Елена Феранте
Новото фамилно име (12)

11.

Оставащата част от учебната година бе белязана с не особено радостни събития. Сградата, в която се помещаваше лицеят, се разпадаше и когато валеше, в класните стаи течеше вода; при една по-силна буря пропадна улица на метри от нас. Последва период, в който ходехме на училище през ден, за да се редуваме, и домашните станаха по-важни от уроците в клас, а учителите ни претоварваха до изнемога. Макар и майка ми да се оплакваше, свикнах след училище да отивам направо у Лила.

Пристигах в два следобед и захвърлях някъде учебниците. Тя ми приготвяше сандвич с шунка, сирене, салам, каквото си поисках. Такова изобилие никога не бяхме виждали в дома на родителите ми — колко хубаво ухаеше съвсем пресният хляб, примесен с вкусовете на пълнежа, особено суровата шунка, яркочервена и обточена в бяло по краищата. Ядях настървено, в това време Лила ми правеше кафе. Провеждахме оживен разговор, после тя ме затваряше в стаичката и рядко надзърташе, колкото да ми донесе нещо вкусно, което да хапне или да изпие заедно с мен. Понеже не исках да се срещам със Стефано, а той се връщаше от магазина около осем вечерта, аз изчезвах точно в седем.

Свикнах с апартамента, със светлината в него, със звуците, идващи от железопътната линия. Всяко пространство, всяко нещо беше ново и чисто, но най-вече тоалетната — имаше мивка, биде и вана. Един следобед, в който нищо не ми се похващаше, попитах Лила дали мога да се изкъпя във ваната — аз, която още се къпех под чешмата или в медения леген. Отговори ми, че мога да правя каквото поискам и хукна да ми носи кърпи. Пуснах водата да тече — излизаше топла направо от крана. Съблякох се и се натопих до шия.

Каква мека топлина и неочаквана наслада. Малко по-късно посегнах към многобройните шишенца, струпани по ъглите на ваната, и пухкава пяна, сякаш появила се от тялото ми, тръгна да прелива от ваната. Ех, толкова прекрасни неща притежаваше Лила. Не ставаше само дума за хигиена, беше като игра, пълно отпускане. Открих червила, гримове, широкото огледало, което връщаше образа, без да го деформира, вятъра от сешоара. Накрая кожата ми беше гладка, както никога не бях я усещала, а косата ми беше бухнала и лъскава като грива, още по-руса. Може би това е богатството, което искахме като деца, помислих си: не ковчежета със златни монети и диаманти, а вана, в която да се киснеш всеки ден, да ядеш хляб, салам, шунка, да имаш много място, също и в тоалетната, да имаш телефон, килер и хладилник, пълни с храна, снимка в сребърна рамка на бюфета, на която си с булчинска рокля, да имаш целия този апартамент с кухнята, спалнята, трапезарията, двата балкона и стаичката, в която ме затваря да уча и в която, макар и Лила никога да не го споменава, скоро, когато се появи, ще спи и бебе.

Привечер се затичвах към блатата, нямах търпение Антонио да ме погали, да ме помирише, да се възхити и да се порадва на тази разкошна чистота, която подчертава красотата. Исках да му направя този подарък. Но той бе обзет от своите си тревоги, каза ми: аз никога няма да мога да ти дам тези неща, аз му отговорих: кой ти каза, че ги искам, а той отвърна: винаги искаш да правиш каквото прави и Лила. Обидих се, скарахме се. Аз бях независима. Правех каквото аз си поискам, правех нещо, което той и Лила не правеха и не можеха — учех, изгърбвах се и си бодях очите над книгите. Извиках, че не ме разбира, че само се опитва да ме принизи и обиди, и избягах.

Но Антонио ме разбираше, даже прекалено. От ден на ден домът на приятелката ми ме запленяваше все повече, превърна се в магическо място, в което можех да правя всичко, далеч от жалката сивота на кооперацийките, в които бяхме израсли, с олющените стени, издрасканите врати и вечните предмети, винаги едни и същи, очукани и оръфани. Лила внимаваше да не ми пречи, аз бях тази, която я викаше: жадна съм, малко съм гладна, да пуснем телевизора, може ли да видя това, може ли да видя онова. Беше ми досадно да уча, не ме теглеше. Понякога я карах да ме слуша, докато повтарях уроците на глас. Тя сядаше на кушетката, аз на бюрото. Показвах й страниците, които имах да науча, и декламирах. Лила контролираше ред по ред.

В тези случаи забелязах колко се беше променило отношението й към книгите. Сега се чувстваше респектирана. Вече не се случваше да поиска да ми наложи определен ред и ритъм, сякаш за нея са били достатъчни няколко изречения, за да добие представа за цялото и да го възприеме напълно, след което да ми каже: основната идея е тази, тръгни оттук. Когато следеше по учебника и й се струваше, че греша, сега ме поправяше с хиляди оправдания от сорта: може и да не съм разбрала добре, по-добре ти провери. Като че ли не си даваше сметка, че свойството й да научава нещата без никакво усилие бе непокътнато. Виж, аз си давах сметка. Например забелязах, че химията, която ми беше крайно скучна, предизвикваше у нея онова познато ми присвиване на очите и ми бяха достатъчни няколко нейни забележки, за да ме извади от унеса и да ме разпали. Забелязах, че й стигаше половин страница от учебника по философия, за да открие впечатляваща взаимносвързаност между Анаксагор, порядъка, който интелектът налага над хаотичността на нещата, и таблицата на Менделеев. По-често обаче ми се струваше, че смята подхода си за неправилен, а наблюденията си за наивни, и сама си поставя граници. Щом усетеше, че се е оставила да бъде въвлечена прекалено, се дръпваше като пред капан и измърморваше: блазе ти, че разбираш, аз не знам за какво изобщо говориш.

Веднъж затвори рязко учебника и каза с неприязън:

— Стига толкова.

— Защо?

— Защото ми омръзна все същата история: в малкото нещо има друго, още по-малко, което иска да изскочи навън, а извън голямото нещо има друго, още по-голямо, което иска да го задържи в плен. Отивам да готвя.

При това в момента не учех за нещо, което да има директна връзка с малкото и голямото. Просто я беше подразнила, или може би уплашила, способността й да възприема, и се беше оттеглила.

Къде?

Да приготви вечерята, да излъска къщата, да гледа телевизия с намален звук, за да не ми пречи, да съзерцава коловозите и минаващите влакове, изменчивия профил на Везувий, улиците на новия квартал, още без дървета и без магазини, малкото преминаващи коли, жените с пазарските чанти и малките деца, хванати за полите им. Много рядко и само ако Стефано й наредеше, или самата тя поискаше да го придружи, отиваше до мястото — на по-малко от петдесет метра от тях, веднъж отидох с нея, — където щяха да отворят нова бакалия. Взимаше размери с дърводелски метър, за да проектира рафтовете и обзавеждането.

Това е всичко, нямаше какво друго да прави. Скоро си дадох сметка, че като омъжена беше повече сама, отколкото преди това. Аз понякога излизах с Кармела, с Ада, дори с Джилиола, в училище бях се сприятелила със съученички от моя и от другите класове, с които понякога се срещахме на сладолед на Виа Фориа. А тя се виждаше само със зълва си Пинуча. Колкото до момчетата, ако по време на годежа й все още се спираха да разменят някоя дума с нея на улицата, сега, след сватбата, най-много да й кимнеха за поздрав, когато я срещнеха. А беше толкова красива и се обличаше като от дамските списания, които си купуваше непрекъснато. Но положението на съпруга я беше затворило като под стъклен похлупак — като ветроход, който плава с опънати платна в недосегаемо пространство, където даже няма море. Паскуале, Енцо, самият Антонио никога не биха рискували да се запътят по белите улици без нито една сянка покрай новопостроените блокове чак до нейния вход, за да си поговорят с нея или да я поканят на разходка. Немислимо беше. Също и телефонът, черният предмет, окачен на стената в кухнята, приличаше на ненужна украса. За цялото време, през което учех при нея, много рядко звънеше и обикновено беше Стефано, който си беше сложил телефон и в магазина, за да приема поръчки от клиентите. Разговорите им на младоженци бяха кратки, тя отговаряше с да или с не, все с половин уста.

Телефонът й служеше най-вече за покупки. В онзи период рядко излизаше от къщи, изчакваше да се изличат от лицето й следите от побоя, и въпреки това закупи много неща. След радостта ми от взетата вана например и въодушевлението от това как изглеждаше косата ми, я чух да поръчва нов сешоар и когато й го доставиха, пожела да ми го подари. Произнасяше нещо като магическа формула (ало, госпожа Карачи съм) и ето че преговаряше, спореше, отказваше, купуваше. Не плащаше, търговците бяха все от квартала и добре познаваха Стефано. Достатъчно беше да подпише, Лина Карачи, име и презиме, както ни беше учила госпожа Оливиеро, и тя го правеше, все едно се упражнява по свое желание, с надлежна усмивчица, без дори да провери стоката, все едно тези знаци върху хартията я интересуваха повече от вещите, които й доставяха.

Купи също големи албуми със зелени корици с ретро мотиви на цветя, в които подреди снимките от сватбата. Накара да отпечатат копия специално за мен на не знам колко снимки, всичките, на които бяхме аз, родителите ми, братята и сестра ми, дори Антонио. Обаждаше се по телефона и ги поръчваше на фотографа. Веднъж открих една, на която частично се виждаше Нино: бяха излезли Алфонсо и Мариза, а той се подаваше отдясно, отрязан от кадъра, само перчемът, носът и устата му бяха на снимката.

— Може ли да ми дадеш и тази? — попитах колебливо.

— Няма те на нея.

— Тук съм, в гръб.

— Добре, ако искаш, ще накарам да ти я отпечатат.

Внезапно промених решението си.

— Не, недей, остави.

— Няма проблем.

— Не.

От покупките обаче най-много ме впечатли проекторът. Най-после бяха проявили филма от сватбата и една вечер фотографът дойде да го прожектира на младоженците и родителите им. Лила се информира за цената на апарата, накара да й го доставят у дома и ме покани да гледаме филма. Сложи проектора върху масата в трапезарията, откачи от стената една картина с бурно море на нея, зареди филма с обиграно движение, дръпна щорите и образите се занизаха върху бялата стена. Беше чудо: цветен филм от няколко минути, който изгледах с отворена уста. Видях я отново да влиза в църквата, хванала Фернандо под ръка, да излиза в църковния двор със Стефано, те двамата да се разхождат радостно из парка „Римембранца“ и накрая дълго да се целуват по устата, после да влизат в ресторанта; следваше танцът, роднините, които се хранеха или танцуваха, разрязването на тортата, раздаването на сувенирите, поздравите, насочени към обектива, Стефано весел, тя мрачна, и двамата облечени за път.

При първото гледане се впечатлих най-много от мен самата. Бях заснета два пъти. Първия пред църквата, до Антонио: видях се тромава, нервна, с лице, закрито от очилата; втория — на масата до Нино — почти не можах да се позная: смеех се, движех ръце и длани с небрежна елегантност, оправях си косата, играех си с гривната на майка ми, изглеждах, според мен, фина и хубава. И наистина Лила възкликна:

— Виж колко хубаво си излязла.

— Ами, не съм — отвърнах престорено.

— Точно така изглеждаш, когато си доволна.

При следващото гледане (казах й: пусни го пак, и не се наложи да я увещавам) това, което ме впечатли, бе влизането в залата на двамата Солара. Операторът беше хванал момента, който ми оказа най-силно въздействие: когато Нино напускаше залата, а Марчело и Микеле влизаха. Двамата братя вървяха напред един до друг, облечени в официалните си костюми, високи, мускулести от вдигането на тежести във фитнеса; междувременно Нино се измъкваше с наведена глава, бутваше леко с ръка Марчело и докато той се извръщаше рязко със смръщената физиономия на квартален побойник, Нино, безразличен, изчезваше, без да се обърне.

Контрастът ми се стори много силен. Не беше само в бедните дрехи на Нино, сравнени със скъпите костюми на двамата Солара, със златата, които носеха на вратовете си, на китките и пръстите. Не беше и в това, че е толкова слаб, към което се прибавяше и височината му — стърчеше поне с пет сантиметра над двамата братя, а те бяха високи — и което подчертаваше крехката му деликатност, толкова различна от мъжката сила, изложена самодоволно на показ от яките Марчело и Микеле. Беше по-скоро в безразличието. Докато безочието на братята Солара можеше да бъде считано за нещо нормално, то никак не беше нормална надменната разсеяност, с която Нино бе блъснал Марчело и си бе продължил. Дори на тези, които мразеха двамата Солара като Паскуале, Енцо, Антонио, в даден момент щеше да се наложи да си понесат разчистването на сметките с тях. А Нино не само че не се бе извинил, но и не бе удостоил Марчело с поглед.

Сцената ми се стори като нагледно доказателство за това, което интуитивно бях усетила, докато се случваше в действителност. В нея синът на Сараторе вече изглеждаше — той, който бе израсъл в кооперациите на стария квартал също като нас и който ми се бе сторил толкова уплашен, когато се наложи да победи Алфонсо на училищните състезания — напълно чужд на ценностната стълбица, на чийто връх се бяха разположили Солара. Тази йерархия видимо не го интересуваше, може би дори вече не я разбираше.

Гледах го, прелъстена. Приличаше на някой принц аскет, способен да уплаши Микеле и Марчело само с погледа си, който не отчиташе присъствието им. И за момент изпитах надеждата, че сега, на филма, ще направи това, което не направи в действителност: ще ме отведе.

Едва тогава Лила забеляза Нино и каза с любопитство:

— Това е онзи същият, с когото седеше на една маса заедно с Алфонсо ли?

— Да. Не го ли позна? Нино, големият син на Сараторе.

— Него ли остави да те целуне, когато беше в Иския?

— Беше глупост.

— Слава богу.

— Защо слава богу?

— Защото се мисли за кой знае какво.

Някак за да се оправдая заради впечатлението й, казах:

— Тази година ще се дипломира, той е най-добрият в целия лицей.

— Остави го този, Лену̀. По-добре с Антонио.

— Мислиш ли?

— Да. Този е кльощав, грозен и най-вече твърде самонадеян.

Трите епитета ми прозвучаха като обида и за малко да й кажа: не е вярно, толкова е красив, очите му са пълни с искри и съжалявам, че не го забелязваш, защото такова момче няма нито в киното, нито по телевизията, нито в романите, а аз имам щастието да го обичам още от малка, и въпреки че той е недостижим, въпреки че ще се оженя за Антонио и ще прекарам живота си в зареждане на автомобили с бензин, ще го обичам повече от себе си, ще го обичам винаги.

Вместо това отново изгубих настроение и казах:

— Харесваше ми едно време, когато бяхме в началното училище, сега вече не ми харесва.