Елена Феранте
Новото фамилно име (14)

13.

На приятеля си не споменах и думичка от този разговор. Избягвах да го срещна, казах му, че имам прекалено много домашни и че наближава да ме изпитват.

Не беше извинение, в училище наистина беше ад. Инспекторатът тормозеше директора, директорът тормозеше учителите, учителите тормозеха учениците, а учениците издевателстваха един над друг. На много от нас им идваха в повече допълнителните домашни, но бяхме доволни, че ходехме на училище през ден. Имаше и малцинство, което недоволстваше заради плачевното състояние на сградата и загубата на учебни часове и настояваше за незабавно връщане към нормалния учебен режим. Начело на тази фракция беше Нино Сараторе и именно това допълнително ми усложни живота.

Виждах как заговорничи из коридорите с госпожа Галиани и минавах покрай тях с надеждата, че тя ще ме извика. Но това така и не се случи. Мислех си, че поне той ще ме заговори, но и това не се случи. Така че се почувствах отхвърлена. Вече не съм способна да изкарвам високи бележки, както някога, мислех си, и ето как за нула време загубих и малкото престиж, който си бях спечелила. От друга страна — добавях в себе си горчиво, — какво искам? Ако Галиани или Нино ми поискат мнението за тази история с непригодните класни стаи и многото домашни, какво ще им кажа? В действителност нямах мнение и го разбрах, когато една сутрин Нино се изправи пред мен с изписан на машина лист в ръка и рязко ме попита:

— Ще го прочетеш ли?

Сърцето ми така силно заби, че казах само:

— Сега ли?

— Не, ще ми го върнеш на излизане.

Обзе ме силно вълнение. Изтичах в тоалетната и трескаво зачетох. Листът беше изпълнен с цифри, говореше се за нещо, за което си нямах представа: регулаторен план, училищно строителство, италианската конституция, някои основополагащи членове. Разбрах само това, което вече знаех, тоест че Нино изискваше незабавното връщане към нормалния учебен график.

Когато влязох в клас, подадох листа на Алфонсо.

— Не се занимавай — посъветва ме той, без дори да го прочете, — вече сме в края на годината, остават ни последни изпити, този иска да те забърка в неприятности.

Аз обаче бях полудяла, слепоочията ми пулсираха, гърлото ме стягаше. Никой друг от училище не се държеше демонстративно като Нино, без страх от учителите и директора. Не само беше най-добрият по всички предмети, а и знаеше неща, които не ни преподаваха и които никой ученик, дори и от най-добрите, не знаеше. И имаше характер. И беше хубав. Започнах да броя часовете, минутите, секундите. Исках да се затичам да му върна листа, да го похваля, да му кажа, че съм съгласна с всичко, че искам да му бъда от помощ.

Не го видях по стълбите в тълпата от ученици, не го намерих и на улицата. Излезе с последните, по-намръщен от обикновено. Запътих се радостно срещу него, като размахвах листа, и го залях с поток от високопарни думи. Той ме изслуша свъсено и си взе листа, после ядно го смачка на топка и го захвърли.

— Галиани каза, че не става — промърмори.

Обърках се.

— Кое не става?

Направи недоволна физиономия и жест, който означаваше: остави, няма смисъл да говорим за това.

— Все пак, благодаря — каза малко пресилено и изведнъж се наведе и ме целуна по бузата.

От целувката в Иския между нас не беше имало какъвто и да е контакт, дори и ръкостискане, и този начин на сбогуване, който тогава изобщо не беше възприет, ме парализира. Не поиска да повървим заедно, не ми каза чао, всичко свърши така. Без сили и без глас загледах как се отдалечаваше.

И тогава се случиха две много лоши неща, едно след друго. Най-напред от уличката изскочи едно момиче, със сигурност по-малко от мен, най-много петнайсетгодишно, което ме порази с чистата си красота: добре сложена, с дълга черна коса, пусната по гърба; всеки неин жест и движение бяха изискани, всяка част от пролетното й облекло — избрана с дискретен вкус. Настигна Нино, той обви раменете й с ръка, тя повдигна лице, за да му предложи устните си, и се целунаха: съвсем различна целувка от тази, която ми бе лепнал. Веднага след това забелязах, че на ъгъла е застанал Антонио. Трябваше да е на работа, но беше дошъл да ме вземе. Кой знае откога стоеше там.