Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storia del nuovo cognome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Новото фамилно име

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 17 ноември 2017

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0121-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530

История

  1. — Добавяне

12.

Следващите месеци бяха особено наситени с дребни случки, които ми причиниха голямо страдание и които днес ми е трудно да подредя в някаква последователност. Колкото и да говорех с непринуден тон и да се придържах към желязна дисциплина, непрекъснато се оставях с болезнено задоволство да ме залива на вълни усещането, че съм нещастна. Изглеждаше, че всичко работи против мен. В училище не ми се удаваше да получавам някогашните бележки, въпреки че отново бях започнала да уча. Дните минаваха, без дори за миг да се почувствам жива. Пътищата до училище, до къщи, до дома на Лила и до блатата бяха избледнял декор. Нервна и обезверена, накрая, някак без да се усетя, приписах вината за голяма част от неволите си на Антонио.

Той също беше много неспокоен. Непрекъснато искаше да ме вижда, понякога излизаше от работа и го заварвах на тротоара срещу входа на гимназията в неловко очакване. Беше притеснен заради лудостта на майка си, Мелина, и уплашен от вероятността да не го освободят от военна служба. Беше представил своевременно в окръжието всякакви молби и документи, удостоверяващи смъртта на баща му, здравословното състояние на майка му, отговорността му на изхранващ семейството, но изглеждаше, че армията, затрупана от бумаги, е решила да забрави за него. Но сега беше научил, че Енцо Сканно заминава войник наесен и се страхуваше, че и на него ще му се наложи.

— Не мога да оставя майка ми, Ада, братята ми без пукната пара и без някой, който да ги наглежда — обясняваше, отчаян.

Веднъж изникна пред училище, задъхан. Беше научил, че карабинерите са отишли да събират сведения за него.

— Попитай Лина — обърна се към мен тревожно, — нека ти каже дали Стефано е бил освободен, защото е син на вдовица или по някаква друга причина.

Успокоих го, опитах се да го разсея. Специално заради него организирах да отидем на пица една вечер с Паскуале, Енцо и съответните им гаджета, Ада и Кармела. Надявах се, че срещата с приятелите му ще го успокои по някакъв начин, но не стана така. Енцо, както обикновено, изобщо не изглеждаше развълнуван от заминаването си, съжаляваше само, че през цялото време, докато той е в казармата, ще се наложи баща му отново да обикаля улиците с каруцата, а не беше добре със здравето. Паскуале пък обяви с мрачен тон, че не е ходил войник заради прекарана някога туберкулоза, която била причина от окръжието да го отхвърлят. Но каза, че съжалява, защото трябвало да се служи войник, и то не, разбира се, заради родината. Такива като нас, промърмори, са длъжни да се научат да боравят с оръжие, защото скоро ще настъпи време тези, които трябва да плащат, да си платят. От този момент нататък се заговори за политика, всъщност говореше само Паскуале, на когото му беше накипяло. Твърдеше, че фашистите искат да се върнат на власт с помощта на християндемократите. Че полицията и армията са на тяхна страна. Че те самите трябва да бъдат в готовност, и се обърна най-вече към Енцо, който кимна в съгласие и точно той, който обикновено си мълчеше, се позасмя и го увери: не се безпокой, като се върна, ще те науча да стреляш.

Ада и Кармела изглеждаха силно впечатлени от този разговор, очевидно бяха доволни, че излизат с толкова опасни мъже. На мен ми се искаше да се намеся, но не знаех почти нищо за съюза между фашисти, християндемократи и моторизирана полиция и не ми идваше никаква мисъл в главата. От време на време поглеждах Антонио с надеждата, че ще се запали по темата, но това не се случи, той само се опитваше да се върне на въпроса, който го тормозеше. На няколко пъти попита как е в казармата и Паскуале, който не беше ходил войник, му отговори: пълна гадост, който не се огъне, го пречупват. Енцо по навик си замълча, все едно въпросът не го засягаше. Антонио обаче престана да яде и като подмяташе из чинията останалата половина от пицата си, на няколко пъти произнесе неща от сорта: тия не знаят с кого си имат работа, само да посмеят, ще ги пречупя аз.

Когато останахме сами, ни в клин, ни в ръкав, ми заяви отчаяно:

— Знам, че ако замина, няма да ме чакаш, ще тръгнеш с някой друг.

Тогава разбрах. Проблемът не беше Мелина, не бяха Ада и братята му, които щяха да останат без издръжка, не бяха и неволите на казармата, проблемът бях аз. Не искаше да ме остави дори за минута и ми се струваше, че каквото и да кажех или направех, за да го успокоя, нямаше да ми повярва. Така че предпочетох да се престоря на обидена. Казах му да вземе пример от Енцо: той има доверие на Ада, изсъсках му, щом трябва да замине, ще замине и не хленчи, нищо че току-що са станали гаджета. А ти се оплакваш без причина, да, без никаква причина, Анто̀, още повече че няма да заминеш, защото, щом Стефано Карачи е бил освободен като син на вдовица, ясно е, че и теб ще освободят.

Тонът ми, едновременно нападателен и обичлив, го успокои. Но преди да си вземе довиждане, разтревожено ми повтори:

— Попитай приятелката си.

— Тя е и твоя приятелка.

— Да, обаче ти я питай.

На другия ден говорих с Лила, но тя нищо не знаеше за военната служба на мъжа си и неохотно ми обеща, че ще попита.

Не го направи веднага, както се надявах. Постоянно имаше някакво напрежение в отношенията й със Стефано и със семейството му. Мария беше казала на сина си, че жена му харчи прекалено. Пинуча вдигаше врява по повод новата бакалия — нямало тя да се занимава, било редно да е снаха й. Стефано поставял на място майка си и сестра си, но накрая упреквал жена си заради превишените разходи и се опитвал да разбере дали евентуално би била съгласна да застане на касата на новия магазин.

В тази ситуация Лила, беше очевидно и за мен, се опитваше да се изплъзне повече от друг път. Твърдеше, че ще харчи по-малко, съгласяваше се на драго сърце да работи в бакалията, но междувременно харчеше повече от преди и ако по-рано се появяваше в новия магазин от любопитство или по задължение, сега съвсем престана. Още повече че белезите по лицето й се бяха изличили и беше обзета от манията да излиза и да обикаля, особено сутрин, когато бях на училище.

Излизаше на разходка с Пинуча — състезаваха се коя ще се издокара повече, коя ще купи повече ненужни неща. Обикновено побеждаваше Пина, главно защото благодарение на детинските муцунки, които правеше на Рино, той отстъпваше и й даваше пари, а и се чувстваше длъжен да изглежда по-щедър от зет си.

— Аз работя по цял ден — казваше годеникът на годеницата си, — забавлявай се и заради мен.

И с горделиво нехайство, под погледите на работниците и на баща си, изваждаше от джоба на панталона си навити на руло банкноти, подаваше ги на Пина и веднага след това правеше шеговит жест, все едно посяга да даде и на сестра си.

Лила се дразнеше от това държане, както човек се дразни от пориви на вятъра, които затръшват врата и събарят предметите от някой рафт. Но в него виждаше също знак, че обущарското предприятие е потръгнало, и в крайна сметка беше доволна, че обувките „Черуло“ са изложени в много магазини из града, че пролетните модели вървят добре и все по-често пристигат повторни поръчки. Дотолкова, че на Стефано се наложи да откупи и мазето под обущарницата и да го превърне наполовина в склад, наполовина в работно помещение, а Фернандо и Рино на бърза ръка наеха още един помощник и понякога работеха даже нощем.

Имаше и въпроси за разрешаване, разбира се. Магазинът за обувки, който братята Солара се бяха ангажирали да отворят на Пиаца деи Мартири, трябваше да бъде обзаведен на разноски на Стефано; той обаче, разтревожен от факта, че така и не бяха сключили писмен договор, влизаше в чести пререкания с Марчело и Микеле. Но сега, изглежда, бяха стигнали до идеята за спогодба и в нея щеше черно на бяло да фигурира цифрата (малко раздута), която Карачи възнамеряваше да инвестира в обзавеждането. Рино беше особено доволен от това решение: вложеше ли зет му пари в нещо, започваше да се държи като началник, все едно ги е вложил той самият.

— Ако върви все така, догодина ще се оженим — обещаваше на годеницата си и една сутрин Пина реши да отиде при същата шивачка, която бе ушила булчинската рокля на Лила, ей така, просто да огледа.

Шивачката посрещна и двете много любезно, но нали си беше влюбена в Лила, я накара да разкаже подробно за сватбата и настоя много да получи голяма нейна снимка с булчинската рокля. Лила накара да отпечатат една специално за случая и една сутрин излезе с Пина, за да й я занесе.

Именно тогава, докато се разхождали из „Ретифило“, Лила попитала зълва си как се е стигнало до това, Стефано да бъде освободен от военна служба: дали са били посетени от карабинерите, за да проверят положението му на вдовишки син, дали документът за освобождаването му е бил изпратен от окръжието по пощата, или е трябвало да отиде лично да се осведоми.

Пинуча я погледна подигравателно.

— Син на вдовица ли?

— Да, Антонио твърди, че ако си в това положение, те освобождават.

— Аз пък знам, че единственият сигурен начин е да се плати.

— Да се плати на кого?

— На онези от окръжието.

— Стефано платил ли е?

— Да, но не трябва да казваме на никого.

— И колко плати?

— Това не знам. Солара уредиха всичко.

Лила продължила с леден тон:

— Тоест?

— Нали знаеш, че нито Марчело, нито Микеле са ходили войници. Уредили са да ги преквалифицират заради недоразвит гръден кош.

— Точно те? И как е възможно?

— С връзки.

— А Стефано?

— Използва връзките на Марчело и Микеле. Плащаш си и връзките ти уреждат услугата.

Още същия следобед приятелката ми всичко ми разказа, но като че не схващаше колко лоши са тези новини за Антонио. По-скоро беше наелектризирана — да, наелектризирана — от откритието, че съюзът между мъжа й и братята Солара не беше скрепен по търговски причини, а датираше от преди това, преди дори да са били сгодени.

— От самото начало ме е мамил — повтаряше почти доволна, сякаш историята с войниклъка беше решаващото доказателство за истинската природа на Стефано и сега се чувстваше освободена. Трябваше да мине известно време, преди да успея да я попитам:

— Според теб, ако от окръжието откажат да освободят Антонио, двамата Солара дали биха направили услуга и на него?

Изгледа ме с лошия си поглед, все едно съм казала нещо неприятно, и ме отряза:

— Антонио никога не би се обърнал към двамата Солара.