледня и се отдръпна. Но само след секунди се показа отново и дойде да ни поздрави. Промълви, обърнат към приятелката ми:

— Странно ми е, когато те наричат госпожа Карачи.

— И на мен — каза Лила и веселата й полуусмивка, както и пълното отсъствие на враждебност поразиха не само мен, но и двамата братя.

Микеле я огледа едно хубаво с наклонена на една страна глава, все едно гледа картина.

— Видяхме те — каза и погледна Джилиола. — Нали, Джилиола, точно вчера следобед я видяхме?

Джилиола кимна с глава без особен ентусиазъм. Марчело също потвърди — видяхме те, да, видяхме те, — но без да влага ирония като Микеле, а по-скоро като хипнотизиран от спектакъл с магически трикове.

— Вчера следобед ли? — попита Лила.

— Вчера следобед — потвърди Микеле, — на „Ретифило“.

Марчело го прекъсна, тонът на брат му го подразни.

— Изложена си на витрината на шивашкото ателие, има една твоя снимка с булчинска рокля.

Поприказваха малко за снимката, Марчело с възхита, Микеле с насмешка, но и двамата подчертаваха по различен начин как на нея най-добре е запечатана красотата на Лила в деня на сватбата й. А тя се разсърди — но го направи с кокетство, — че шивачката не я е предупредила за намерението си да сложи снимката на витрината, иначе никога нямало да й я даде.

— И аз искам да сложат моя снимка на витрина — извика Джилиола от щанда, като имитираше гласа на капризно момиченце.

— Ако някой се ожени за теб — каза й Микеле.

— Ти ще се ожениш за мен — отвърна му, помръкнала, и продължиха в тоя дух, докато Лила не каза сериозно:

— И Ленуча иска да се жени.

Братята Солара неохотно насочиха вниманието си към мен; до този момент се чувствах невидима, не бях промълвила и дума.

— Ами, не — изчервих се.

— Защо не, аз бих се оженил за тебе, нищо че си очилата — каза Микеле и Джилиола го дари с още един сърдит поглед.

— Късно е, вече е сгодена — каза Лила.

И лека-полека успя да насочи разговора с братята към Антонио, към положението в семейството му и към живото описание на това колко биха се задълбочили трудностите им, ако той отиде войник. Бях поразена не само как боравеше с думите, това го знаех. Порази ме новият й тон, в който премерено присъстваха безгрижие и благоразположение. Ето я, с пламнала от червилото уста. Накара Марчело да повярва, че е сложила миналото под камък, накара Микеле да повярва, че подигравателната му арогантност я забавлява. И за мое голямо учудване, и с двамата се държеше като жена, която знае какво представляват мъжете и няма какво повече да научи по въпроса, а по-скоро може някого да обучи; при това не се преструваше, както правехме като малки в опит да имитираме падналите жени от романите, а беше ясно, че познанията й са реални, поради което и не я карат да се изчервява. После внезапно ставаше враждебна, обзета от неприязън — знам, че ме искате, но аз не ви искам. И когато се отдръпнеше така, колкото да ги обърка, Марчело се оплиташе, а Микеле помръкваше в колебание какво да предприеме и погледът му блесваше, сякаш да й каже: внимавай, че може и да си госпожа Карачи, ама може и да те шамаросам, мръсница такава. Тогава тя пак променяше тона си, примамваше ги отново, показваше им, че й е забавно, и на свой ред ги забавляваше. Резултатът? Микеле не поддаде, обаче Марчело каза:

— Антонио не го заслужава, обаче заради Ленуча, която е добро момиче, мога да попитам един приятел и да видим дали може да направи нещо.

Зарадвах се и му благодарих.

Лила си избра пастичките, държа се сърдечно с Джилиола и с баща й, сладкаря, който надникна от цеха, за да изпрати поздрави на Стефано. Когато понечи да плати, Марчело направи явен жест на отрицание и брат му, макар и не толкова убеден, се съгласи. Вече на излизане Микеле й каза сериозно и бавно, както правеше, когато иска нещо и не търпи възражения:

— Много добре си излязла на онази снимка.

— Благодаря.

— Виждат ти се много добре обувките.

— Не си спомням.

— Аз си спомням и мисля да ти поискам нещо.

— Искаш снимка и ти, за да си я сложиш тук, в бара ли?

Микеле поклати глава и студено се подсмихна.

— Не. Но както знаеш, в момента обзавеждаме магазин на Пиаца деи Мартири.

— Не знам нищо за вашите работи.

— Е, добре е да се поинтересуваш, защото са важни работи, всички знаем, че не си глупава. Мисля, че щом шивачката може да прави реклама на булчинската рокля с тази снимка, ние можем да я използваме още по-добре, за да рекламираме обувките „Черуло“.

Лила се разсмя и го попита:

— Искаш да сложиш снимката на витрината на Пиаца деи Мартири?

— Не, искам да я сложа, но голяма, силно увеличена, вътре в магазина.

Тя се замисли за момент, после направи безразлична физиономия.

— Не ме питайте мен, а Стефано, той решава.

Забелязах, че двамата братя си разменят озадачени погледи, и ми стана ясно, че вече са обсъдили идеята помежду си и са били сигурни, че Лила никога няма да се съгласи, затова не им се вярваше, че тя не се наежи, че не каза веднага не, а се позова, без да спори, на авторитета на мъжа си. Не можеха да я познаят, самата аз в този момент не знаех коя е.

Марчело ни изпрати до вратата и вече навън произнесе тържествено, много блед:

— За пръв път разговаряме след толкова време, Лина, и много се вълнувам. Аз и ти не се взехме, е, нищо, така стана. Но не искам между нас да останат неясноти. И най-вече не искам да ми се приписва вина, която нямам. Знам, че мъжът ти разправя, че съм поискал онези обувки, за да го поставя натясно. Но се заклевам пред Ленуча: той и брат ти пожелаха да ми дадат обувките, за да ми докажат, че между нас няма сръдни. Аз не съм виновен.

Лила го изслуша, без да го прекъсне, с добродушно изражение на лицето. И веднага щом приключи, отново стана, каквато винаги е била. Каза презрително:

— Като децата сте, когато си прехвърлят вината едно на друго.

— Не ми ли вярваш?

— Не, Марчело, вярвам ти. Но вече хич не ми дреме какво казваш ти и какво казват те.