Елена Феранте
Новото фамилно име (110)

109.

В навечерието на коледната ваканция на 1966 година се разболях от много тежък грип. Телефонирах на една съседка на родителите ми — най-после и в стария квартал мнозина притежаваха телефони — и предупредих, че няма да се върна за ваканцията. След това отчаяно се залежах с много висока температура и кашлица, докато общежитието се опразваше и ставаше все по-тихо. Нищо не ядях, трудно ми беше дори да пия течности. Една сутрин, когато се бях отпуснала в неспокоен полусън, дочух силен глас да говори на моя диалект, подобно на жените, които в квартала си подвикват от прозорците една на друга. От най-тъмната част на съзнанието ми до мен достигнаха познатите стъпки на майка ми. Не почука, бутна вратата докрай и влезе, натоварена с торби.

Беше нещо невъобразимо. Напускала бе квартала няколко пъти, най-много за да отиде до центъра. Доколкото знаех, никога не бе излизала от Неапол. Обаче се беше качила на влака, пътувала бе през нощта и бе дошла да ми стовари в стаята коледни ястия, предварително приготвени специално за мен, да се разбъбри с кавгаджийски тон и силен глас и да занарежда заповеди, които като с магия целяха да ме изправят на крака, за да тръгна обратно с нея вечерта, защото нямаше как да не се прибере, у дома я чакаха другите й деца и баща ми.

Тя ме изтощи повече от температурата. Опасявах се, че ще довтаса директорката, защото викаше, местеше предмети, подреждаше, без да внимава кое къде слага. По едно време имах чувството, че губя съзнание, и затворих очи с надеждата, че в непоносимата тъма, в която пропадах, няма да може да ме последва. Но тя пред нищо не се спря. Без да престава да снове из стаята, услужлива и агресивна, ми разказа за баща ми, за братята и сестра ми, за съседите, за приятелите и, естествено, за Кармен, Ада, Джилиола, Лила.

Опитвах се да не я слушам, но тя ме принуждаваше с: представяш ли си какво направи, разбра ли какво стана? И ме разтърсваше за ръката или за крака изпод завивките. Установих, че в състоянието на уязвимост, предизвикано от болестта, бях по-чувствителна от обикновено към всичко, което не можех да понасям у нея. Ядосах се — и й го казах, — защото с всяка дума искаше да ми докаже, че в сравнение с мен моите връстнички са много по-зле. „Престани“, промърморих. Но не, тя продължаваше да повтаря: а пък ти това, ти онова.

Най-много ме нарани обаче усещането, че иззад майчината й гордост прозираше опасението да не би нещата внезапно да се променят и аз отново да започна да губя точки и да й отнема възможността да се хвали. Нямаше вяра в постоянството на света. Така че ме нахрани насила, избърса ми потта, накара ме да си премеря температурата не знам колко пъти. Да не би да я беше страх, че ще умра и ще я лиша от моето съществуване, добило формата на трофей? Страхуваше се, че, лишена от сили, ще взема да отстъпя, да изостана някак назад и да ми се наложи да се прибера безславно у дома ли? Беше обсебена от намерението да ми говори за Лила. Толкова настояваше, че внезапно проумях колко й е била важна още от малка. Ето, и майка ми също е забелязала, помислих си, че тя е по-способна от мен, и сега е изненадана, че съм я изпреварила, хем й се вярва, хем не, страх я е да не загуби мястото на най-сполучилата майка в квартала. Виж я колко е борбена, виж каква самонадеяност има в очите й. Дадох си сметка каква енергия излъчваше около себе си и си помислих, че накуцването е изисквало от нея повече сила, за да оцелее, до степен да формира настървението, което я движеше вътре и вън от семейството. А баща ми какво беше? Едно слабо мъжле, дресирано да бъде послушно и да протяга дискретно ръка за дребни бакшиши; сигурно е, че нямаше да се справи с всички препятствия и да успее да нахлуе в тази строга сграда. Тя се беше справила.

Когато си замина и тишината се завърна, от една страна, почувствах облекчение, от друга, заради температурата, се трогнах. Представих си я как върви сама и пита всеки срещнат накъде е гарата, тя, пеша с „потърпевшия“ си крак в непознатия град. Никога нямаше да похарчи пари за автобус, цепеше стотинката на две. Но щеше да се справи въпреки това, щеше да си купи нужния билет, да се качи на правилните влакове и да пропътува разстоянието до Неапол през нощта, на онези неудобни седалки, или пък права. А там, след още едно дълго разстояние пеша щеше да пристигне в квартала, за да продължи да лъска и да готви, щеше да нареже на парчета змиорката и да приготви традиционната коледна салата, кокошия бульон и струфолите^[1], без да си почине нито за миг, сърдита, но повтаряща си успокоително в някаква част от мозъка си: „Ленуча е по-успешна от Джилиола, от Кармен, от Ада, от Лина, от всички“.