Елена Феранте
Новото фамилно име (114)

113.

Барикадирала се в стаята на Ринучо, Лина мислела как да постъпи. В дома на майка си и баща си нямало да се върне никога: отговорността за живота й си била нейна, не искала пак да бъде дъщеря. На брат си не можела да разчита, Рино не бил на себе си, тормозел Пинуча, за да си отмъсти на Стефано, започнал да се кара и с тъща си, Мария, от отчаяние, че е останал без пари и е потънал в дългове. Само на Енцо разчитала: доверила му се е и пак ще му се довери, макар че не се обадил и дори като че изчезнал от квартала. Мислела си: той ми обеща, че ще ме измъкне оттук. Понякога обаче се надявала, че няма да си спази обещанието, опасявала се, че ще му навлече неприятности. Не я притеснявала опасността от възможен сблъсък със Стефано: съпругът й вече се бил отказал от нея, а пък и бил страхливец, нищо че бил силен като див звяр. Страхувала се обаче от Микеле Солара. Не днес, не и утре, а когато вече ще съм забравила, ще цъфне пред мен и ако не се огъна, ще ме накара да си платя, мен и всеки, който ми е помогнал. Затова по-добре да си тръгна, без да намесвам никого. Трябва да си намеря работа, каквато и да е, да припечелвам колкото да изхранвам детето и да му осигуря покрив над главата.

Само като си помислела за детето, и силите я напускали. Какво ли е останало в главата на Ринучо: образи, думи. Притеснявала се какви гласове и изпуснати фрази може да е доловил. Кой знае дали е чувал моя глас, докато го носех в корема си. Кой знае как се е отпечатал в жилите му. Чувствал се е обичан, чувствал се е отблъснат, усещал е, когато съм се тревожила. Как да защитиш едно дете. Като го храниш. Като го обичаш. Като го учиш на разни неща. Като филтрираш всяко усещане, което би могло да го дамгоса завинаги. Изгубих истинския му баща, който нищо не знае за него и никога няма да го обича. Стефано, който не му е баща, но все пак го е обичал, ни продаде заради друга жена и негово истинско дете. Какво ще се случи със сина ми. Ринучо вече знае, че когато отида в друга стая, не ме е загубил, все така ме има. Борави с предмети и с представите за тях, наяве и наужким. Умее да се храни сам с лъжица и вилица. Служи си с предметите, оформя ги, променя ги. Преминал е от думи към изречения. На италиански. Не казва вече той, а казва аз. Разпознава буквите от азбуката. Комбинира ги така, че да напише името си. Обича цветовете. Весел е. Но цялата тази врява. Видял е да ме удрят, да ме обиждат. Видял ме е да троша предмети и да изричам обиди. На диалект. Не мога повече да остана тук.