Елена Феранте
Новото фамилно име (122)

121.

Не предполагах, че ще спечеля пари. Обаче като получих копието от договора, установих, че, сигурно поради намесата на Аделе, издателството ми е определило аванс от двеста хиляди лири, сто при подписването и сто при предаването на текста. Майка ми чак се задъха, толкова невероятно й се струваше. Баща ми заяви: „Тези пари аз ги печеля за месеци“. Започнаха и двамата да се хвалят из квартала и извън него: дъщеря ни забогатя, стана писателка и ще се жени за професор от университета. Аз разцъфнах, престанах да уча за учителския конкурс. Веднага щом получих парите, си купих рокля и гримове, отидох за пръв път в живота си на фризьор и тръгнах за Милано, непознат за мен град.

На гарата се ориентирах с мъка. Но накрая взех метрото в правилната посока и се озовах на входа на издателството, обзета от тревожност. Дадох хиляди обяснения на портиера, без да ме е питал, даже докато му говорех, продължи да си чете вестника. Взех асансьора, почуках, влязох. Каква поразяваща чистота. Главата ми беше натъпкана с всичко научено, исках да блесна със знанията си и да докажа, че макар и да бях жена, макар и да си личеше произходът ми, съм човек, извоювал си правото да издаде книга, и сега, на моите двайсет и три години, нищо, нищо, нищо от мен не може да бъде поставяно под съмнение.

Приеха ме любезно и ме поведоха от стая в стая. Разговарях с редактора, който отговаряше за моя ръкопис, възрастен плешив мъж, но с много приятно лице. Разменяхме идеи в продължение на около два часа, много ме похвали и често споменаваше с дълбоко уважение Аделе Аирота, показа ми къде какво ме съветва да променя, даде ми копие от текста с неговите бележки. Преди да си вземе довиждане, ми каза много сериозно:

— Хубава история, съвременна, много добре построена и написана в стил, който непрекъснато изненадва, обаче ето какво се питам: вече три пъти прочетох книгата ви и на всяка страница се излъчва някаква мощ, не разбирам откъде се е взела.

Изчервих се, благодарих му. Ех, на какво съм била способна и колко бързо стана всичко, колко ме харесваха и как умеех да направя така, че да ме заобичат, как умеех да говоря за образованието си, къде съм го получила, и за дипломната си работа върху четвъртата част на „Енеида“; как изискано и точно отговарях на всяка любезна забележка, като изкусно имитирах тона на госпожа Галиани, на децата й, на Мариароза. Една симпатична и мила служителка на име Джина ме попита дали имам нужда от хотел и при утвърдителното кимване от моя страна ми направи резервация в един хотел на Виа Гарибалди. За мое огромно изумление се оказа, че издателството плаща за всичко и поема всеки мой разход за храна, както и билетите за влака. Джина ми каза да представя разходен лист, за да ми възстановят парите, и поръча да поздравя Аделе.

— Звънна ми по телефона — каза ми, — много държи на вас.

На другия ден отпътувах за Пиза, искаше ми се да прегърна Пиетро. Във влака огледах една по една бележките на редактора и останах доволна; видях книгата си през очите на човека, който я бе похвалил и си даваше труд да я направи още по-добра. Когато пристигнах, се чувствах много доволна от себе си. Годеникът ми ме настани при една асистентка по гръцка литература на средна възраст, аз също я познавах. Вечерта ме заведе на ресторант и изненадващо ми показа ръкописа ми, напечатан на машина. Той също имаше копие и беше нанесъл бележки, които обсъдихме една по една. Носеха отпечатъка на обичайната му строгост и се отнасяха главно за лексиката.

— Ще ги обмисля — казах и му благодарих.

След вечеря се усамотихме на една поляна. След изнервящо натискане в студа, затруднено от палтата и вълнените ни пуловери, ме посъветва внимателно да преработя онази част, в която главната героиня загубва девствеността си на плажа. Отвърнах в недоумение:

— Моментът е важен.

— Ти сама ги нарече доста пикантни страници.

— От издателството нямаха забележки.

— Ще ги направят впоследствие.

Това ме подразни, обещах му да помисля и за това, а на следващия ден си тръгнах към Неапол в лошо настроение. Щом онзи епизод е неприемлив за Пиетро, начетен младеж, написал книга за вакханските ритуали, то какво ли щяха да кажат майка ми и баща ми, братята ми, кварталът — ако го прочетат? Нахвърлих се върху текста още във влака, съобразявайки се с бележките на редактора и с тези на Пиетро, и каквото можах, зачеркнах. Исках книгата да е добра, да не подразни никого. Съмнявах се, че някога ще напиша друга.