Елена Феранте
Новото фамилно име (111)

110.

Според майка ми Джилиола беше виновна Лила да изпадне в още по-непоносима ситуация.

Всичко започнало една неделя през април, когато дъщерята на сладкаря Спанюоло предложила на Ада да отидат в енорийското кино. Още на следващата вечер, след затварянето на магазините, се отбила при нея и й казала:

— Какво правиш сам-самичка? Ела да гледаш телевизия у нашите, доведи и Мелина.

И така, лека-полека я привлякла и към вечерните им разходки с Микеле Солара, годеника й. Случвало се да отидат на пицария петимата: Джилиола, по-малкият й брат, Микеле, Ада и Антонио. Пицарията се намирала в центъра, в Санта Лучия, и Микеле ги возел с колата, до него сядала издокараната Джилиола, на задната седалка Лело, Антонио и Ада.

На Антонио не му се нравело да си прекарва свободното време с началника си и в началото се опитал да си измисли за пред Ада, че е зает. Но когато Джилиола го осведомила колко се е разсърдил Микеле, че се е измъкнал така, свил глава между раменете си и се подчинил. Почти винаги разговора водели двете момичета, Микеле и Антонио не разменяли и дума, даже Солара често ставал от масата и отивал да си говори със собственика на пицарията, с когото въртял сделки. Братът на Джилиола си ядял пицата и кротко скучаел.

Любимата тема на момичетата била любовта между Ада и Стефано. Разговаряли за подаръците, които й бил направил и продължавал да й прави, за прекрасното пътуване до Стокхолм през август предишната година (доста лъжи се наложило да изговори Ада пред горкия Паскуале), за това как в магазина се държал с нея като със собственичка. Ада се разнежвала и говорела ли, говорела. Джилиола я слушала и от време на време подхвърляла нещо от сорта:

— При желание Църквата може да анулира брака.

Ада прекъсвала разказа си и сбърчвала вежди:

— Знам, но е трудно.

— Трудно, ама не невъзможно. Трябва да се обърне към Върховния католически съд.

— Това какво е?

— Не знам точно, но те могат да анулират какво ли не.

— Сигурна ли си?

— Прочетох го.

Тази неочаквана проява на приятелство зарадвала безкрайно Ада. До този момент изживявала връзката си в пълно мълчание, обзета от страхове и угризения. Сега откривала, че когато говори за това, й олеква, чувства се в правото си, не изпитва вина. Единствено враждебното отношение на брат й разваляло усещането за облекчение, на връщане винаги се карали. Веднъж Антонио за малко да я набие; развикал й се:

— Защо си разказваш всичко пред хората, мамка му? Не разбираш ли, че се поставяш в ролята на мръсница, а мен ме правиш сводник?

Тя му отвърнала с най-студения тон, на който била способна:

— Знаеш ли защо Микеле Солара идва с нас на вечеря?

— Защото ми е началник.

— Да бе, сигурно.

— Е, защо тогава?

— Защото ходя със Стефано, който е някой. Ако чаках на теб, щях да си остана, каквато си бях, дъщерята на Мелина.

Антонио кипнал.

— Ти не ходиш със Стефано, ти си курвата на Стефано.

Ада се разплакала.

— Не е вярно, Стефано само мен обича.

Една вечер станало още по-лошо. Били си вкъщи, току-що приключили с вечерята. Ада миела чиниите, Антонио се взирал в нищото, майка им си пеела една стара песен, докато метела пода по-енергично от необходимото. По едно време Мелина, без да иска, прекарала метлата върху краката на Ада и станало страшно. Имаше такова вярване — не знам дали още е в сила, — че ако преметеш младо момиче през краката, ще си остане стара мома. В мигновен проблясък Ада видяла бъдещето си. Отскочила назад, сякаш я полазила хлебарка, и чинията полетяла от ръцете й към пода.

— Премете ми краката — закрещяла, а майка й останала с отворена уста.

— Не го направи нарочно — обадил се Антонио.

— Не, нарочно го направи. Вие не искате да се омъжвам, много ви е добре да се трепя за вас, цял живот искате да ме държите тук.

Мелина се опитала да прегърне дъщеря си и повтаряла не, не, не, но Ада така грубо я отблъснала, че жената залитнала, ударила се в един стол и рухнала на пода сред парчетата от счупената чиния.

Антонио скочил да вдигне майка си, но Мелина сега пищяла от страх — страх от сина си, от дъщеря си, от всичко наоколо. А Ада насреща й пищяла по-силно и от нея.

— Обаче ще видите, че ще се омъжа, и то скоро, защото ако Лила не се махне сама, ще я махна аз, ще я изтрия от лицето на земята.

В отговор Антонио излязъл от къщи и затръшнал вратата. През следващите дни, по-отчаян от всякога, се опитал да остане настрана от тази нова трагедия в живота си, наложил си да бъде глух и ням, избягвал да минава покрай стария магазин за колбаси и ако се случело да срещне Стефано Карачи, отклонявал поглед, преди желанието му да го халоса да стане неудържимо. Усещал болка в главата, престанал да разбира кое е правилно и кое не. Правилно ли било, че не предал Лила на Микеле? Правилно ли било, че казал на Енцо да я върне у дома? Ако Лила не се бе прибрала при мъжа си, щяло ли да се промени положението на сестра му? Всичко става случайно — размишлявал, — без участие на добро и зло. Но тогава мозъкът му се задръствал и при първия възможен повод, сякаш за да се отърси от кошмарни сънища, отново се скарвал с Ада. Крещял й:

— Той е женен мъж, глупачка такава, има малко дете; по-зле си и от майка ни, не ги усещаш нещата.

Тогава Ада тичала при Джилиола да й се оплаче: „Брат ми е луд, брат ми иска да ме убие“.

Ето как станало така, че един следобед Микеле извикал Антонио и го изпратил с дълговременна задача в Германия. Той не се възпротивил, напротив, подчинил се охотно и заминал, без да се сбогува със сестра си, дори и с Мелина. Убеден бил, че в чуждата земя на хора, говорещи като нацистите в енорийското кино, ще го наръгат с нож, и това го устройвало. По-непоносимо му се струвало да продължава да бъде свидетел на страданията на майка си и на Ада, без да може нищо да направи, отколкото да го убият.

Единственият човек, с когото пожелал да се срещне, преди да се качи на влака, бил Енцо. Заварил го претоварен от работа: опитвал се да продаде всичко — магарето, каруцата, магазинчето на майка си, една градинка до железопътната линия. Част от спечеленото възнамерявал да даде на своя леля, стара мома, която предложила да се грижи за братята му.

— А ти? — попитал го Антонио.

— Търся си работа.

— Искаш да започнеш нов живот ли?

— Да.

— Прав си.

— Налага се.

— Аз пък си оставам, какъвто съм.

— Глупости.

— Така е, но нищо. Сега заминавам и не знам кога ще се върна. Можеш ли, моля те, от време на време да наглеждаш майка ми, сестра ми и малките?

— Ако остана в квартала, да.

— Сгрешихме, Енцо, не трябваше да връщаме Лина у тях.

— Може би.

— Объркана работа, човек никога не знае как да постъпи.

— Да.

— Чао.

— Чао.

Дори не си стиснали ръцете. Антонио стигнал до Пиаца Гарибалди и се качил на влака. Пътувал дълго, непоносимо дълго, ден и нощ, кръвта му кипяла от гневните гласове, които още чувал. След няколко часа вече бил крайно уморен, краката му изтръпнали, не бил пътувал, откакто се върнал от казармата. Понякога слизал да си налее вода, но го било страх влакът да не тръгне без него. По-късно ми разказа, че на гарата във Флоренция се почувствал толкова отчаян, че си помислил: слизам тук и отивам при Ленуча.