Елена Феранте
Новото фамилно име (117)

116.

При завръщането си в Неапол се почувствах, все едно дефектен чадър внезапно се е затворил върху главата ми от порив на вятъра. Пристигнах в квартала в разгара на лятото. Щеше ми се веднага да си намеря работа, но положението ми на дипломиран висшист не позволяваше да тръгна да обикалям в търсене на незначителни занимания както някога. От друга страна, нямах пари, а ми беше унизително да искам от баща си и майка си, които достатъчно се бяха жертвали заради мен. Скоро това ме изнерви. Всичко ме дразнеше — улиците, грозните фасади на кооперацийките, шосето, градинката, въпреки че в началото ме трогваше всеки камък и всеки мирис. Ако Пиетро си намери друга, ако не спечеля конкурса, мислех си, какво ще правя? Не е възможно да остана завинаги заложник на това място и на тези хора.

Родителите ми, братята и сестра ми много се гордееха с мен, но установих, че не разбираха точната причина: какво ми беше предназначението, защо се бях върнала, как да демонстрират пред съседите, че съм гордостта на семейството? В интерес на истината само им усложнявах живота, като допълнително задръствах малкия апартамент и затруднявах подредбата на леглата за спане: нямах вече място в това ежедневие. Отгоре на всичко бях непрестанно забола очи в някой учебник — права, седнала в този или в онзи ъгъл, безполезен паметник на учебното дело, надменно самовглъбена особа, на която всички се стараеха да не пречат, но и за която се питаха: какви ли са й намеренията?

Майка ми успя да се сдържи известно време, преди да ме разпита за годеника ми, чието съществуване бе установила по-скоро от пръстена, който носех, а не защото й доверих нещо. Искаше да знае с какво се занимава, колко печели, кога ще се представи у нас заедно с родителите си, къде щях да отида да живея, когато се омъжа. В началото й дадох малко информация: университетски преподавател е, за момента не печели, на път е да публикува книга, която другите професори смятат за важна, ще се оженим след две години, техните са от Генуа, вероятно ще отида да живея в този град или пък където той започне работа. Но от внимателния начин, по който ме гледаше, за да продължи да ми задава едни и същи въпроси, добивах впечатлението, че не ме слуша, а тъпче на едно място около предварителните си представи. Сгодена бях за човек, който не беше дошъл и не възнамеряваше да дойде да поиска ръката ми, живееше много далече, преподаваше, но без да му плащат, щеше да издаде книга, но не беше известен. Ядоса се, както обикновено, макар че вече не ми правеше сцени. Опитваше се да сдържи недоволството си, може би вече дори не беше в състояние да го облече в думи. Езикът се бе превърнал в знак на отчужденост между нас. Изразявах се твърде сложно за нея, макар че си налагах да говоря на диалект, а когато се усетех и направех опит да опростя изречението, то се получаваше неестествено и съответно неясно. Освен това усилието, което положих да превъзмогна неаполитанския акцент, може и да не се бе сторило достатъчно на хората в Пиза, но за нея, баща ми, братята ми, за целия квартал бе очевидно. На улицата, в магазините, по стълбите с мен се държаха със смесица от уважение и насмешка. Започнаха да ме наричат зад гърба ми онази от Пиза.

По онова време пишех дълги писма на Пиетро, а той ми отговаряше с още по-дълги. В началото очаквах да спомене поне бегло тетрадката ми, после и аз забравих за нея. Нищо конкретно не си казвахме, още пазя писмата: в тях няма нито една полезна подробност, която да послужи за възстановка на ежедневния живот по онова време — колко е струвал хлябът или билетът за кино, колко е печелел един портиер или един професор. Обсъждахме например някоя прочетена от него книга, някоя статия по теми от нашата специалност, някое умотворение, негово или мое, студентските вълнения в университетите, сюжети от неоавангарда, за които си нямах и представа, но които той изненадващо добре познаваше и така го забавляваха, че чак пишеше: „Много би ми било забавно да създам книга от смачкани на топка листове хартия, тези, които изхвърляш, след като си написал на тях изречение, а после си се отказал от него, защото не ти върши работа. Събирам такива, иска ми се да се отпечатат така, на смачкани страници, със случайните разклонения на гънките по тях, пресичащи само загатнати и прекъснати изречения. Може би наистина единствената възможна днес литература е тази“. Последната му забележка ме жегна. Помня, че се усъмних да не би това да е начинът да ми съобщи, че е прочел тетрадката ми и че литературният подарък, който му направих, му се е сторил тривиален.

В онези дни на изтощителна жега тялото ми се поддаде на умората, трупана с години, нямах и капка енергия. Посъбрах тук-там сведения за състоянието на госпожа Оливиеро, надявах се, че е добре и че ще мога да се срещна с нея, за да почерпя сила от задоволството й, което моят академичен успех щеше да предизвика. Научих, че сестра й дошла да си я прибере обратно в Потенца. Почувствах се много самотна. Стигнах дотам да ми липсва Лила и бурните ни стълкновения. Дощя ми се да я потърся и да измеря разстоянието, което вече ни делеше. Но не го направих. Вместо това прибегнах до заобиколно и ненатрапчиво проучване, с цел да разбера какво мислят за нея в квартала, какви слухове се носят.

Най-напред потърсих Антонио. Нямаше го, говореше се, че е останал в Германия, някои твърдяха, че се е оженил за невероятно красива германка, платиненоруса и добре налята, със сини очи, и че бил баща на близнаци.

Тогава отидох да си поприказвам с Алфонсо и започнах често да го посещавам в магазина на Пиаца деи Мартири. Беше станал истински красавец, приличаше на изфинен хидалго, говореше изискан италиански с весели диалектни вметки. Благодарение на него магазинът на двамата Солара вървеше с пълна пара. Заплатата го задоволяваше, наел си беше жилище в Понте ди Тапиа и не му липсваха нито кварталът, нито брат му и сестра му или миризмата и мазнотията в бакалиите. „Догодина ще се женя“, съобщи ми без особен ентусиазъм. Връзката с Мариза бе продължила, затвърдила се беше и не им оставаше друго, освен да направят последната крачка. Излязох няколко пъти с тях, стояха добре един до друг, тя бе загубила навика да сипе потоци от думи, сега особено внимаваше да не вземе да каже нещо, което да го подразни. Така и не я попитах за баща й, за майка й, за братята й. И за Нино не попитах, нито пък тя го спомена, сякаш бе завинаги излязъл и от нейния живот.

Видях се и с Паскуале и сестра му Кармен: той все така работеше като зидар на разни обекти из Неапол и околностите, тя продължаваше да работи в новата бакалия. И двамата обаче държаха веднага да ми съобщят, че всеки от тях си има нова любов: Паскуале тайно ходеше с най-голямата, макар и твърде млада дъщеря на жената от галантерията, а Кармен се бе сгодила с бензинджията от шосето, добър човек на около четиресет, който много я обичал.

Отбих се и при Пинуча, почти неузнаваема беше: раздърпана, нервна, извънредно слаба, примирена със съдбата си; личеше й, че Рино продължава да я бие, за да отмъсти на Стефано, а още по-дълбоки бяха белезите от дълбоко стаеното й нещастие, намерило излаз само в очите и гънките около устата й.

Най-накрая се осмелих да се свържа и с Ада. Очаквах да я видя още по-занемарена от Пина, унизена в ролята си на държанка. Обаче тя си живееше в бившия дом на Лила, беше се разхубавила, имаше ведро излъчване; наскоро бе родила момиче на име Мария. По време на бременността си не престанах да работя, съобщи ми гордо. Уверих се с очите си, че тя е истинската господарка на двата хранителни магазина — тичаше от единия в другия, вършеше всичко.

Всеки от приятелите ми от детинство ми каза по нещо за Лила, но Ада ми се стори най-информираната. Още повече че говореше за нея с разбиране, почти със симпатия. Щастлива беше, щастлива с детето, с охолството си, с работата и Стефано, и изглеждаше искрено благодарна на Лила за цялото това щастие. Възкликна с възхита:

— Аз извърших някои щуротии, признавам. Лина и Енцо обаче постъпиха още по-безумно. Толкова не им пукаше за нищо, че и себе си не се опитаха да предпазят, направо ни изплашиха — мен, Стефано, та даже и оная гад Микеле Солара. Знаеш ли, че нищо не си взе оттук? И че ми остави всички свои бижута? И написаха на едно листче, моля ти се, къде отиват да живеят, точния адрес, с номер и всичко, все едно да ни кажат: елате да ни намерите, правете каквото искате, на кой му дреме?

Поисках адреса и си го записах. Докато пишех, тя ми каза:

— Ако я видиш, кажи й, че аз не забранявам на Стефано да ходи да вижда детето, просто е много зает и колкото и да му е мъчно, няма време. Кажи й също, че двамата Солара не забравят, особено Микеле. Кажи й на никого да няма вяра.