Елена Феранте
Новото фамилно име (116)

115.

Нищо не знаех за Сан Джовани а Тедучо. Когато ми казаха, че Лила е отишла да живее на това място с Енцо, единственото, което ми дойде на ума, беше фабриката за колбаси на Бруно Сокаво, приятеля на Нино, която се намираше точно в този район. Стана ми неприятно от тази асоциация. От доста време не бях си спомняла лятото в Иския, та по този повод установих, че щастливият период от почивката ни бе избледнял, а неприятната страна бе взела превес. Открих, че всеки звук или мирис, които ми напомняха за тогава, ми се струваха отблъскващи, но изненадващо най-непоносимият спомен се оказа вечерта на Маронти с Донато Сараторе. Само мъката от случващото се между Лила и Нино явно ме бе настроила да си мисля, че ми е било приятно. От дистанцията на времето осъзнах, че преживяването от първото ми проникване в тъмното, на студения пясък, с този обикновен мъж, баща на момчето, което обичах, е било за окайване. Досрамя ме и срамът ми се прибави към друг един срам, от различен характер, който също изпитвах.

Работех денонощно по дипломната си работа и изтезавах Пиетро, като му четях на глас написаното. Той се държеше мило, клатеше глава и се ровеше в паметта си за откъси от Вергилий и други автори, които можеха да ми бъдат полезни. Отбелязвах си всяка дума, която излезеше от устата му, за да се възползвам, но работата не ми носеше радост. Лашках се между противоположни чувства. Търсех помощ, а ми беше унизително да я искам, бях му благодарна и същевременно се настройвах враждебно, особено ненавиждах това, че правеше всичко възможно да не ми натрапва щедростта си. Най-много се тревожех при мисълта да се явя заедно с него, или пък непосредствено преди или след него, когато предам работата си на асистента, който отговаряше и за двама ни, мъж на около четиресет, сериозен и внимателен, понякога дори общителен. Личеше, че се отнася към Пиетро, все едно вече е назначен да преподава, а към мен просто като към брилянтна студентка. Често отказвах да се консултирам с него поради яд или горделивост, страх ме беше да не излезе наяве някаква моя обективна малоценност. Трябва да се представя по-добре от Пиетро, казвах си, той знае много повече от мен, но е сив, липсва му въображение. Подходът му, начинът, по който най-любезно ме съветваше, беше твърде предпазлив. Аз се отказвах от написаното и започвах наново, за да следвам някоя немислима до момента идея. Когато се допитвах до преподавателя, той ме слушаше, разбира се, хвалеше ме, но някак лековато, сякаш цялото ми стараене бе добре изиграна игра. Скоро разбрах, че Пиетро Аирота има бъдеще, а аз не.

Към това се прибави и неадекватната ми преценка. Асистентът най-приятелски ме попита:

— Вие притежавате невероятен усет. Смятате ли да преподавате, след като се дипломирате?

Реших, че има предвид да преподавам в университет и подскочих от радост, бузите ми пламнаха. Отговорих, че харесвам и преподаването, и изследователската работа, и че бих се радвала да продължа работата си над четвъртата част на „Енеида“. Той веднага се досети, че съм го разбрала погрешно, и се притесни. Взе да сипе общи фрази за удоволствието от ученето през целия живот и ми препоръча един конкурс, който щеше да се проведе през есента, за няколко преподавателски места в педагогическия институт.

— Имаме нужда — взе да ме убеждава и повиши глас — от отлични преподаватели, които да подготвят отлични учители.

И толкова. Срам, срам, срам. Тази самонадеяност, която лично подхранвах, тази амбиция да бъда като Пиетро. Единственото общо между нас бяха малките сексуални забежки, когато се стъмнеше. Пъхтеше, отъркваше се в мен и не искаше нищо, до което спонтанно не го допуснех.

Зациклих. Известно време не бях в състояние да работя, взирах се в книгите, без да виждам редовете по страниците. Излежавах се, загледана в тавана, и се питах как да постъпя. Да се предам точно накрая и да се върна в квартала. Да се дипломирам и да преподавам в средния курс. Учителка. Да. Повече от Оливиеро. Колкото Галиани. Или не, може би малко по-долу. Госпожа Греко. В квартала щяха да ме имат за важна личност, дъщерята на портиера, която от малка си знаеше всичко. И само аз, която бях опознала Пиза, известните професори, Пиетро, Мариароза, баща им, щях да съм напълно наясно, че не съм стигнала много далеч. Голямо усилие, много надежди, хубави мигове. Цял живот щях да съжалявам за времето с Франко Мари. Колко прекрасни бяха месеците, годините с него. Тогава не си давах сметка колко важни са били, а ето че сега това ме натъжаваше. Дъждът, студът, снегът, пролетните ухания покрай Арно и по разцъфналите улички на града, топлината, която си предавахме един на друг. И как избирахме някоя рокля, очила. Удоволствието да ме променя. И Париж, възбуждащото пътуване в чужда страна, кафенетата, политиката, литературата, революцията, която беше на път, нищо че работническата класа се съюзяваше с други. И той. Стаята му нощно време. Тялото му. Всичко приключи, въртях се нервно в леглото и не можех да заспя. Преувеличавам, започвах да мисля. Наистина ли е било толкова хубаво? Добре знаех, че и тогава изпитвах срам. Притеснения, унижения, отвращение: да приема, да изтърпя, да се заставя. Възможно ли е дори щастливите мигове на удоволствие да не могат да издържат на по-щателна проверка? Възможно е. Черната тъма на Маронти полегна до тялото на Франко, после и до тялото на Пиетро. Прогоних спомените.

От един момент нататък започнах все по-рядко да се срещам с Пиетро с извинението, че съм много изостанала и рискувам да не довърша работата си навреме. Една сутрин си купих тетрадка на квадратчета и започнах да описвам в трето лице онова, което ми се случи на плажа под Барано. После, все в трето лице, описах събитията от Иския. После разказах за Неапол и за квартала. После промених имена, места и ситуации. После измислих една тъмна сила, дебнеща в живота на главната героиня, невидима същност, притежаваща способността да я запоява към заобикалящата я действителност като с оксижен; получаваше се една синьо-виолетова полусфера, в която всичко се подреждаше по най-добрия за нея начин и разпръскваше искри, но скоро след това се разпадаше на сиви парченца, лишени от смисъл. Написах тази история за двайсет дни, истинско разхищение откъм време, през което с никого не се виждах и излизах само за да отида да хапна. Накрая препрочетох няколко страници, не ми харесаха и зарязах историята. Но пък се почувствах по-спокойна, сякаш чувството на срам бе преминало от мен в тетрадката. Върнах се към живота, довърших бързо дипломната си работа, започнах отново да се виждам с Пиетро.

Милото му държане и грижовността му ме размекнаха. За дипломирането му пристигна семейството в пълен състав, присъстваха и много техни приятели от Пиза. С изненада си дадох сметка, че вече не изпитвам завист към Пиетро заради бъдещето, което го очаква. Напротив, радвах се на щастливата му съдба и бях благодарна на цялото му семейство, че ме поканиха на последвалото празненство. Мариароза ми обърна специално внимание. Спорихме оживено за фашисткия преврат в Гърция.

Аз се дипломирах на следващата сесия. Не сметнах за нужно да уведомя родителите си, опасявах се, че майка ми ще сметне за свой дълг да присъства. За пред професорите облякох една от роклите, подарък от Франко, която ми се струваше още приемлива. След толкова време отново бях доволна от себе си. Малко преди да навърша двайсет и три, бях, представете си, доктор^[1], филолог, дипломиран със сто и десет плюс^[2]. Баща ми не бе отишъл по-далеч от пети клас, майка ми бе учила до втори и, доколкото ми бе известно, никой от предците ми не е четял и писал свободно. Какво феноменално постижение.

Дойдоха да ме поздравят няколко състудентки, дошъл бе и Пиетро. Помня, че беше много горещо. След обичайната церемония по дипломирането минах през стаята си, за да се освежа и да оставя подвързаната си дипломна работа. Той ме изчака долу, поканил ме бе на вечеря. Погледнах се в огледалото, изглеждах красива. Взех тетрадката с написаната от мен история и си я сложих в чантата.

Пиетро ме водеше на ресторант за пръв път. С Франко често бяхме ходили, от него знаех всичко за разположението на приборите, за чашите. Попита ме:

— Смятаме ли се за сгодени?

Усмихнах се, отговорих:

— Не знам.

Извади пакетче от джоба си и ми го подаде. Изломоти:

— През цялата изминала година го възприемах така. Но ако ти си на друго мнение, приеми го като подарък за дипломирането.

Разопаковах пакетчето и извадих зелена кутийка. Вътре имаше пръстен с брилянтчета.

— Много е красив — казах.

Пробвах го, беше ми по мярка. Спомних си пръстените, които Стефано бе подарил на Лила, много по-скъпи от този. Но това беше първото бижу, което получавах. Франко ми правеше много подаръци, но не и бижута, единственото ми украшение беше сребърната гривна на майка ми.

— Сгодени сме — му казах и се надвесих над масата да го целуна по устата.

Той се изчерви и измърмори:

— Имам и друг подарък.

Подаде ми плик, в който беше разпечатката на дипломната му работа, готова за публикуване. Каква бързина, помислих си добросърдечно и дори развеселено.

— И аз имам малък подарък за теб.

— Какъв?

— Нещо дребно, но нямам какво друго да ти дам, което да е наистина от мен.

Извадих тетрадката от чантата си и му я подадох.

— Роман — казах, — единствена бройка, unicum, единствено изкушение и единствено прегрешение. Други няма да напиша. — И добавих през смях: — Даже има и някои по-пикантни страници.

Стори ми се озадачен. Благодари ми и остави тет-радката на масата. Съжалих на мига, че съм му я дала. Помислих си: той е сериозен учен, с традиция зад гърба, предстои да бъде публикувано есето му върху вакханските ритуали, което ще положи основата на кариерата му; не трябваше да го поставям в неловко положение с тази историйка, дето дори не е напечатана на машина. Но въпреки това не се почувствах неудобно този път, той си беше той, аз си бях аз. Казах му, че съм подала документи за конкурса за педагогическия институт, че щях да се върна в Неапол, казах му със смях, че животът ни на годеници няма да е лесен: аз на юг, той на север. Но Пиетро остана сериозен, беше премислил всичко и ми изложи плана си: две години, за да си затвърди позицията в университета, после щеше да се ожени за мен. Дори определи датата: септември 1969 година. Когато си тръгнахме, забрави тетрадката на масата. Подсетих го весело:

— А подаръка ми?

Смути се и хукна обратно да си го вземе.

Разхождахме се дълго. Целувахме се, прегръщахме се по крайречната улица и аз го попитах, къде на сериозно, къде на шега, дали не иска да се вмъкне в стаята ми. Поклати глава и отново ме зацелува със страст. Цели библиотеки го деляха от Антонио, но си приличаха.