Елена Феранте
Новото фамилно име (15)

14.

Трудно бе да го убедя, че това, което беше видял с очите си, не е, каквото от доста време предполагаше, а само приятелско поведение без други намерения. „Има си приятелка — казах му, — ти сам видя.“ Но тъй като вероятно долови от думите ми, че това ме измъчва, ми се закани, а долната му устна и ръцете му се разтрепериха. Тогава промълвих, че ми е омръзнало и че ще го оставя. Отстъпи, сдобрихме се. Но от този момент доверието му в мен съвсем намаля и безпокойството от вероятността да замине войник се прибави трайно към страха, че ще ме остави на Нино. Все по-често излизаше от работа, за да притича, както казваше той, да ме поздрави. В действителност целеше да ме хване в крачка и да докаже, най-вече на себе си, че наистина му изневерявам. Какво щеше да направи после, и той не знаеше.

Един следобед сестра му Ада ме видя да минавам пред магазина за колбаси, в който сега работеше за обща радост, своя и на Стефано. Настигна ме на бегом. Носеше бяла омърляна престилка до под коленете, но въпреки това изглеждаше много хубавка и от червилото, от гримираните й очи и шнолите в косата се разбираше, че под престилката най-вероятно е облечена като за празник. Каза ми, че иска да поговорим, и решихме да се видим в двора преди вечеря. Пристигна задъхана от магазина заедно с Паскуале, който беше минал да я вземе.

Заговориха заедно, единият произнасяше неловко едно изречение, после другият произнасяше неловко още едно. Разбрах, че са силно разтревожени, че Антонио избухва от нищо и е престанал да се отнася търпеливо с Мелина, че отсъствал от работа без предупреждение. И че Галезе, собственикът на гаража, не разбирал какво става, защото го познавал от малък и никога не го бил виждал такъв.

— Страх го е от военната служба — казах.

— Така или иначе, ако му пратят призовка, трябва да замине, няма как — каза Паскуале, — иначе ще стане дезертьор.

— Ти като си с него, всичко му минава — каза Ада.

— Нямам много време — казах.

— Хората са по-важни от ученето — каза Паскуале.

— Прекарвай по-малко време с Лина и ще видиш, че ще намериш време — каза Ада.

— Каквото мога, правя го — отвърнах, засегната.

— Малко са му слаби нервите — каза Паскуале.

Ада заключи остро:

— Отглеждам една луда от малка, двама ще ми дойдат в повече, Лену.

Ядосах се и се уплаших. Изпълнена с чувство за вина, пак започнах да се виждам често с Антонио, макар че нямах желание, а и имах да уча. Не помогна. Една вечер при блатата се разплака и ми показа една картичка. Не го бяха освободили, щеше да замине с Енцо наесен. По едно време направи нещо, което силно ме впечатли. Свлече се на земята и започна трескаво да пъха в устата си шепи пръст. Наложи се да го прегърна силно, да му прошепна, че го обичам и да му вадя с ръце пръстта от устата.

В каква каша се забърквам, замислих се по-късно в леглото, без да мога да заспя, и открих, че внезапно се беше притъпило желанието ми да напусна училище, да приема, че съм, каквото съм, да се омъжа за него, да живея в дома на майка му с братята му и да сипвам бензин в колите. Реших, че трябва да направя нещо, за да му помогна, и когато се съвземе, да се измъкна от тази връзка.

На другия ден отидох у Лила, бях силно уплашена. Нея пък заварих твърде весела, и двете бяхме в нестабилно настроение в онзи период. Разказах й за Антонио, за повиквателната и й казах, че съм взела решение: тайно от него, тъй като никога нямаше да ми позволи, да се обърна към Марчело или към Микеле и да ги попитам дали могат да го измъкнат.

Престорих се на решена докрай. В действителност бях объркана: от една страна, ми се струваше задължително да опитам, като се има предвид, че бях причината за страданията на Антонио, от друга, се съветвах с Лила точно защото бях убедена, че ще ми каже да не го правя. Но не сложих в сметката, че не само аз, а и тя беше емоционално лабилна в момента.

Реакцията й беше двусмислена. Първо ми се подигра, каза, че съм лъжкиня, че сигурно обичам истински приятеля си, щом съм готова лично да отида да се унижавам пред братята Солара, макар и да знам, че след всичко, което се беше случило между тях, не биха си мръднали пръста за него. Веднага след това обаче започна нервно да увърта, като ту се подхилкваше, ту ставаше сериозна, после пак се смееше. Накрая каза: добре, отиди, да видим какво ще излезе. И добави:

— В края на краищата, Лену̀, къде е разликата между брат ми и Микеле Солара или, да кажем, между Стефано и Марчело?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че май трябваше да се омъжа за Марчело.

— Сериозно ли говориш?

Побърза да отрече през смях, но не беше убедителна. Не е възможно, помислих си, да си е променила мнението за Марчело: целият този смях не е искрен, а е признак на нерадостни мисли и страдание, защото нещата с мъжа й не вървят.

Получих потвърждение на часа. Стана сериозна, присви очи и каза:

— Ще дойда с теб.

— Къде?

— При братята Солара.

— За какво?

— Да разбера дали могат да помогнат на Антонио.

— Не.

— Защо?

— Така ще ядосаш Стефано.

— Какво ми пука. Щом като той има навика да се обръща към тях, защо да не мога и аз, нали съм му жена.