Елена Феранте
Новото фамилно име (126)

125.

Не й казах нито за какво се разказва в книгата ми, нито кога ще бъде по книжарниците. И за Пиетро не й казах, нито за намерението ни да се оженим след две години. Нейният живот ме бе обсебил и ми бяха нужни дни, за да си върна ясните контури и значението на моя собствен. Окончателно дойдох на себе си — но коя себе си? — с коректурите на книгата: сто трийсет и девет страници, плътна хартия; думите, които в тетрадката бяха фиксирани с моя почерк, ми се струваха приятно чужди в печатна форма.

Прекарах щастливи часове в четене, препрочитане, коригиране. Навън беше студено, леден вятър се промъкваше през процепите на черчеветата. Седях край кухненската маса с Джани и Елиза, които учеха. Майка ми се бъхтеше около нас, но изненадващо предпазливо, за да не ни пречи.

Скоро пак пътувах до Милано. Тогава за пръв път в живота си си позволих такси. В края на един работен ден, прекаран целия в преглед на последните корекции, плешивият редактор ми каза: „Ще наредя да ви поръчат такси“, и не можах да му откажа. Така че, когато от Милано отидох в Пиза, на гарата се огледах и си помислих: защо да не се направя на важна дама още веднъж. И отново се изкуших, когато се върнах в Неапол, в хаоса на Пиаца Гарибалди. Щеше да ми хареса да пристигна в квартала с такси, удобно разположена на задната седалка с шофьор на разположение, който при пристигането ни на входа щеше да ми отвори вратата на колата. Обаче се прибрах вкъщи с автобуса, не посмях. Вероятно все пак имаше нещо, което ме правеше различна, защото когато поздравих Ада, разхождаща момиченцето си, тя ме погледна разсеяно и отмина. После обаче спря, върна се и ми каза:

— Колко добре изглеждаш, не те познах, станала си друга.

Зарадвах се на момента, но после ми стана неприятно. Какво печелех, ако станех друга? Исках да си остана аз, свързана с Лила, с двора, с изгубените ни кукли, с дон Акиле, с всичко. Беше единственият начин да почувствам в пълнота какво ми се случва. От друга страна, трудно бе да не се поддам на промените — в този период, без да съм го искала, се промених повече и от годините в Пиза. През пролетта книгата излезе и — много повече от дипломата — ми донесе нова идентичност. Когато показах една на майка ми, на баща ми, на братята и сестра ми, те започнаха да си я подават от ръка на ръка, но без да я отворят. Взираха се в корицата с неуверени усмивки, приличаха ми на полицейски инспектори пред фалшив документ. Баща ми каза: „Моето фамилно име“, но го каза без задоволство, сякаш изведнъж, вместо да се гордее с мен, е открил, че са му откраднали пари от джоба.

Минаха няколко дни, излязоха първите рецензии. Преглеждах ги тревожно, дори най-лекият намек за критика ми причиняваше болка. Най-добронамерените прочетох на глас пред цялото семейство, баща ми отново засия. Елиза ми се подигра:

— Трябваше да се подпишеш като Ленуча, Елена е тъпо.

В онези неспокойни дни майка ми купи албум за снимки и започна да лепи в него всичко положително, което се пишеше за мен. Една сутрин ме попита:

— Как се казва годеникът ти?

Знаеше го, но имаше нещо наум, и за да ми го съобщи, трябваше да тръгне оттам.

— Пиетро Аирота.

— Значи ще се казваш Аирота.

— Да.

— И ако напишеш друга книга, на корицата ще пише Аирота?

— Не.

— Защо?

— Защото ми харесва Елена Греко.

— И на мен — каза.

Но така и не прочете книгата ми. И баща ми не я прочете, и Пепе, и Джани, и Елиза, в началото и никой от квартала. Една сутрин пристигна фотограф, който ме държа два часа в градинката, после покрай шосето, после на входа на тунела, за да ме снима. Една от снимките излезе във вестник „Ил Матино“ — очаквах минувачите да ме спират на улицата, да прочетат книгата от любопитство. Но не, никой, нито дори Алфонсо, Ада, Кармен, Джилиола, Микеле Солара, който не беше съвсем неграмотен като брат си Марчело, никой от тях не ми каза при първа възможност: книгата ти е хубава или, де да знам, книгата ти не е хубава. Само топло ме поздравяваха и отминаваха.

За пръв път се срещнах с читатели в една книжарница в Милано. По-късно разбрах, че за срещата бе настоявала упорито Аделе Аирота, която следеше от разстояние как върви книгата, и бе пристигнала от Генуа специално за случая. Мина да ме види в хотела и остана с мен целия следобед, като дискретно се опитваше да ме успокои. Ръцете ми не спираха да треперят, думите ми бягаха, горчеше ми в устата. Освен това бях ядосана на Пиетро, защото си остана в Пиза, имал работа. Обаче Мариароза, която живееше в Милано, мина за малко преди срещата, много зарадвана, после й се наложи да си тръгне.

Пристигнах в книжарницата силно уплашена. Заварих малката зала пълна, влязох със сведен поглед. Щях да припадна от вълнение. Аделе поздрави много от присъстващите, нейни приятели и познати. Седна на първия ред, хвърли ми окуражителен поглед, на няколко пъти се обърна да размени някоя дума с една дама на нейна възраст, седнала зад нея. До този момент само два пъти бях говорила пред публика, заставена от Франко, и то пред публика от шест-седем негови приятели, които се усмихваха с разбиране. Положението сега бе различно. Намирах се пред около четиресет непознати с изискан и образован вид, които мълчаливо се взираха в мен с погледи, лишени от симпатия, повечето от тях дошли заради известността на семейство Аирота. Идеше ми да стана и да избягам.

Но ритуалът започна. Един възрастен критик, на времето много уважаван университетски професор, се изказа възможно най-благосклонно за книгата ми. Нищо не разбрах от думите му, мислех само какво ще говоря аз. Гърчех се на стола, свиваше ме коремът. Светът се бе отдръпнал от мен в пълен хаос, а аз не разполагах с достатъчно власт да го върна и сложа в ред. Все пак се правех на спокойна. Когато дойде моят ред, заговорих, без да знам точно какво, просто колкото да не мълча, жестикулирах твърде много, проявих прекалена компетентност по литературните въпроси, размахах високо класическото си образование. После настана тишина.

Какво си мислеха за мен седящите насреща ми хора? Как оценяваше изказването ми критикът до мен, професорът? А Аделе, дали зад маската си на снизходителна жена не се разкайваше, че ме е подкрепила? Погледнах я и веднага си дадох сметка, че я моля с очи за утвърдителен знак, засрамих се. Тогава професорът до мен ме докосна по ръката, сякаш да ме успокои, и подкани публиката да се изкаже. Мнозина притеснено забиха погледи в коленете си или в пода. Първият, който взе думата, бе господин в зряла възраст с дебели очила, много известен на присъстващите, но не и на мен. Само като му чу гласа, Аделе направи неприязнена гримаса. Той дълго говори за упадъка на издателската дейност, която вече се интересувала повече от печалбата, отколкото от качеството на литературата; премина към меркантилната подкрепа от страна на критиците и на третите страници на ежедневниците; накрая се спря на книгата ми, отначало с насмешка, а после, когато цитира по-дръзките откъси, с осезаемо неодобрителни нотки в гласа. Изчервих се и вместо да отговоря, изломотих някакви общи приказки, без връзка с темата. После млъкнах, останала без сили, и забих поглед в масата. Професорът критик ме окуражи с усмивка, с поглед: мислеше, че искам да продължа. Когато разбра, че нямам такова намерение, сухо попита:

— Други?

Вдигна се една ръка в дъното.

— Заповядайте.

Висок младеж с дълга, разчорлена коса и гъста, възчерна брада заговори с презрителен тон, в полемика с предходното изказване, а на моменти и с въведението, поднесено от седящия до мен мъж. Заяви, че живеем в твърде провинциална страна, в която всеки повод е добре дошъл, за да започнем да се жалваме, но никой не запретва ръкави да промени нещата и да направи така, че да заработят. След това премина към възхвала на модернизаторската сила на романа ми. Познах го най-вече по гласа, беше Нино Сараторе.