Елена Феранте
Новото фамилно име (125)

124.

До фабриката на Сокаво стигнах по пътека от отъпкана пръст, осеяна с всякакви боклуци; тънък черен пушек се виеше в мразовитото небе. Още преди да видя оградната стена, усетих миризма на животинска мас, смесена с мирис на изгорели дърва, и ми се повдигна. Пазачът подигравателно ми заяви, че не е прието да се идва на посещение при приятелки в работно време. Поисках да говоря с Бруно Сокаво. Смени тона и ми съобщи, че той много рядко идвал във фабриката. Телефонирайте му у дома, настоях. Притесни се, обясни ми, че не може да го безпокои без причина.

— Ако не се обадите вие — заявих, — ще намеря телефона му и ще се обадя аз.

Изгледа ме накриво, не знаеше как да постъпи. Мина някакъв мъж на колело, спря и му подхвърли някаква мръсотия на диалект. Пазачът явно изпита облекчение, че го вижда. Заприказва се с него на диалект, все едно не съществувах.

В средата на двора гореше огън. Минах покрай него, лъхна ме гореща вълна, която прогони студа за малко. Стигнах до ниска жълта постройка, бутнах тежката врата и влязох. Миризмата на мазно, която още отвън ми се бе сторила тежка, сега стана направо непоносима. Разминах се с едно момиче, което си прибираше косата с нервни жестове, личеше, че е ядосана. Казах й ако обичате, отмина с наведена глава, но след три-четири крачки спря.

— Какво има? — попита нелюбезно.

— Търся една жена на име Черуло.

— Лина?

— Да.

— Виж на пълненето.

Попитах къде е това, не ми отговори и отмина. Бутнах друга врата. Лъхна ме топлина, от която миризмата на мазно стана още по-отблъскваща. Помещението бе огромно, в него имаше вани, пълни с някаква млечна на цвят течност, в нея сред издигащата се пара се движеха сенки на тела, бавни, приведени силуети на работници, потопени до кръста. Не видях Лила. Попитах един мъж, който се бе проснал на покрития с плочки под, същинско блато, и поправяше някаква тръба:

— Знаете ли къде да намеря Лина?

— Черуло?

— Черуло.

— На смеските.

— Казаха ми на пълненето.

— Тогава, като знаете, защо ме питате?

— Смеските къде са?

— Все направо.

— А пълненето?

— Надясно. Ако не я намерите там, вижте на транжирането или в хладилното. Все я местят.

— Защо?

Усмихна се накриво.

— Приятелка ли ви е?

— Да.

— Тогава няма какво да говорим.

— Кажете ми.

— Да не се обидите?

— Няма.

— Много е устата.

Тръгнах, накъдето ми посочи, никой не ме спря. Работници и работнички ми се видяха потънали в мрачно безразличие, дори и когато се смееха или си подвикваха обиди, сякаш се държаха на разстояние от собствения си смях, от гласовете, от гнусните смеси, които обработваха, от смрадта. Стигнах при работнички в сини престилки, с шапки на главите, които подготвяха месото; машините издаваха звук на стържещо желязо и приплъзване от смилането и разбъркването на мека материя. Лила обаче я нямаше. Не я видях и където натъпкваха в черва розовеникава паста, примесена с кубчета сланина, нито където с наточени ножчета отделяха костиците, кълцаха и режеха, като размахваха остриетата с опасна скорост. Открих я в хладилното. Излизаше от една камера, следвана от нещо като бял дъх. Носеше на рамо червеникав блок замръзнало месо, един нисичък тип го подпираше от другата страна. Остави го на количката и понечи да влезе обратно в леденото помещение. Веднага забелязах, че е с превързана ръка.

— Лила.

Обърна се внимателно и несигурно се вгледа в мен.

— Какво правиш тук вътре? — попита.

Очите й бяха трескави, бузите й по-хлътнали от обикновено, и въпреки това изглеждаше едра, висока. Тя също беше със синя престилка, но под нея имаше нещо като дълго палто, а на краката груби войнишки обувки. Щеше ми се да я прегърна, но не посмях, не знам защо, но ме беше страх да не ми се разпадне в ръцете. Тя беше тази, която ме притисна плътно и продължително. Усетих влажната тъкан на дрехите й, излъчваше още по-унизителна миризма от онази, която се носеше из въздуха.

— Ела — подкани ме, — да се махнем оттук. — Извика на мъжа, който работеше с нея: — Две минути. — И ме дръпна в един ъгъл. — Как ме намери?

— Ами влязох.

— И те пуснаха?

— Казах, че търся теб и че съм приятелка на Бруно.

— Браво, така сега сигурно си мислят, че правя свирки на сина на собственика и ще ме оставят за малко на мира.

— Какво говориш?

— Тук е така.

— Тук, вътре ли?

— Навсякъде. Дипломира ли се?

— Да. Случи ми се нещо още по-хубаво, Лила. Написах роман и ще го издадат през април.

Както беше сивкава в лицето, сякаш в нея не течеше кръв, изведнъж се зачерви. Проследих червенината да се качва от шията към бузите й чак до ръба на очите, а тя ги стисна, все едно се страхуваше да не би пламъкът да й изгори зениците После хвана ръката ми и я целуна, първо опакото, после дланта.

— Радвам се за теб — прошепна.

В първия момент ме впечатли не жестът на привързаност, а подутите й ръце и раните, старите и нови белези, една съвсем прясна резка на палеца на лявата ръка, възпалена по краищата, и си представих още по-лошо срязване под превръзката на дясната.

— Какво ти е?

Веднага дръпна ръцете си и ги прибра в джобовете.

— Нищо. Отиват ти пръстите от кълцане на месо.

— Кълцаш месо ли?

— Слагат ме, където им скимне.

— Говори с Бруно.

— Бруно е най-големият мръсник от всички. Появява се тук само да види коя от нас може да изчука в помещението за зреене.

— Лила.

— Вярно е.

— Зле ли си?

— Много съм си добре. Тук в хладилното даже ми дават десет хиляди повече на час, добавки заради студа.

Мъжът се провикна:

— Черỳ, двете минути минаха.

— Идвам — отвърна.

Прошепнах:

— Госпожа Оливиеро почина.

Сви рамене.

— Беше болна, очакваше се.

Добавих бързо, защото мъжът до вратата започваше да нервничи.

— Изпратиха ми от нейно име „Синята фея“.

— Каква „Синя фея“?

Вгледах се в нея, за да разбера дали наистина не помни, стори ми се искрена.

— Книгата, която написа на десет години.

— Книга ли?

— Така й викахме.

Лила сви устни и тръсна глава. Напрегната беше, опасяваше се от неприятности в работата, но пред мен играеше ролята на непукист. Трябва да си тръгна, помислих си. Тя каза:

— Много време мина оттогава. — По тялото й премина тръпка.

— Да не би да имаш температура?

— Ами, не.

Затърсих из чантата си малкия ръкопис и й го подадох. Взе го, разпозна го, но не изглеждаше развълнувана.

— Била съм самонадеяно момиченце — промърмори.

Побързах да отрека.

— Този разказ — казах й — и днес си е прекрасен. Прочетох го отново и разбрах, че винаги ми е бил в главата, без да съзнавам. От него произлиза моята книга.

— От тая тъпотия? — засмя се силно и нервно. — Тогава който те издава, е луд.

Мъжът й извика:

— Чакам те, Черỳ.

— Не ми опявай — отговори му.

Пъхна ръкописа в джоба си и ме хвана подръка. Отправихме се към изхода. Спомних си колко се бях постарала да изглеждам добре пред нея и колко трудно беше да намеря това място. Представяла си бях плачове, признания, размишления, една хубава утрин на изповеди и помирение. Обаче ето ни, разхождаме се подръка — тя навлечена, мръсна, изстрадала и аз, нагласена като госпожица от добро семейство. Казах й, че Ринучо е много красив и умен. Похвалих съседката, попитах за Енцо. Остана доволна, че съм харесала детето, и на свой ред похвали съседката. Това, което й развърза езика обаче, беше името на Енцо, озари се и се разприказва.

— Много е мил — каза ми, — добър е, от нищо не го е страх, извънредно умен е, нощно време учи, толкова много неща знае.

Никога не я бях чувала да говори така за някого. Попитах я:

— Какво учи?

— Математика.

— Енцо?

— Да. Прочел нещо за електронни сметачни машини, може и на някоя реклама да ги е видял, много е запален. Твърди, че тия машини не са каквито ги показват на кино, с много цветни лампички, които светват и угасват с бипкане. Твърди, че било въпрос на езици.

— Езици ли?

Тя присви очи по начина, който добре познавах.

— Не такъв език, на който да пишеш романи — обясни и ме жегна презрителният начин, по който произнесе „романи“, както и лекият смях, който последва. — Това е език за програмиране. Вечер, като заспи детето, Енцо се захваща да учи.

Долната й устна бе суха, напукана от студа, лицето съсипано от умора. Обаче колко гордо произнесе „се захваща да учи“. Осъзнах, че въпреки третото лице единствено число, не само Енцо се е запалил по тези неща.

— А ти какво правиш?

— Правя му компания, иначе, ако е сам, ще му се доспи, защото е уморен. Заедно обаче е по-хубаво, единият каже нещо, другият каже друго. Знаеш ли какво е блоксхема?

Поклатих глава. Очите й съвсем се смалиха, пусна ми ръката и се разприказва, за да ме въвлече в тази своя нова страст. На двора, на миризмата на огъня и тежкия дъх на животински мазнини, месо и жили тази Лила, навлякла тъмносиня престилка върху дебелото палто, с изпонарязани ръце, чорлава и извънредно бледа, без следа от грим, се оживи и зареди с енергия. Говореше за свеждането на всяко нещо до алтернативата вярно-невярно, за Булева алгебра и още много неща, напълно неизвестни за мен. И въпреки това думите й, както винаги, успяха да ми окажат въздействие. Докато говореше, си представях бедния им дом през нощта, детето, спящо оттатък, и Енцо, приседнал на леглото, капнал от умора след работа по локомотивите на неизвестно коя фабрика; видях и нея, след деня, прекаран във ваните за варене на колбаси или в транжорната, или в хладилното на минус двайсет градуса, да сяда до него върху одеялото. Виждах ги и двамата, озарени от чудодейна светлина, пожертвали съня; чувах гласовете им, упражняващи се да създават блоксхеми и да разчистват света от всичко излишно, като програмират ежедневните си действия според два единствени критерия за истина: единица и нула. Приглушени думи в мизерната стая, прошепнати, за да не събудят Ринучо. Осъзнах, че съм дошла чак дотук, изпълнена със самонадеяност, и си дадох сметка, че — добронамерено, разбира се, с обич — съм предприела цялото това пътуване главно за да й покажа какво е загубила и какво аз съм спечелила. Но тя го бе разбрала от момента, в който й изникнах пред очите, и сега, рискувайки да се изпокара с колегите си и да я глобят, в отговор на практика ми обясняваше, че нищо не съм спечелила, че в този свят няма нищо за печелене, че животът й е пълен с различни и нетипични приключения точно колкото и моят, и че времето си се изнизва ей така, без смисъл, и че е хубаво просто да се виждаме от време на време, за да чуем как налудничавият звън в мозъка на едната отеква в налудничавия звън в мозъка на другата.

— Харесва ли ти да живееш с него? — попитах.

— Да.

— Ще си родите ли деца?

Направи пресилено развеселена гримаса.

— Не спим заедно.

— Не?

— Не, не ми идва отвътре.

— А той?

— Изчаква.

— Може би го чувстваш като брат.

— Не, не ми харесва.

— И тогава?

— Не знам.

Спряхме до огъня и тя кимна към портиера.

— Внимавай с тоя — каза ми, — на излизане е способен да те обвини, че си откраднала някоя мортадела само за да те обискира и да те опипа навсякъде.

Прегърнахме се, целунахме се. Казах, че пак ще й се обадя, че не искам да я загубя, казах го искрено. Тя се усмихна и промърмори:

— Да, и аз не искам да те загубя. — И почувствах, че също говори искрено.

Тръгнах си силно разтърсена. Беше ми трудно да се разделим, някогашната увереност, че без нея нищо наистина важно не може да ми се случи, се възвърна и в същото време имах нужда да избягам, за да престана да усещам в ноздрите си мазната смрад, пропита в дрехите й. След няколко забързани крачки не се стърпях и се обърнах назад да й помахам. Видях я да стои до огъня, лишена от женски форми в това си облекло — разлистваше страниците на „Синята фея“. После внезапно ги хвърли в огъня.